Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (55)

6

На следващото упражнение не обсъждаха нито Прудоп, нито Бакунин, а говориха за наскоро убития Че Гевара — от уважение към чувствата на Дани и заради интереса на цялата група.

— Трябва да определим отношението си към него — каза Хенри със спокоен и ясен глас, — защото той хвърли ръкавицата на либералите и реформистите от цял свят.

— Откровено казано, не ми е съвсем ясно към какво се стремеше Че? — попита Деби и нервно погледна Дани Глинкмън.

Настъпи мълчание. Всички чакаха Дани да отговори.

— Добре — каза той накрая, опитвайки се да изглежда така спокоен, като професора, — ще ви кажа. Че искаше да направи в Боливия онова, което Кастро направи в Куба — тоест да започне партизанско движение с група хора и така постепенно да привлече селяните.

— Там строят не е демократически, нали? — попита Кейт смутено.

— Разбира се, че не е — отговори Майк, като се изсмя рязко.

— Има военна диктатура — поясни Алън. Гласът му прозвуча ясно, но и той като Дани едва сдържаше вълнението си. — Както в почти всички държави в това полукълбо и там има военна диктатура, която поддържа земевладелците и капиталистите. А също и интересите на Щатите, разбира се.

— На корпорациите — отбеляза Джулиъс.

— Е, да — обади се Майк, — но ако не бяхме ние да разработваме мините им, медта сигурно и до ден-днешен щеше да си стои под земята.

— Нямаше да си стои, дявол да го вземе! — Дани отново избухна. — Руснаците щяха да им помогнат, без да им вземат деветдесет процента от печалбите…

— Ето го, пак започва! — каза Майк, като сви рамене. — И до руснаците стигаш. Щом наистина толкова искаш руснаците…

— Нека се върнем към теорията, ако нямате нищо против — намеси се Хенри. — Не че практиката е без значение, но смятам, че трябва да започнем с теорията.

Кейт Уилямс взе писалката си, за да записва.

— Ще започнем с Маркс — каза професорът. — Знаем, че неговият постулат е революция, осъществена от работническата класа срещу буржоазията, той обаче говори за реализирането й само в общи черти.

— Но той уточнява — каза Майк, — че тази революция може да се осъществи само в едно напълно развито промишлено общество.

— Да, той така е смятал. Но както се оказа, революциите възникнаха в полуразвити или в съвсем неразвити индустриално страни, където пролетариатът се обединява със селяните. Така е било в Русия и ленинската идея за революция — внезапно завземане на държавната власт — си остава в общи линии основна стратегия на европейските и североамериканските комунистически партии. Само при Мао в Китай тази идея за революция преминава в идеята за партизанска война и това е една локална идея за постепенно извършване на революция. Революционната ситуация, която според Маркс и Ленин е предпоставка, и то необходима предпоставка за революция, не е нещо, което трябва да чакаме, а нещо, което се създава чрез пряко военно стълкновение със силите на буржоазното управление.

Всички мълчаха и слушаха професора.

— Стигнахме до психологическата страна на революцията. Силата и непредотвратимостта на революционното движение сега вече не е в неговата масовост и в многочислеността на неговите поддръжници, подчиняващи се на неотменимите икономически закони, а в политическото съзнание на отделните революционери, или да го наречем още — морално съзнание. Мислите на Мао Дзе Дун не са толкова политически или икономически максими, колкото психологическо вникване в човешката природа и нейните взаимоотношения с политическата власт. Той казва, че един дисциплиниран и упорит човек струва колкото сто нерешителни, че човек, готов да се жертвува в името на една силна, правдива идея, която той изцяло е осъзнал, винаги ще победи един противник, който се бори за пари или от страх.

В Куба тази психологическа теория беше изпитана при лаборатории условия. Шепа готови на всичко мъже доказаха, че могат да победят войниците на Батиста, ако ги атакуват на части. Това беше достатъчно, за да даде тласък на революционната ситуация, която беше още в зародиш, и да превърне потиснатото селячество в едно истинско, политически осъзнато селячество, готово да се бори и умре в името на революцията.

Че Гевара се бори заедно с Кастро, но той не беше кубинец. Той беше аржентинец и интернационалист. Като Роза Люксембург той считаше, че при една революция националната принадлежност е без значение и ето защо призоваваше да се последва примерът на Виетнам на много места. Борбата на Виетконг не беше за него виетнамска революция, а световна революция. Бърк, ако си спомняте, излиза от същата позиция в своите размишления за революцията в Америка, а не американската революция. От неговата консервативна гледна точка революцията е едно универсално явление и може да избухне във всяка една страна.

