Самюел Бьорк
Совата (64)

62.

Веднага щом се събуди, Миа потегли с колата. Съмна се чак когато стигна гробището. Трябваше да присъства на съвещанието, но помоли Мунк да я освободи и той на драго сърце се съгласи. Поиска само няколко часа, но той й даде да разбере, че може да отсъства, колкото пожелае. Изглежда вчерашното й поведение бе подхранило опасенията на добронамерения й началник — не е здрава, изобщо не е редно да е на работа.

Миа слезе от автомобила, взе цветята от задната седалка и бавно тръгна към гробовете. Първо остави букет на гроба на баба. После — на мама и татко. Запази най-големия за накрая и се спря пред сивия камък, обзета от чувството, което винаги я завладяваше тук. Дълбоката мъка не й даваше мира.

Сигри Крюгер.

Сестра, приятелка и дъщеря.

Родена на 11 ноември 1979 г. Починала на 18 април 2002 г.

Изминали бяха повече от десет години, но все още й тежеше толкова много, че не й се живееше. Според всички тези неща преминават, отслабват. Времето лекува раните. Но не и при нея. Усещаше мъката по сестра си също толкова силно, както в деня, когато я намериха в мръсното мазе в квартал „Тьойен“.

Миа махна измръзналите от студа мъртви цветя и сложи новите във вазата пред надгробния камък. Коленичи на гроба, почисти няколко клонки и изсъхнали листа, усети студената трева под пръстите си — зимата бе подранила много и щеше да става все по-сурова. Все по-мрачна. Като мислите й. Навярно им беше по-добре без нея. В отдела. Беше се решила, нали? Да избяга от всичко.

И без това не приличаше на човек — защо просто да не се пусне? Стимулираше изкуствено тялото и ума си — с алкохол, хапчета: снощи, изтощена след разпита, отново отвори шишенцето и се остави на малките бели приятелчета да я приспят. Игли пробождаха цялото й тяло. Анете Голи я погледна снизходително и поклати глава: трябва да продължиш с терапията, дори Холгер измънка нещо в брадата си и я остави сама в коридора.

Да, добре. Вземи си почивка, Миа.

Колкото време ти е нужно.

Тогава прати всичко по дяволите. У дома, в празното жилище. Нямаше сили да се мъчи да се държи нормално. Да бъде оптимист. Да откаже хапчетата. Изкушаваше се просто да сложи край тук и сега, но не разполагаше с достатъчно таблетки. Повечето бе изпила, преди Мунк ненадейно да почука на вратата й, и не беше успяла да си набави ново количество. Стигаха й обаче, за да се унесе в дрямка, да извади иглите от тялото си. Уви се в едно одеяло и излезе на верандата. Светлините на града затанцуваха пред очите й и накрая станаха толкова неясни, че тя не знаеше дали сънува, или наистина е там, на студа. Влезе вътре с несигурна крачка, загърната в одеялото, с поруменели бузи. Отвън й беше студено, но отвътре се беше стоплила и последната й мисъл, преди да изпадне в безсъзнание, бе:

Идвам, Сигри.

Събуди се обаче в мрака, в самотната стая; не издържаше. Вече не понасяше самотата. Искаше да бъде с тях. Мястото й е там.

Миа се изправи и се загледа в гроба. Да лежат една до друга. Усмихна се, за първи път й хрумваше, но тази мисъл я успокои. Мама и татко лежат в общ гроб. Естествено. Колко е глупава! Заедно със Сигри. Така трябва.

Сигри и Миа Крюгер

Снежанка и Спящата красавица.

Родени на 11 ноември 1979 г.

Заедно навеки.

— Какви хапчета вземаш?

Психологът. Матиас Ванг. Един от въпросите, на които нямаше интерес да отговаря.

— Има нови медикаменти, биха ти помогнали да се почувстваш по-добре. Ако решим да тръгнем в тази посока.

Не желае да се почувства по-добре. Не разбират ли? Толкова ли е непонятно? Иска да изчезне — такава е волята й. И се бе решила. Напусна света. Намери идеалното място. Хитра. Островче в устието на фиорда, където небето се губи във вечността. После Мунк дойде да я вземе. Тя разреши случая. Но не беше свободна. Отстраниха я, ала чувстваше, че те са семейството й — само да се върне на работа и сигурно всичко ще се нареди. Само дето нямаше да се нареди.

