Самюел Бьорк
Совата (57)

55.

Малкото момченце лежеше под завивките и гледаше календара на стената до леглото. От вълнение цялото му тяло се бе превърнало в широка усмивка. Важният ден. Толкова отдавна го чакаха. Мама говореше за него от… Той се опита да преброи, но не му стигнаха пръстите — поне от лятото, ако не и от по-рано. Великият ден. Когато всичко ще… Не знаеше какво точно ще се случи, но беше нещо грамадно — по-гигантско от Слънцето и Луната и по-велико от раждането на Земята. Придърпа тънкото юрганче под брадичката си и пак се загледа в календара. Макар и мама да му бе заръчала да спи, не можеше да мигне. „Декември 1999 г.“ пишеше там. Годината беше 1999. Но не това бе вълнуващото, а написаното на задния лист, което не биваше да гледа, преди да стане дванайсет часа. Той обаче надникна скришом, не успя да се въздържи. Януари 2000 г. Представяте ли си? Двехилядната година! Момченцето се усмихна и усети как в долния край на леглото пръстчета на краката му се свиват, така ставаше, когато е много щастливо, както сега — пръстчетата му се свиваха, а сетне изскачаха заедно с крачетата му, ръцете и цялото тяло, вдигаха се чак до ушите, а те горяха, което беше хубаво, защото в малката стаичка беше студено. Декември. Ужасно студено. Можеха да си позволят само печката във всекидневната. Печките са скъпи. Дървата за огрев — също. Спеше облечен и с шапка, но усети как пръстчетата му се свиват в чорапките.

Важният ден. Ново хилядолетие. Помислете си само! Един-единствен ден, а е от такова значение. Само няколко минути на циферблата на часовника, а такава голяма разлика! Тик-так — и хоп, бум, ура! Стрелките са унищожили всичко лошо и великият ден е настъпил. Чакаха го с нетърпение от… той отново се опита да преброи, но пръстите пак не му стигнаха, а и не беше лесно да ги открие всичките под ръкавиците, които се налагаше да носи заради студа.

На стената в стаята на момченцето висеше часовник, но той не показваше точното време, защото батерията беше изтощена, а да се купи нова е скъпо, така че от известно време часът постоянно беше четири и пет. Не можеше да му се разчита, затова се опита да брои, откакто мама му бе заръчала да си ляга. Тогава часовникът във всекидневната показваше осем и пет, а секундите се отброяваха така: хиляда и едно, хиляда и две, хиляди и три, но след петстотин и нещо главата му бръмна. Най-добре просто да си лежи и да чака в леглото мама да дойде да го вземе и да му каже, че е настъпил.

Великият ден.

Не знаеше какво ще стане, но щеше да бъде нещо велико — въобще не подлежеше на съмнение. В това хилядолетие не можеше да се живее, беше обсебено от зли духове и от всички лоши работи и нямаше какво да се направи — не им оставаше друг избор, освен да чакат да свърши, което предстоеше скоро. И макар да не си представяше какво точно ще се случи, надяваше се мама да е по-щастлива — впрочем според него тя щеше да бъде по-щастлива, защото отдавна и с нетърпение очакваше този ден.

Момченцето си дръпна шапката, та да покрие ушите му, и се опита да задържи топлината под тънката завивка.

— Мазето е много голямо — казваше мама, когато я питаше защо в къщата винаги е толкова студено. — Баща ти не беше с всичкия си, но пък умееше да строи къщи. Знаеше какво предстои и че ни трябва място, където да се скрием, когато се започне, когато светът рухне. Обаче направи избата много голяма. Трябваше да има повече къща и по-малко мазе, защото под земята е студено и студът прониква през пода, нали разбираш?

Той не разбираше особено добре мама, когато говореше за баща му, понеже никога не го беше виждал, но все пак кимаше, защото тя се сърдеше, когато я разпитва. Знаеше със сигурност, че татко го е имало, защото беше построил къщата. Не го беше виждал с очите си, но мама не можеше да построи нищо, значи трябва да е истина. Понякога си мислеше, че татко му прилича на бащата на Пипи Дългото чорапче: много добър баща, но му се налага постоянно да пътува — като пират от остров Корекоредут — може би един ден неочаквано ще се завърне, ще бъде с дълга брада и много ще се радва, но това все още не се бе случило. Не беше признавал на мама, а дори и пред себе си не смееше да го каже на висок глас, обаче много пъти си бе представял именно това: татко ненадейно се появява на вратата, натоварен със златно съкровище, вдига мама и я завърта, провиква се: „корекоредутката ми!“ и носи подаръци от всички краища на света. Специално за него има печка, за да не мръзне в малката си стаичка, която никога не се затопля, особено през декември, както сега.

Много се беше чудил какво ли ще представлява великият ден. Надяваше се татко да се върне, но това съвсем не беше сигурно, затова направи списък. Не го показа на мама, защото знаеше мнението й — когато задава въпроси или си пожелава нещо, затова се въздържа и го криеше под възглавницата си. Списъкът се състоеше от седем точки, седем работи, които според него щяха да се случат на великия ден.

