Самюел Бьорк
Совата (41)

39.

Хелене Ериксен изключи двигателя, слезе от колата и запали цигара. Вдигна ципа на якето си чак догоре и изведнъж я обхвана чувството, че прави нещо нередно — да си урежда среща на пуст път, скришом, късно вечерта. Дръпна дълбоко от цигарата, червената жар освети пръстите й и тя забеляза, че трепери. Навярно заради студа — октомври неочаквано бе донесъл със себе си тъмнина, свойствена по-скоро на ноември или декември — но й беше ясно: не това е единствената причина. Подръпна ръкавите си надолу и се загледа в пустия път, очаквайки предните светлини, които скоро щяха да се появят.

— Покажи.

Изплези език.

— Добро момиче. Следващият.

Оттогава бяха минали повече от трийсет години, но споменът не й даваше мира. Още се случваше да се събуди посред нощ върху подгизналия от пот чаршаф, все едно е спала на стария диван, уплашена от това, къде е била, уплашена от това, което предстои. Страх, че ще я накажат, ако направи нещо лошо. Ако каже нещо неуместно. Ако не мисли, както лелките искат. Тогава бе на седем, сега — над четирийсет, но споменът бе загнезден в нея и тя го ненавиждаше.

— Не си виновна ти.

Това бяха първите думи на психолога. Беше на единайсет години или най-много на дванайсет — няма значение, помнеше само странната миризма в кабинета му и колко трудно й бе да проговори.

— Не си виновна ти, Хелене. Искам да започнеш оттам. Мисли следното: вината не е твоя.

Хелене Ериксен подпря задник върху капака на автомобила, подви крака под себе си и седнала така в мрака, се загледа в пейзажа наоколо. Гори, в които дърветата напомняха живи твари, шепнещи, умиращи хора. Сега усети още по-силно тревогата, която самотата все още предизвикваше у нея. Хвърли недоизпушената цигара и седна зад волана. Вътре беше по-защитена. Пъхна ключа и го завъртя, за да пусне отоплението и радиото.

— Покажи.

Изплези език.

— Добро момче. Следващият.

Натисна няколко пъти копчетата и намери приятна музика, която да я разсее от мислите й. Увеличи звука и затрополи с пръсти по кормилото, дебнейки фаровете през предното стъкло — скоро щяха да се появят.

— Ще се справиш ли, Хелене?

Изрусяваха си косата. Обличаха се еднакво. Винаги правеха каквото им кажат леличките. Все едно и също, всеки божи ден. Училище, йога, къщна работа, домашни, хапчета, училище, йога, къщна работа, домашни. Минаха трийсет години. Колко дълго щеше да го преживява?

— Разбирам, че е трудно, но съм тук да ти помогна.

Хелене Ериксен извади кутията цигари от джоба си и запали една, макар всъщност да не й се пушеше, открехна вратата на автомобила, но веднага я затвори — навън бе прекалено студено. Зима през октомври? Изглежда някой там горе искаше да ги накаже.

— Как мислиш, Хелене?

Дванайсет години на стола пред непознат брадат мъж.

— Не си виновна ти, разбираш ли, Хелене?

Отново дръпна от цигарата и усили още повече радиото, харесваше й как музиката изпълва колата и й навява други мисли.

Имущество на длъжник в несъстоятелност. Продава се разсадник.

Оттогава изминаха двайсет и две години. Послуша ги. Завърши гимназия. Образова се. Стана човек.

Полуостров Хюрюмлане. 28 декара земя. Четири парника. Добре поддържан, но има нужда от малко разчистване.

Хвана автобуса. До имота. Обявена несъстоятелност. Разсадник. След това беше съвсем наясно какво иска от живота.

Да помага на другите.

Хелене спря радиото, погледна часовника и слезе от колата. Поколеба се дали да не запали още една цигара, но реши, че няма смисъл, и просто пъхна ръце в джобовете на подплатеното си яке и се загледа в мрака.

— За какво мислиш, Хелене?

Размисли и все пак запали цигара и насочи поглед към пътя, където всеки момент щяха да се появят фаровете.

Минаха повече от трийсет години. Трябваше скоро да се отърси.

Хелене Ериксен пое дима от цигарата и тогава изникнаха очакваните светлини — бялата камионетка се приближи и спря до нея.

— Здрасти! Какво става с теб? — поздрави я лицето зад прозореца.

— Не чу ли? — учуди се Хелене.

— Какво да съм чул? — попита мъжът в камионетката.

— Шегуваш се.

Хелене се приближи към него. Видя, че се замисля, преди да отговори.

— Чух, но няма нищо общо с мен.

На Хелене много й се искаше да му повярва. Какво ли не би дала за това усещане — че му вярва — но не успяваше.

Брат й.

Не носеше дрехи. Бе чисто гол, но цялото му тяло беше покрито с… пера?

— Задават въпроси — уведоми го тя и се загърна по-плътно с якето си.

— За какво?

— За всички, за всичко.

— Боже мой, Хелене, нима смяташ, че съм бил аз?

— Беше там, нали? В къщата си? Цяло лято? Нали не си бил у дома? Трябваше… знаеш… Трябваше да попитам. Толкова много те обичам.

Брат й се усмихна и протегна ръка през прозорчето.

— И аз те обичам Хелене, но… за бога! В пустошта, посред нощ… Не беше нужно.

Тя се почувства глупаво. Издърпа якето си и се сгуши в него, а брат й, все така усмихнат, я погали по ръката.

— Аз просто… знаеш… заради перата.

— Отдавна престанах. Сега се прибирай и си лягай да спиш.

Хелене Ериксен усети допира на топлата му ръка до нейната още веднъж, преди да вдигне стъклото.

И после отново се изгуби, също толкова бързо, колкото бе дошъл.