Че Гевара беше прав поне в едно отношение — Виетнам е решителното изпитание на съвременното психологическо схващане за революцията, защото именно в тази страна сравнително малък брой наистина убедени хора се борят срещу толкова, ако не и повече техни съотечественици плюс половин милион американци в добавка. Ако вземем един лист, или по-скоро с компютър пресметнем това, ще видим, че неравенството на силите е абсурдно, но на страната на комунистите е най-същественият елемент, а именно — високата нравственост на целта, докато войската на Южен Виетнам и армията на Щатите представляват тълпи от хора, на които не им е ясно за какво се борят, хора, хвърлени в лицето на „противника“ по волята на сложната, несъвършена машина на държавното управление. Никой от тези хора не е жизнено заинтересован — наистина ни най-малко заинтересован да се бори с Виетконг и следователно на никой от тях не му се ще да рискува живота си. Това е слабото ни място във Виетнам и причината, поради която можем да изгубим войната.

Всички зашумяха одобрително.

— Сега да се върнем на Че и на теоретическата страна на този вид революция — продължи Хенри. — Ако хипотезата ни е правилна — както доказа случаят с Куба, а може би и с Виетнам, защо да не я приложим към която и да е друга некомунистическа страна? Защо не опитаме да създадем революционна ситуация с група посветени на делото революционери, скрити в планините — fuoco, както го наричат — и оттам да атакуваме най-напред по-малки, а след това по-големи правителствени войски? Именно това се е опитал да направи Че, но ние още не знаем кое го е провалило.

Професорът замълча. Студентите му не помръдваха и мълчаливо го гледаха — преосмисляха думите му всеки по свои начин. Хенри се наведе замислено над масата и се загледа в нея, подръпвайки долната си устна.

— Провалът в практиката — каза най-накрая Алън — не значи задължително, че теорията е погрешна.

— А и този провал е единственият — добави Дани. И в Китай, и в Куба успяха, а във Виетнам все още се борят.

— Не разбирам — каза Кейт. — Наистина не разбирам — защо? Искам да кажа, че революцията — това е насилие, загиват хора…

— Ти не би ли се била срещу Батиста? — попита Дани.

— Вероятно щях да се бия — отговори неуверено Кейт, — но не във всички некомунистически страни има Батиста. И затова не разбирам защо е необходимо да стават навсякъде революции.

Всички се обърнаха към професора, чието лице беше загубило спокойното си изражение.

— Това е труден въпрос. Много труден. Може би защото радикалните промени по самата си природа са насилствени, тъй като заставят хората да вършат неща против собствената си воля. А дали радикалната промяна е нужна и доколко тя оправдава страданието и разрухата, които причинява — това вече всеки за себе си може да реши. Както си седим тук, в Кеймбридж, на нас може да ни се струва, че светът не е чак толкова лош. Но така ни се струва, защото не сме навън, където бушува ураганът. Ако отидем в покрайнините на този свят — в Южна Америка или в Африка, или дори тук, в бедните квартали в Роксбъри, тогава думата „несправедливост“ ще стане за вас по-осезаема. Може с вас или с някой от вашите близки да се случи нещо, в резултат на което да почувствувате реалния смисъл на понятието нездраво, гниещо общество.

— Но какво общо има това с капитализма? — попита Кейт.

— Има, защото в интерес на капитала е хората да бъдат суетни, алчни и безскрупулни — каза Алън.

— Според мен всеки различно го вижда — забеляза Кейт, като сви рамене.

— Аз го виждам прекрасно — каза Майк. — Но не съм съгласен с това обяснение. Не капиталът определя човешката природа да бъде такава, а човекът изобретява нещо като капитал, за да служи на целите му. А капиталът, бих казал, си е изиграл сполучливо своята роля. Светът, от икономическа гледна точка, е бил в задънена улица още от самото начало на човешката история — някъде към шестдесетте години на осемнадесети век, когато капитализмът всъщност стъпва на краката си. Сега можем да изпращаме хора в Космоса и с помощта на лекарства и машини да спасяваме човека, който без тях би бил обречен на смърт.

— Да — каза Джулиъс, — но сега, когато знаем как е постигнато всичко това, не е задължително да продължаваме да го правим по същия начин. Ти ми напомняш за оня китаец, който мислел, че за да ядеш свинско печено, трябва да си запалиш кочината, защото първия път, когато го е ял, го е ял по този начин.

