Самюел Бьорк
Совата (81)

79.

Болката в ръката й бе почти непоносима и не знаеше колко време е била в безсъзнание.

Миа Крюгер отвори очи и бавно се надигна, инстинктивно сложи лявата ръка на гърдите си и се помъчи да разбере къде се намира. Студ. Заскрежена земя. Тялото й не искаше да се изправи, но тя го принуди. Поклащаше се с наведена глава, а действителността постепенно я застигна.

Мириам.

Беше последвала загадъчните указания на Джим Фюглесанг. Снимките. Четири бели камъка. Червена лодка. Открила бе порутената къщурка. Когато разбра на какво е налетяла, вече беше прекалено късно. Якоб Марштранер. И Мириам беше там. Телефонът нямаше обхват. Беше прекалено ядосана, за да прояви предпазливост. Той й се нахвърли отзад. Невидими удари. За щастие се бе предпазила с ръка.

По дяволите.

Миа направи крачка напред, но скоро разбра, че няма контрол. Умът й се опитваше да дава команди, ала тялото не се подчиняваше. Спъна се и падна в студената калуна. Болката отново се завихри в нея. Счупил е пръстите й. Не можеше да си помръдне ръката. И окото. Не виждаше. Лявото око. Кръв.

Аматьор.

С мъка успя да се надигне отново. Застана объркана насред безплодната морава в опит да си възвърне самообладанието.

Пистолетът?

Миа падна на колене и пак стана. Пред очите й танцуваха сенки. Спомни си. Ударите по главата. Съумя да се предпази. Затова е безжизнена. Лявата й ръка.

Направи още няколко неуверени крачки, без да знае в каква посока се движи. Нейният „Глок“? Взел ли е пистолета й?

Мириам.

Заловил я е. Пернатото момче.

Защо, по…

Отново се спъна, падна по очи на студената земя, но за пореден път успя да се изправи на крака. Пъхна лявата си ръка под якето. Всичките й пръсти бяха счупени. Ръката я бе предпазила от ударите. Затова беше още жива. Колко ли дълго е била в безсъзнание?

Плъзна дясната си ръка отзад под колана и бързо замига. Опитваше се да отстрани кръвта от окото си. Лявото — не. Дясното — да! Вече виждаше. Знаеше къде е. „Глок 17“. Взел го е. Във всеки случай не го виждаше никъде, но я обля топлина, когато под колана си напипа приклад.

Малкият. „Глок 26“. Вече бе идвала тук, в пустошта, и тогава се чувстваше гола — нямаше да позволи да й се случи пак, за бога, затова се бе въоръжила и с двата. Издърпа пистолета и най-сетне доби известна представа къде се намира. Къщата. Колата. Пътека навътре в гората.

Якоб Марштранер.

Миа пъхна лявата си ръка по-навътре под коженото яке в опит да отблъсне болката и тръгна, накъдето предположи, че са поели.

Какво, по дяволите, прави Мириам тук?!

Сива, порутена постройка.

Широко отворена врата.

Не е вътре.

Пътят към водата.

Обратно към дома на Фюглесанг.

Не.

Пътеката.

Миа вдигна предпазителя и приготви пистолета. Краката най-сетне й се подчиниха и тя успя да се насочи към просеката в гората, където двамата вероятно се бяха изгубили.

Колко дълго е била в безсъзнание?

След няколкостотин метра устоя на ненадейния позив да повърне. Вътрешностите й искаха да излязат. Наложи се да се облегне на едно дърво.

Това е пътят, Миа.

Дяволите да го вземат.

Успя да го потисне и се заклатушка напред с все по-сигурна крачка. Положително бяха още тук някъде: тялото му, облепено с перушина, Мириам с вързани ръце и превръзка на очите. Миа отново вдигна пистолета в нестабилна хватка, принуди краката си да продължават да вървят. И ето — видя ги.

Полянка сред дърветата.

Мириам на колене.

Пред нещо…

Не го различаваше ясно, но разбра какво е.

Жертвен олтар.

Петоъгълник от свещи. Пера, разпръснати по земята.

По дяволите.

Миа бързо се озърна и осъзна, че не може да се приближи повече. Щеше да я види. Ако продължи напред. Светкавично взе решение — свърна от пътеката и се запромъква предпазливо по периферията на полянката под прикритието на дърветата.