Не е ли очевидно?

Не само за нея, но и за колегите й.

Погледът на Анете. Очите на Мунк, когато й каза да си вземе почивка за колкото време иска.

Миа си придърпа шапката върху ушите. Стоеше пред гроба, умиротворена, както отдавна не й се бе случвало. Не и откакто обхождаше голите скали на остров Хитра, когато се реши.

Ела, Миа, ела.

У дома. Своего рода дом. Ставаше й все по-ясно пред заскрежения гроб. Да приключи с това. Опита, но явно вече не е достатъчно добра. Изгубила е таланта си. Да помага. Да влиза в ума на онези извратени хора. Беше се помъчила да разбере защо му е на някого да оставя красиво, невинно момиче голо в гората, постилайки му пера и обграждайки го със свещи. Вече не е нейна грижа. В почивка е. Вече не е длъжна да изстрада нощите в студеното жилище в студения град. Ще се оправят и без нея.

Вземи си колкото дълга отпуска искаш.

Дали ще й липсват? Навярно да, но какъв е смисълът? Да разплете и този случай? Винаги ще има нови, нали? Измъкнаха я от покоя на Хитра, за да им помогне и тя им помогна. Само че не се приключи с това. Нови жестокости. Миа Крюгер работеше с ума си, с мрака, който винаги бе живял у нея, а баба казваше, че трябва да се опита да го пребори.

Тя изруга тихо, не беше доволна от ставащото с нея. От слабостта. Не приличаше на себе си. Нападна хакера. Скункс. Държа се като идиот пред колегите си, но нали подобни неща не я вълнуват? Какво мислят другите.

У дома. Най-сетне покой.

Сигри и Миа Крюгер

Родени на 11 ноември 1979 г.

Нова паметна плоча. Трябва да се погрижи. Да пише точно това на нея.

Заедно навеки.

Миа бръкна със студени пръсти в джоба си и извади телефона; в същия момент той зазвъня — непознат номер — не смяташе да вдига, но го направи по рефлекс.

— Да?

От другия край се чу непознат глас. Наложи се да се съсредоточи, за да разбере какво казва. Възрастна жена от реалността, която Миа отново бе решила да напусне.

— На телефона е Рут Ли — представи се гласът. — С Миа Крюгер ли разговарям?

— Да — отвърна Миа.

— Работя в Природонаучния музей в „Тьойен“. Разбрах, че сте заръчали да ви се обадя.

— Коя Рут? — попита Миа, разкайвайки се, задето бе вдигнала телефона.

— Ли — повтори гласът. — От Природонаучния музей. Главният уредник Улсен ми даде визитната ви картичка. Доколкото разбрах, се интересувате дали са ни посещавали учениците от някакъв клас.

Умът й загряваше бавно, но накрая се сети. Секретарката на Тур Улсен. При Ботаническата градина. Шеметната личност, мъжът, според когото полицията разследва всички обири.

— Да, разбира се. Здравейте! — поздрави я Миа. — С какво мога да ви помогна?

— Имаме ги, да, при нас са.

Изглежда, Рут Ли беше по-енергична дори от шефа си.

— Какво имате? — не схвана Миа.

— С когото трябва ли разговарям? — попита гласът от телефона. — Миа Крюгер?

За момент заглъхна, сякаш разглеждаше визитката, която Миа бе дала на шеметния уредник.

— Да, аз съм — прокашля се тя.

— Казаха ми, че сте искали списък на класовете, които са ни посещавали в скоро време.

— Точно така.

Миа се посъвзе.

— Пред мен е всичко от последната година — съобщи гласът. — Нещо конкретно ли ви интересува?

— Хюрюмлански разсадник — отвърна Миа, вече успяла да се съсредоточи в разговора.

— А, Хелене! — изквича гласът от слушалката.

— Идвали ли са при вас?

