Самюел Бьорк
Совата (43)

41.

Мунк затвори вратата след Миа и седна на бюрото си. Тя се отпусна на малкия диван и се втренчи някак странно в следователя. Мунк я погледна, мислеше какво да й каже. Миа се взираше в него с разсеян поглед, като че ли не беше там, и той не знаеше как да го тълкува.

— Какво има? — най-накрая попита тя.

— Мислех да те питам същото.

— Моля?

Тя сякаш се върна към действителността.

Мунк се колебаеше какво да каже. Премисляше го от няколко дни. Първо в „Юстисен“, после на вчерашното заседание и сега на срещата. Микелсон я бе отстранил. Настоя тя да отиде на психолог, който да потвърди, че е годна за служба. Да провери дали е готова — да работи. В началото Мунк се ядоса — типично за Микелсон — но последните дни си мислеше, че сигурно е прав. Вероятно не беше готова. Все пак неотдавна я бе открил усамотена на остров в Трьонделаг.

Тя, разбира се, не сподели нищо, но той разбра. Не беше там на почивка. Беше там, за да избяга. Да сложи край на живота си. Тогава я видя. Изглеждаше напълно омаломощена, тънка като вейка, с мъртви очи. Пак успя. Да си я върне. Но сега го връхлиташе чувството, че навярно не е било правилно. Нуждаеше се от свободно време. Не беше готова. Изглежда, все пак беше разумно да ходи на терапия.

— Как си, Миа? Всичко наред ли е? Добре ли си?

Тя се съвзе от обхваналото я вцепенение и впи поглед в него. Раздразнен, буден поглед — отново бе така добре познатата му Миа Крюгер.

— Занасяш ли се с мен?

Бе разбрала накъде бие и намерението му изобщо не й харесваше.

— Не исках да те засегна. — Мунк вдигна длани пред себе си. — Желая единствено да си добре — това е всичко. Отговорен съм за теб.

Опита се да я спечели с обезоръжаваща усмивка, но тя не се хвана. Изучаваше го с подозрителни очи.

— Микелсон ли те е погнал?

— Какво? Не, не.

— Нещо лошо ли направих? Пак ли съм в тежест на службата? Защото още не сме разкрили убиеца? Ами колко време мина, откакто са я намерили? Шест дни? За бога, свършихме адски много, въпреки че има още доста работа…

Ядосана, тя се приведе напред.

— Не, не — пак вдигна ръце Мунк. — Няма нищо такова. Микелсон не е обелвал дума. Никой не е недоволен. Направихме всичко необходимо. Ти направи всичко необходимо.

— То се знае, по дяволите! — изсъска Миа. — Проклетият Микелсон!

— Микелсон няма нищо общо — увери я Мунк.

— Тогава какъв е проблемът? — разпери ръце тя.

— Аз — колебливо отвърна Холгер.

— Как така?

— Тревожа се за теб, това е всичко.

Отново се опита да я предразположи с усмивка.

— Тревожиш се? Дявол да те вземе, Мунк! За какво се тревожиш?

— Естествено, не за работата ти. Бога ми, Миа, не бихме се справили без теб. Просто се безпокоя… за здравето ти, нали разбираш?

— Какво за здравето ми? — Беше се поуспокоила. — Добре съм. Не изглеждам ли здрава?

Мунк не призна какво мисли. Изглеждаше страшно отпаднала. На ръба.

— Разбира се. Боже мой, нямам ли право като приятел да проявя малко… как се казва?

— Глупост? — усмихна се хитро Миа, заприличваше на старото си аз.

— Ха-ха. Загриженост. Мъчех се да се сетя за думата „загриженост“.

Тя се ухили и извади от джоба си ментово драже. Сложи го върху езика си и погледна колегата си малко по-приветливо.

— За бога, Мунк, нали не сме в детската градина?

Очевидно все пак й бе приятно, че я попита. Че го е грижа.

— Бях малко уморена през последните дни, признавам — въздъхна тя. — Спах лошо. В ума ми се въртяха разни работи, но няма нищо фатално. И преди съм излизала навън през зимата.

— Значи нямаш нужда от един-два свободни дни?

— Ще ми дадеш отпуска? — изхихика Миа. — Трябва да се стегнеш, Холгер, станал си мекушав. Сигурно си прав, сигурно остаряваш. На колко стана? На шейсет и пет? На седемдесет и пет? Да ме освободиш в разгара на разследването? Да не би да сме 1 април?!

Очевидно на Миа наистина й беше забавно — смееше се сама и поклащаше глава. Мунк отново изпита колебание. Дали е на себе си? Дали е адекватна?

— Значи всичко е наред?

— Наред е, разбира се, Холгер! Господи, с всички ли провеждаш такива колегиални разговори, или само с мен?

Намигна му и се изправи.

— Благодаря за загрижеността, но нищо ми няма.

— Добре — кимна Мунк. — С какво ще се заемеш първо?

— С природонаучния музей. Совите. Имам чувството, че оттам ще изскочи нещо.

— Чудесно — усмихна се Мунк.

В този момент на вратата се потропа и вътре надникна Лудвиг Грьонли.

— Открих нещо — заяви възрастният инспектор. — Прекъсвам ли ви?

Погледна Мунк, после Миа и отново насочи поглед към Мунк.

— Не, влизай! Какво си открил?

Лудвиг Грьонли остави с усмивка лист върху бюрото пред началника на отдела.

— Още един изчезнал — разясни той.

— Виж ти!

— От Хюрюмланския разсадник.

Мунк се зачете в документа и сбърчи вежди.

— Какво? — изненада се Миа.

— Преди девет години — добави Грьонли. — Съобщили са за изчезнало момче.

— От разсадника?

— Да. Матс Хенриксен. Отишъл да се поразходи в гората и така и не се върнал.

— Дай да видя!

Миа взе листа от Холгер.

— Не са го открили, така ли? — със сериозно изражение попита Мунк и вдигна очи към Лудвиг.

— Да. Според доклада са го издирвали, но за кратко.

— Защо? — полюбопитства Миа.

— Очевидно момчето е имало суицидни наклонности — отвърна Грьонли. — Случаят е прекратен.

— Но не е намерено тяло? — поиска да разбере Мунк.

— Не. Нищо не е намерено — уточни Лудвиг. — Възможно ли е да има връзка според теб?

— Със сигурност си заслужава да се провери — увери го Холгер Мунк. — Браво, Лудвиг. Въведи го в системата и виж дали ще изникне нещо.

— Добре — съгласи се Грьонли и излезе от помещението.

— Тук има нещо странно — отбеляза Миа, без да вдига очи от листа.

— Какво мислиш?

— Нямам представа, но наистина нещо не се връзва.

— Знаеш ли, аз просто… — поде Мунк, но погледът на Миа го прекъсна.

— Какво? Искаш да се грижиш за мен? — попита саркастично тя.

— Да.

Миа стана от дивана и тръгна към вратата.

— И сама мога да се грижа за себе си, Холгер.

— Знам. Само…

Не намери какво друго да каже. Седеше зад бюрото с подобие на усмивка, а тя му върна листа и излезе от кабинета.