Самюел Бьорк
Совата (26)

24.

Миа сви към двора. Анерш Финста вече чакаше на стълбите. Център по езда „Хюрюм“. Отвън много напомняше разсадника, който вчера посетиха с Мунк. Дълга алея с величествени брези, заобиколена от заскрежени поля, водеше към видимо добре поддържаната база: прекрасна, масивна бяла сграда, покрит с чакъл двор, изключително красива постройка от червени тухли, вероятно оборът. Миа Крюгер слезе от колата и я обзе приятно чувство. Не се виждаше открито море, не това беше причината, но все пак мястото й напомняше остров Хитра. Тук цареше покой.

Прекрасен, очевидно поддържан с любов център по езда сред омиротворена и красива природа.

— Здравейте! — поздрави мъжът на стълбите и се спусна да я посрещне. — Анерш Финста.

— Миа Крюгер. — Миа пое студената му ръка, явно дълго бе стоял навън.

Мъжът на средна възраст срещу нея се усмихна.

— Да, знам коя сте. При други обстоятелства бих казал, че посещението ви е чест за мен.

— Наистина ли? — любезно отговори Миа и се опита да разбере дали това не е опит да я обезоръжи, да я предразположи, но не забеляза нищо такова. На пръв поглед Финста приличаше на владението си — грижовен към външния си вид, без това по някакъв начин да изглежда преднамерено.

— Каква трагедия! — възкликна той, след като я въведе в помещение, служещо за дневна, както се стори на Миа.

Посочи й стол и се усмихна колебливо.

— Да ви предложа ли нещо, или…

— Или направо да преминем към въпроса? — отвърна на усмивката му тя и окачи коженото си яке на стола.

— Да — кимна Финста, сякаш бе очаквал и се бе надявал на този отговор.

Издърпа стола срещу нейния, седна и за момент сведе поглед към бялата покривка, после някак си събра смелост, без Миа да е отронила и дума.

— Ясно ми е, естествено. — Той нерешително вдигна очи към нея.

— Какво ви е ясно? — попита Миа.

— Подозирате мен.

— Кой го е казал?

— Не мислите ли, че съм аз? — изненада се Финста, леко облекчен.

Миа изпита съжаление към възпитания, спретнат мъж, седнал срещу нея. Имаше тъмни кръгове под очите и нервно потропваше по масата. Очевидно събитията от последните дни го бяха засегнали тежко.

— Точно в момента не мислим нищо, всички хипотези са възможни — обясни Миа. — Но, вие, разбира се, сте познавали Камила. Тя е била ученичка тук…

— О, не — възрази Анерш Финста.

— Как така не?

— Не бих я нарекъл ученичка.

— Какво искате да кажете?

— Камила беше…

Финста се облегна на стола, сякаш се мъчеше да намери точните думи.

— Беше какво?

— Необикновена — изрече накрая той. — Не беше ничия ученичка, да го формулираме така.

— В какъв смисъл?

— Не беше възможно да кажеш на Камила какво да прави. Беше изключително своенравна, имаше силна воля.

Слаба усмивка озари лицето на Финста. Погледът му се зарея, все едно я виждаше някъде в далечината.

— Значи, не е била ваша ученичка в центъра по езда?

— Моля? О, беше, по документи, но не можеше да й наредиш какво да прави. Чудесно момиче. Не ще и дума. Разбрах го още първия път, когато Хелене я доведе. Случвало ли ви се е? Срещали ли сте хора… малко по-обаятелни от останалите, с някакво…

Финста не намираше точния израз и се взираше в бялата покривка.

— Обичахте ли я? — попита Миа.

— Моля? Да, всички обичаха Камила.

— Вие също.

— О, да.

— Много ли я обичахте?

— О, да — повтори Финста, но изведнъж се осъзна и разбра накъде бие Миа.

— О, не, не, не по този начин…

Спретнатият мъж млъкна, сякаш изчакваше следващия въпрос.

— Септември 2011 г. — започна Миа.

— Да.

