Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (79)

30

След като се любиха, Луиза и Джулиъс останаха да лежат спокойно един до друг и Луиза малко поспа. Когато след десетина-двадесет минути се събуди, тя погледна стройното мургаво тяло на Джулиъс и видя, че раменете му се тресяха, че той беше заровил лице във възглавницата и плачеше.

Луиза се наведе над него и сложи ръка на врата му.

— Какво има? — попита тя.

Джулиъс мяташе главата си наляво и надясно, без да я вдига от възглавницата, и продължаваше да плаче.

Луиза се приближи още повече и се наведе цялата над него. Бавните й и непринудени движения подсказваха, че не е особено развълнувана от сълзите на приятеля си.

— Кажи ми какво има — повтори тя.

Джулиъс обърна главата си и я погледна със зачервени, мокри очи.

— О, боже! — произнесе той.

— Аз те обичам — каза Луиза и го целуна по бузата. — И ти ме обичаш.

— Откъде знаеш?

— Но ти ме обичаш, нали?

— Да, обичам те, но ти… ти не можеш да ме обичаш.

— Защо да не мога?

— Защото не ме познаваш.

— Знам всичко, което ми е нужно.

— Не — каза Джулиъс все още през сълзи, — не, ти не знаеш.

— Кажи ми тогава. — Луиза не спираше да го целува нежно.

— Ако ти кажа, няма да ме обичаш — отговори Джулиъс с непроменен от целувките й тъжен глас.

— Ще те обичам.

Джулиъс въздъхна и спря да плаче. Замисли се, а Луиза допря устни до лицето му, милвайки с ръка ухото му.

— Чичо ми — каза той най-накрая.

— Да?

— Помниш ли го?

— Да.

— Помниш ли, че той каза, че работи във Вашингтон?

След известно колебание Луиза отговори:

— Да.

— Той работи във ФБР. — Джулиъс помълча и добави: — Помощник-директор е.

— Така ли?

— Той ми уреди да дойда в Харвард.

— Знам. Ти ми каза.

— Но не само да уча. А и да го… снабдявам с информация.

— О! — Луиза отдели лицето си от неговото.

Джулиъс не откъсваше погледа си от очите й, за да разбере дали изражението им ще се промени. Луиза се загледа за момент някъде в пространството и след това отново започна да го целува по бузите и челото.

— И ти снабдяваш ли го?

— Да.

— И за Алън, и за Дани?

— Да. И за баща ти, и за теб.

— Така че във ФБР са знаели всичко през цялото време?

— Да.

— Тогава още по-добре, че нищо няма да стане.

Джулиъс отново зарови лице във възглавницата и каза:

— Там е работата, че ще стане.

Луиза вдигна глава и се настани по-удобно, тъй като рамото му я беше притиснало.

— Какво искаш да кажеш?

Той я погледна отново.

— Алън се съгласи пред баща ти за развода, но той всъщност се престори на съгласен. Според него предложението на баща ти е смешно. Каза, че никой пет пари не дава дали майка ти спи с Лафлин, или не. И че скандалът е изтъркано клише на буржоазната политика.

— Тогава защо се съгласи? Не беше наложително да се преструва по този начин.

— Смята, че баща ти ще ги спре, ако не се съгласят с него, и че ще предупреди Лафлин.

— Ясно. Значи, не са се отказали да действуват.

— Не. Тази вечер.

— Тази вечер?

— Да. Професорът каза, че майка ти ще се срещне с Лафлин тази вечер.

— Да, да. Но ФБР знае всичко.

— Да.

— Значи, ще ги арестуват.

— Да. Във фоайето. — Джулиъс обърна главата си настрани.

— Ти искаш ли да ги арестуват? — попита Луиза.

— Не знам — каза Джулиъс с тих и тъжен глас. — Не знам вече какво искам и в какво вярвам. Всичко беше наред, докато срещнах теб и професора. Виждах се от време на време с чичо и му съобщавах какво съм видял и чул. Не се замислях, но сега — не знам…

— Ще бъде ужасно, ако ги арестуват. Ами Дани ми е приятел…

— Знам. Мисля, че е и мой приятел.

Луиза спусна крака на пода.

— Трябва да го предупредим.

— Не можем.

— Защо?

— Защото така ще помогнем и ще станем съучастници на углавно престъпление… и чичо ми…

Луиза се замисли, седнала на леглото. След това стана.

— Да вървим. Ще се посъветваме с татко.

Джулиъс поклати глава.

— Той ще ме презре.

— Няма. — Без да се притеснява от голотата си, Луиза търсеше дрехите си по пода. — Никой от нас няма право да презира друг, освен себе си. — Тя намери бельото си и започна да се облича. — И затова не трябва да го правим.

Джулиъс стана и също започна да се облича.