Всички се засмяха, освен Майк, който с предизвикателен тон каза:

— Комунизмът не може да се похвали кой знае с какви постижения. Покажете ми комунистическа страна, която е постигнала повече, отколкото ние.

— В някои отношения — каза Дани — Русия и Източна Германия…

— Капиталистическите страни се развиват два пъти по-бързо от комунистическите — отбеляза Майк. — Вземете една Япония.

— Да — съгласи се Дани, — но какво ще кажеш за по-бедните страни?

— Имат повече полза от американската помощ, отколкото от комунистическата идеология.

— Не е истина — каза Джулиъс. — Защото нашата помощ отива право в джобовете на продажните политици.

— Не можеш да наливаш ново вино в стари бъчви — добави Алън.

— Точно така — кимна Джулиъс.

— Добре — обади се Деби, — макар и да не съм съгласна с Майк, не виждам защо трябва да се прибягва до насилие, както правеше Че. Ето например Ганди. Той се освободи от англичаните без никакво насилие, нали?

— Насилието е необходимо — неочаквано разпалено каза Сам. — Тази идея за отказ от употребата на насилие мами вече цяло поколение негри. Хората просто те тъпчат, ако лежиш като някоя кучка на припек…

— О, Сам, как можеш… — започна Деби, която лично се засегна от думите му.

— Примерът на Ганди — каза Хенри, като прекъсна Деби и усмихвайки се в същото време — може да се окаже именно онова изключение, което потвърждава правилото. Все пак той имаше насреща си една слаба империалистическа власт. Той работеше и сред индийското общество, което цени пасивността така, както нито един друг народ.

— Не можем да не признаем — каза Алън, — че силата и властта са здраво свързани. Силата дори може да създаде едно ефективно подобие на власт. Положителното в първите нападения на Кастро беше, че той показа на кубинските селяни какво може да се направи, когато на силата се противопоставя сила. Главното достижение на партизаните не беше в броя на убитите от тях войници, нито пък във взетото оръжие, а в развенчаването на Батиста. Да претърпиш поражение — това означава да загубиш авторитета си, а да загубиш авторитета си, значи да загубиш политическата си власт.

Алън помълча и след малко продължи.

— Това е и законът на природата, който можем да вземем за пример: моралната власт трябва да притежава сила. Един мъж трябва да властвува над жена си — физически, ако е необходимо, както и родителите над децата си.

Хенри се усмихна.

— Това звучи като учение на свети Павел.

— Но не прилича на учението на Христос — каза Деби. — Той не е проповядвал насилието.

— Не — отговори Алън, — защото неговото царство не е част от този свят, за който революцията е присъща.

— Но можете ли — попита Хенри, — можете ли да вземете пушка и да убиете някого — нали всъщност въпросът се свежда до това, — както направи Кастро например?

— Да — отговори Алън, — да, ей сега мога да взема пушка и да застрелям Линдън Джонсън. И то с чиста съвест.

Хенри поклати глава:

— Аз не бих могъл.

— Аз мога — каза Дани.

— А защо не го направиш? — попита Майк подигравателно.

— Бих могъл — отвърна Дани и вратът му почервеня — и той ще бъде само началото.

— А ти, Джулиъс? — попита Алън.

— Да. Бих застрелял Линдън Джонсън… но не планирам убийството му. — Той се засмя.

— Защо не? — каза Алън.

— Първо, защото няма да успея да се измъкна.

— Ще успееш! — каза Алън. — Ако всичко е добре планирано.

— Бих застрелял Уолъс — обади се Сам. — Ей сега, ако влезе и имам у себе си пушка — ще го застрелям.

— Това няма да промени нещата — каза Хенри. — Не можете да убиете предразсъдъците, като убиете носителя им.

— Да — съгласи се Алън. — Но така можем да дадем пример.

— На кого?

— На тези, които страдат от идеите и действията на този човек. Защо на Джонсън трябва да му се спестяват рисковете на войната, на която той изпраща толкова хора? Защото е президент ли?

— Ако убиете Джонсън, няма да сложите край на войната.

— Може би. Но ще окуражим онези, които защищават свободата си, и ще покажем на тези, които с лека ръка ни изпращат във Виетнам, че има хора, които ги смятат за престъпници и ги държат лично отговорни за делата им.

Това прозвуча силно и убедително и Хенри наведе глава, като че ли нямаше какво да каже. Кейт вдигна ръка.

— Професор Рътлидж, моля да ме извините, че ви прекъсвам, но трябва да тръгвам — каза тя.

Хенри погледна часовника си и видя, че часът отдавна беше свършил.

— Добре — каза тон, — ще продължим следващия път.