Открито място.

Той правеше нещо.

Беше гола.

Имаше нещо на врата й.

Мириам бе коленичила без дрехи насред ливадката, а ръцете й бяха вързани отпред.

Миа внимателно се премести между дърветата, за да вижда по-добре. Вдигна пистолета, но ръцете й трепереха. Дулото сочеше и към Мириам, не само към пернатия звяр.

Мамка му.

Какво правеше той?

Пропълзя малко по-напред.

Светлината беше оскъдна. Миа се огледа, най-после успя да принуди ума си да заработи достатъчно добре, за да добие обща представа. Пътеката, откъдето бе дошла. Полукръг от дървета. В дъното, точно зад Мириам… Наложи се да примигне, за да намести перспективата.

Пропаст.

Олтарът на полянката се намираше на самия й ръб.

Дявол да го вземе.

Миа бавно пропълзя между дърветата. Тялото й изглежда най-после се пробуди. Лява ръка — счупена; ляво око — ослепено от нещо, което тя прецени като кръв от слепоочията й, но нямаше никакво значение, защото можеше да се движи. И тялото й, и умът й работеха. Пролази, без да бърза, през калуната. Приближаваше се все повече, а в това време момчето в перата се изправи, мина зад гърба на голата млада жена и хвана нещо с ръце.

По дяволите.

Въжето на шията й.

Удушена и положена в кръг от светлина.

Миа се промъкна още по-близо. Сега или никога — беше й ясно. Щеше да я убие, ако не направи нещо. За пореден път тя вдигна пистолета пред окото си, но все още не виждаше накъде сочи цевта.

Ненадейно се чу шум — идваше от небето. Покритото с пера момче инстинктивно се изправи и слисано се загледа в облаците.

Бръмчене.

Хеликоптер.

Все пак я бяха разбрали.

После…

Филмът, който Миа Крюгер щеше да превърта в главата си всяка нощ седмици наред.

Пот на възглавницата.

Плач с глас.

Забавен каданс.

Покритото в пера момче изумено гледа към небето, търсейки източника на шума, който оглася тихата гора.

Мириам става. Ръцете й са вързани на гърба.

Хеликоптер.

Звукът на спасението.

Звукът на свободата.

Тя се затича.

Миа вдигна пистолета и изскочи на полянката.

Не, не.

— Мириам!

Обърканото от неочакваните събития момче, хеликоптерът в облаците, Миа, изненадващо задала се срещу него, пистолетът й в ръцете му — присвоеният й „Глок“. Той все още недоумяваше какво се случва.

— Мириам!

Филмът продължаваше.

Голото тяло с вързани на гърба ръце тичаше към звука на свободата, към ръба на пропастта.

Не, Мириам, не.

Хеликоптерът се показа. Покритото с пера момче насочи дулото на пистолета към нея, но Миа не забеляза изстрелите, проехтели в краката й. Имаше неподозирани сили.

— Мириам!

Тя вдигна пистолета пред очите си, втурвайки се през поляната. Шум от перките на механичното животно, кръжащо над ръба на бездната.

После се изгуби.

Миа дори не забеляза метала, проникнал в краката и раменете й.

Падна в пропастта.

Мъжът, покрит в пера. Очите му не разбираха какво се случва, когато Миа най-накрая го видя в мерника и изпразни пълнителя в него.

— Мириам!

Белите му пръсти изпуснаха пистолета, а той падна на колене на студената земя.

Нямаше как да види лицето на Мунк, но все пак усети погледа му от металното животно, как извръща очи при вида на голото момиче, полетяло в пропастта.

Последните три изстрела попаднаха в целта пред взора на Миа.

Неопределимо изражение.

Кожа под тресящи се пера.

И после издъхна.

Почти в несвяст, тя се приближи към урвата и видя разкривеното голо бяло тяло, проснато там долу.

Мириам.

Миа се свлече на колене, вече нямаше сили да остане в съзнание. Пистолетът се изплъзна от пръстите й.

Не.

Моля те.

Шумът от хеликоптера заглъхна.

Сетне…

Скъпа Мириам.

… вече не беше там.