Поколеба се дали да не го извади и да го разгледа пак, но мама му бе наредила да си легне, да стои кротко и да не излиза от стаята, въпреки че часовникът във всекидневната показваше само осем и пет.

Важният ден.

Беше го написал с големи букви отгоре на листа. Сам се бе научил да пише и се гордееше с това. Също и да брои. Да познава часовника. И буквите. Да пише. Съвсем самичък, което беше чудесно, защото не ходеше на училище — точно като Пипи. Отначало не разбираше какви са тези нещица — имаше ги навсякъде: по опаковката на корнфлейкса, върху тубичката паста за зъби, отстрани на кутията с мляко, между кориците на трите книги в стаята му. Отначало в представите му бяха само завъртулки, малки рисунчици, но после, един ден, когато мама не си беше вкъщи, ненадейно успя да ги навърже. Не знаеше как се случи, но имаше нещо в думите, излизащи от устата на майка му, и тези, с които й отвръщаше — първоначално си мислеше, че са само във въздуха, ала изведнъж му стана ясно: върху предметите са написани същите думи.

Лека нощ.

Мляко.

Януари.

Сапун.

Може да спечелите.

Аника.

Томи.

Може да спечелите пътуване до „Дисниленд“.

Взе химикалка и започна да изписва думи на един лист. Откритието му бе фантастично — почти като да лежи под юргана в очакване на великия ден. Думите в устата и думите върху нещата могат да бъдат нанесени върху листа само с някаква мъничка химикалка.

Момченцето стана от леглото, за да се раздвижи, да си затопли кръвта — нито дрехите помагаха, нито тънкото юрганче, цялото му тяло бе измръзнало и от устата му излизаше пара, макар да се намираше в стаята.

Татко бе построил къщата, но — помисли си той — въпреки че татко умееше да строи къщи и щеше да им трябва убежище, когато светът се сгромоляса, мама имаше право — мазето бе твърде голямо. Сега в стаята беше страшно студено, не помагаше дори, че лежи облечен под юргана. За момент реши да отиде във всекидневната, където гореше печка, но не го направи. Ако беше научил нещо, то бе да не ядосва мама.

Момченцето пристъпи към шкафа и извади оттам пуловер „Мариус“^[1], най-хубавият му пуловер — предназначен да го носи само на рождени дни и когато мама му разреши да излезе от къщата — ала все пак го навлече върху другите дрехи и се върна в леглото под юргана. За пореден път отправи поглед към календара — 1999 — лошата година. Не можеше да чака повече да му позволят да обърне листа.

Януари 2000 г.

Ново хилядолетие.

Не беше непослушен. Винаги правеше каквото му кажат, но мама не му беше забранила да извади списъка, само му бе заръчала да си ляга.

Момченцето си свали ръкавиците, напипа фенерчето, измъкна листа, скрит под възглавницата, и се усмихна.

ВАЖНИЯТ ДЕН

Желания:

1. Мама да е щастлива.

2. Татко да се върне и да направи мазето по-малко.

3. Да мога да излизам от къщи.

4. Да не скубя мама, когато я реша.

5. Да ходя на училище.

6. Да мога да призная на мама, че разбирам буквите и числата и че умея да чета, и тя да не се разгневи.

7. Да имам приятел — като Томи и Аника.

Неочаквано задуха вятър, блъскаше по стените и не се отказваше — проникваше през неуплътнените прозорци, издишваше ледения си дъх върху лицето му, върху малкото гола кожа между шапката и юргана.

За пореден път се поколеба дали да не изпълзи от леглото и да отиде във всекидневната, където беше печката — толкова щеше да е приятно да седне там и топлината от горящите дърва да загрее пръстите му — обаче не стана, защото мама му бе забранила.

Мама.

Около момченцето нямаше други хора и никога не бе имало, само мама.

Когато тя излезеше от къщи, той оставаше сам. Понякога отсъстваше с дни, но въобще не беше важно, защото мама бе всичко за него.

Да вчесва красивата й руса коса пред камината. Да й помага да измие недостъпните места по тялото си — да я насапуниса с гъбата там, където трудно стигаше сама. Момченцето се усмихна, забравило, че е тъжно, задето бе успяло да измисли само седем желания, а искаше да са двайсет.

Важният ден.

Несъзнателно затвори очи и се унесе, остави мразовитата стая и потъна в съня, а когато се събуди, макар часовникът на стената все още да показваше четири и пет, знаеше.

Хиляда деветстотин деветдесет и девета година си е отишла.

Настъпила е двехилядната година.

Великият ден.

Сигурен беше. Мама е забравила да го събуди. Той се отви и тичешком излезе от студената стая. Засмян прекоси всекидневната и се втурна към нейната стая. Глупава мама. Сигурно е заспала и е забравила да му каже, когато е дошъл великият ден.

Открехна вратата на спалнята и застина в процепа.

От една греда на тавана бе провесено въже.

Под въжето висеше голо тяло с дълга руса коса, отпуснати ръце и крака и посиняло лице. Очите бяха широко отворени, а устните не изглеждаха годни да говорят.

Момченцето си придърпа стол, настани се на него и с неуверена усмивка впери поглед във висящото от тавана голо тяло.

Кротко зачака тя да се събуди.