— Знаете за какво говоря.

— Разбира се. — Финста все още не я поглеждаше.

— Две ваши ученички на 12 и 14 години…

— Знам.

— Снимки на момичета, голи до кръста, на фона на кон.

— Не се гордея с това — позапъна се той.

— Но сте го направили? — попита Миа.

— Човешко е. Всеки може да сгреши, нали?

Вдигна очи към нея и Миа усети как симпатията й към този човек се превръща в отвращение.

— Да сгреши? Значи според вас не е нередно да се снимат малки момичета голи. Това ли казвате?

— Какво? — изненада се Финста.

— Отишли сте в обора. Взели сте фотоапарат. Възползвали сте се от властта, която имате над невинни деца, за да ги накарате да ви позират без дрехи, и трябва някак да ви бъде простено? Това ли се опитвате да кажете?

За пръв път Миа усети как алкохолът от предишната вечер размътва ума й. Проклетият Къри. Държа я будна до късно през нощта. Сюнива. Хазарт. Не му беше за първи път и със сигурност нямаше да е за последен. Най-накрая го накара да си легне, но не успя да го събуди, когато часовникът иззвъня. Сега я връхлетя. Неусетно. Стана раздразнителна и сърдита, поведението й не бе достатъчно професионално.

— Вие сте педофил и се оправдавате — така ли да го разбирам?

— Какво? — изуми се Финста.

— Чухте ме.

— Как така? Не. Това не е вярно.

— Такава информация имаме за вас — отвърна късо Миа.

— Боже господи! Не разполагате ли с всички документи?

Мунк не беше предал на Миа всички подробности, но тя не каза нищо.

— Снимали сте две голи момичета с кон. С това разполагаме.

— Не, не, не — отрече Финста. — Нима нямате всички детайли от онзи идиотски процес? Би трябвало да ги имате.

Беше взела и хапчета. За да заспи. Седя цяла нощ с Къри. Оставаха три часа до съвещанието. Изпи нещо в банята и изпадна в несвяст, без да помни как е положила глава на възглавницата.

— С какво не се гордеете? — Миа се прокашля и се стегна.

— За какво говорите? — Финста изглеждаше напълно отчаян.

— Казахте, че не се гордеете с това, което сте направили — припомни му Миа.

— Естествено. Изневерих й.

— На кого?

— На бившата ми съпруга — той я погледна озадачен. — Не го ли пише във вашите архиви?

Миа си прочисти гърлото, ядосана на Мунк. Изпратил я беше тук, без да я запознае с подробностите по делото срещу човек, очевидно извънредно честен и порядъчен.

— Пише го — излъга Миа, — но бях длъжна да попитам.

— Така ми отмъсти.

— Аха.

— Разбра за всичко. Искаше да си отмъсти, задето й изневерих. После си призна. Прекратиха делото.

— Да, да, уведомени сме, но трябваше да попитам.

— Да, разбира се — съгласи се Финста.

— Съжалявам — искрено се извини Миа.

— Ами да. — Сега спретнатият мъж се поусмихна. — Но вече се разкайвам. Не постъпих добре. Не съм такъв, но…

— Не е моя работа. — Миа се постара да му отправи най-милия поглед, на който бе способна.

Главоболието й се разрази с пълна сила. Глупавият Мунк. И проклетият Къри.

— Каква трагедия! — Анерш Финста сведе очи към ръцете си. — Беше толкова необикновена. Просто беше такава. Да…

— Често ли идваше тук?

— Камила ли? Да, понякога почти всяка вечер. Беше едно от малкото момичета със собствено шкафче. Казах ли, че беше изключително талантлива? Когато дойде първия път, на практика не се беше качвала на кон. Помня…

— Шкафче ли? — прекъсна го Миа.

— Да — кимна той. — Някои от най-запалените момичета имат шкафче. Държат си всичко тук, така е най-удобно.

— Може ли да го видя?

— Разбира се.

Той стана, поведе я извън сградата и й показа пътя до обора.