Самюел Бьорк
Совата (66)

64.

Мунк пое дълбоко цигарения дим. С мъка събираше мислите си. Главоболието. Пироните в слепоочията му. Цял ден се тъпчеше с хапчета, но не минаваше. Само това му липсваше след вчерашния ден — театърът, разигран от Миа в залата за разпити, Анете Голи, която му досаждаше с всички нарушени правила, и изобщо задържането на Скункс само заради интуицията на Миа. Видя го в погледа на Анете — обвинението.

Не е достатъчно добър началник.

Сложи си качулката и запали поредната цигара от предишната. Пак се започваше. Болката в слепоочията — наложи се да затвори очи и да диша дълбоко, докато чакаше да премине. Какво се случваше, по дяволите? Физическото му състояние не беше най-доброто на света — ясно му беше — но никога не се е чувствал толкова зле. Всъщност чувствал се е, но оттогава бяха минали повече от петнайсет години. Когато загуби баща си. Камион в насрещното, пиян шофьор. Дните преди катастрофата. Точно такива пирони в слепоочията, сякаш физически знак, че скоро ще го сполети нещо ужасно. Естествено, не вярваше в подобни предзнаменования. Това бе светът на Миа. Не неговият. Цял живот е бил реалист. Слънцето изгрява от изток и залязва на запад. Има природни закони. Светът е такъв, какъвто ни се представя, отвъд него няма нищо.

Мунк изчака облекчението със затворени очи и отново дръпна от цигарата. В този момент Миа излезе от голямата врата на разкошното здание. Частна болница за богаташи, очевидно според някои от тях имаше живот след този и си измисляха какви ли не истории, само и само да се срещнат на спокойствие с въображаемия си Създател.

— Добре ли си? — попита Миа и се сгуши в якето си.

— Какво? А, да — отвърна Мунк.

Тя грееше, не я свърташе на едно място.

— Е?

— Какво „е“? — измърмори Мунк.

— Истината ли казва?

— А според теб? — изгледа я той.

Не беше нужно да пита. Очевидно тя, за разлика от него, бе убедена в достоверността на току-що чутия разказ.

Миа скри ушите си под шапката и го погледна угрижено.

— Всичко наред ли е?

— Какво? Да, разбира се.

Възпълният следовател хвърли фаса на земята. Пронизващата болка в слепоочията му се бе поуспокоила. Извади още една цигара, запали я и се откъсна от кътчето в ума си, където бе потънал. Камионът в насрещното. Погледът на Анете Голи в коридора снощи.

— Какво чакаме?

— Значи му вярваш?

— А защо да не му вярваме?

— Не искам да бъда адвокат на Дявола — въздъхна Мунк, — но не ти ли се струва леко нагласено?

— Дяволите да те вземат, Холгер. Какъв е този скептицизъм? Това не е ли моята роля?

Мунк отново дръпна от цигарата и се усмихна.

— В началото на седемдесетте мъж и жена отиват при свещеник и искат да се венчаят, но не могат, защото тя има деца — момче и момиче — а той е наследник на мореплавателна империя и баща му не позволява в рода да се примесва нечиста кръв.

— Да — кимна Миа.

— Затова пращат децата в Австралия?

— Да.

— Сериозно ли, Миа? После майката умира при тайнствена катастрофа. А на свещеника му плащат да си държи езика зад зъбите. След няколко години прибират децата и онзи милионер…

— Милиардер — поправи го Миа. — Карл-Сигвар Симонсен.

— Добре — въздъхна Мунк. — Онзи милиардер им дава пари като компенсация. Момичето, вече млада жена, купува имот, където да помага на други деца с тежка съдба, сходна с нейната. Брат й купува хранителен магазин. Опомни се, Миа!

— Защо не?

— Още един Фюглесанг.

— Не, Холгер. Мамка му!

— Не го ли видя? Този човек практически вече си е отишъл. Отдавна е изкукуригал. Не, да оставим това. Не ни липсват улики.

— Какви? — попита Миа.

Мунк забеляза раздразнението й.

— Перуката — подхвана той. — Хакерът — Скункс. Не съм съгласен с Анете. Според мен има начин да изкопчим нещо от него. Видеото. Все идва отнякъде. Татуировката. Защитниците на животните. Това тук е задънена улица, Миа. Сериозно.

— Видях го. — Миа погледна студено шефа си.

— Кого?

— Брата.

— Да, но…

— Видях го. При Джим Фюглесанг.

— Онзи с каската?

Миа кимна.

— Той не лежи ли упоен в психиатрията в „Дикемарк“?

— Да, но отидох в къщата му?

— Кога?

— Няма значение — тросна се Миа. — Беше там.

— Кой?

Мунк захвърли фаса и тъкмо понечи да запали поредната цигара, когато тежката врата се отвори и се показа главата на Къри.

— Буден е. Не спира да говори. Трябва да чуете.

Мунк погледна към Миа.

— Не, отказваме се — заяви той.

— По дяволите, недей така — отчаяно се провикна Миа.

— Не — отсече Мунк и пак извади кутията цигари. — Продължаваме с наличното. Съвещание в шест. Това са глупости.

— Стига, де — обади се Къри от вратата. — Трябва да чуете това.

— Не — повтори Мунк и измъкна от джоба си ключовете от колата.

— Братът обичал да се маскира като сова — продължи булдогът от стълбите.

Мунк спря. Миа се бе вторачила в него.

— Окичвал се с пера. Защо ще го казва, ако са само измислици?

— Холгер? — обърна се към него Миа.

Мунк я изгледа, прибра ключовете обратно в джоба си и с бърза крачка последва тъмнокосата следователка нагоре по високото стълбище.