— О, да. Идват всяка година. Не са като другите ученици, но тя прави нещо прекрасно. Радвам се при всяко тяхно идване. През какво ли не са минали тези младежи! И колко много е постигнала Хелене! Винаги ми е приятно, когато се обади.

— Значи са ви посещавали?

— О, да, всяко лято — потвърди Рут Ли. — Градината ни… Идвали сте, нали?

Миа кимна безмълвно.

— Ало?

— Да, идвала съм. Кога точно са ви посетили?

— На трети август — изстреля дамата по телефона. — Всяка година идват в началото на август. Улсен каза, че се интересувате от видеозаписите.

— Да.

— Става въпрос за обира, нали?

— Именно — каза Миа. — Перата от сова.

— Много съм щастлива, че някого го е грижа — продължи гласът от телефона. — Знаете как действа полицията. Хората правят каквото си искат.

— Разбирам ви.

Миа се опитваше да внимава в разговора.

— И?

— Какво? — не схвана Рут Ли.

— Имате…

— Запис на всички посетители на музея, разбира се. Не записваме през нощта, не ни стига бюджетът, но снимаме всички, когато музеят е отворен.

— Значи сте записали и класа от Хюрюмлане?

— Естествено — възкликна гласът от телефона. — Мислите ли, че е бил някой от тях?

— Моля?

Гласът отново млъкна за момент, като че ли все още се съмняваше, че разговаря с правилния човек.

— Дали някой от групата на Хелене е откраднал совите?

— Няма как да знаем — отвърна Миа, като успя да се съсредоточи.

— Надявам се да не е никой от тях, но кой знае? Не са обикновен клас.

— Не, не са — промърмори Миа.

— Да ви ги изпратя ли?

— Кое?

— Видеозаписите. От деня на посещението им.

На Миа Крюгер й се искаше просто да затвори. От телефона я зовеше действителността. Дяволите да ги вземат! Беше се решила, а те я връщаха обратно. Изпълнила бе дълга си и оттогава живееше във фризер. Разговаря с психолога, опита се да е нормална, не заради себе си, а за да могат те да я използват за каквото им трябва.

— Ало — обади се гласът в слушалката.

— Ще бъде чудесно, ако ги изпратите. Но не на мен. Бихте ли ги пратили на един колега, Лудвиг Грьонли?

— Разбира се — съгласи се Рут Ли. — Имате ли имейла му?

Миа намери координатите на Грьонли в телефона си и ги съобщи на гласа в другия край на линията.

— Чудесно. Веднага ще ги изпратя. Вече говорих с техника, който се занимава с тях.

— Добре — заключи Миа. — Много благодаря!

— Радвам се, че мога да помогна — прозвуча гласът от слушалката и заглъхна.

Миа се вторачи в телефона си. Реши да го изключи. Нямаше причина да остава в контакт със света. Приключила бе с него. Свърши се.

Заедно навеки.

Сложи пръст върху горния ръб на телефона и понечи да натисне копчето — само едно движение и край, но точно в този момент той отново иззвъня.

Миа погледна дисплея.

Къри.

Отказа повикването, но напразно, защото след няколко секунди името му пак се изписа.

— Да? — вдигна тя с въздишка.

— Къде си? — припряно попита Къри, беше задъхан, звучеше, сякаш е пробягал цял маратон.

— Осгорщран — отвърна разсеяно Миа.

— Защо не дойде на съвещанието?

Тя не отговори. Къри продължи.

— Тъкмо ми се обади Сюнива. Трябва да дойдеш.

Миа поклати глава. Къри и Сюнива. Любовни мъки. За пореден път той бе проиграл парите и тя го беше зарязала — вече окончателно. Миа нямаше повече сили.

— Слушай — подхвана тя, но настоятелният булдог не спираше да говори.

— Не е така — възрази той, сякаш отгатнал мислите й. — От няколко дни се опитва да ми се обади, но аз не вдигах. Исках просто…

На близкото дърво бяха кацнали две врани. Миа се загледа в тях, докато гласът му боботеше в ухото й. Навяваха покой там, на клона. Две птици на дърво в гробище. Скоро две момичета щяха да лежат в един гроб. Усмихна се, когато враните полетяха към бледото октомврийско слънце.

— Моля? — изведнъж се обади Миа, осъзна какво й казва колегата.

— Знам — продължи възбудено Къри. — Звучи налудничаво, но аз й вярвам, няма причина да си измисля. Познавам я, никога не би…

— Повтори! — прекъсна го Миа, която бавно се пробуждаше.

— Свещеник, техен пациент, ги е познавал като деца — тежкото дишане на Къри идваше от далече. — Хелене Ериксен има брат.

Той говореше нечленоразделно, не спазваше правилния ред на думите.

— Искал е да изповяда греховете си. На смъртно легло е. Нямало да отиде в рая, ако не изкупел вината си.

— Хелене Ериксен има брат и той е на смъртно легло?

— Не, не той. Свещеникът. Не можеш ли просто да дойдеш. Чакат ни там, а аз няма да понеса да се срещна с нея сам.

— Не те разбирам.

— Моля?

— Говори по-спокойно. Повтори още веднъж.

— Познавал ги като деца.

— Кого е познавал?

— Хелене Ериксен. И брат й. Нещо за някаква секта в Австралия. Получил пари. Трябвало да изкупи греховете си.

— Къри — опита се да го успокои Миа, но той не се поддаде.

— Върнал се е болен.

— Свещеникът ли?

— Не, братът. С увреден мозък.

— Къри…

— Чакат ни. Искат да отидем.

— Къри — повиши тон Миа и най-накрая укроти напористия булдог.

— Да?

— Не ни ли стига толкова?

— Кое? — почуди се Къри.

— Случайни хора изневиделица да признават, че са я убили.

— В смисъл?

Миа въздъхна. Съжали, задето не бе изчакала телефонът да спре да звъни. Задето не го беше изключила.

— Фюглесанг с каската. Един бог знае колко други са се обаждали. Не ме питай защо, но изникне ли подобен случай, изведнъж хората решават да изповядат греховете си, нали знаеш? И кой е този път? Свещеник на смъртно легло? Как ли пък не!

— Знаеше подробности — продължи Къри, но Миа отново потъна в себе си.

Не. Стига толкова. Не може повече.

— Взели са пари — не се предаваше колегата й. — Когато са се върнали. Като компенсация. Хелене Ериксен основала разсадника, а брат й отворил хранителен магазин, когато се оправил.

Миа слушаше с половин ухо. Враните не се виждаха. В гробището бе съвсем тихо.

— Говори с Мунк — въздъхна тя.

— Той е в ужасно настроение. Да не сте се скарали?

— Виж, Къри… — поде Миа, но нямаше сили.

— Звучи много убедително. — Къри не се предаваше. — Тя ми се обади и не спря да говори в продължение на десет минути. Господи, само фактът, че ми се обади…

Нещо прещрака в главата й, докато брътвежът на Къри в слушалката не секваше.

— Какво каза? — внезапно се сепна Миа.

— Трябва да проверим…

— Не, не това. Хелене Ериксен. Има брат.

— Да. Държи хранителен магазин, но аз…

Джим Фюглесанг.

— Защо да ми се обажда точно сега? Не искаше да говори с мен, а после…

Бялата камионетка на моравата.

— При всички положение си струва да се провери. Да говорим с този свещеник. Нямаме много какво да…

Погледът над брадата.

Там, в пустошта.

Бе дошъл да достави хранителни провизии.

Пред малката къща, от която я побиваха тръпки.

— Намери Мунк — изкомандва тя и се затича по чакъла.

Логото отстрани на камионетката.

ICA Хюрюм.

— Какво? — не разбра Къри.

— Вземи Холгер, кажи му да ни чака.

— Мислиш, че има нещо?

Миа напипа ключовете от колата в джоба си.

— Къде работи тя?

— В „Света Хелена“, частна болница в…

— Изпрати ми адреса!

Седна зад волана.

— Защо? Идваш ли?

— Тръгвам. Вземи Мунк. Веднага!

Миа затвори, запали колата и чу как гумите изсвистяха по асфалта, когато натисна до дупка газта, а красивото гробище се изгуби в огледалото за обратно виждане.