Самюел Бьорк
Совата (54)

52.

Миа Крюгер сви пред една бяла къща и слезе от колата с усещането, че нещо не се връзва. Неочаквана среща предишната вечер. Изневиделица бе изникнал онзи хакер, Скункс, който според Габриел ненавиждал полицията. Омая я. Накара я да свали неизменната си скептична маска. За момент я заслепи, но на път за вкъщи и на дивана пред записките я обзе гадно чувство.

В цялата работа имаше нещо странно. Защо се беше появил? Как я бе намерил? Какво всъщност им беше известно за това момче? Скункс? Дори не разполагаха с истинското му име. Знаеха само, че е намерил онова видео. Случайно ли? На някакъв тайнствен сървър? И този сървър изведнъж, незнайно защо, изчезва? Тя тръсна глава и извади телефона си.

— Лудвиг Грьонли на телефона.

— Здравей. Миа е.

— Здравей, Миа. Къде си?

Миа се огледа — бяла къща пред нея в… нищото — това бе най-подходящото определение. Толкова дълго се беше лутала, че вече започваше да се мръква. Почти се бе отказала, когато най-сетне намери тясното, така добре прикрито отклонение — ще кажеш, че е нарочно.

— В провинцията — отвърна Миа.

— Къде? — полюбопитства Грьонли.

— Само проверявам едно място. Би ли ми помогнал с нещо?

— Разбира се — отзова се Лудвиг. — Какво ти трябва.

— Информация за един адрес.

— Аха. Какъв е адресът?

— „Юлеволсвайен“ 61.

— Дадено. Какво искаш да разбереш?

— Всичко, което изнамериш.

— Аха — отвърна Грьонли. — Щеше да е по-лесно, ако знаех какво търся, но…

— Съжалявам. Адресът изникна вчера. Интересува ме най-вече някаква книжарница на първия етаж. Стари книги, такива неща…

— Антиквариат?

— Точно.

— Ще видя какво мога да направя — обеща Лудвиг.

— Благодаря.

Миа прибра телефона в джоба си и продължи да се озърта.

Бяла къщичка пред нея. Малка червена барака в дъното на двора. Иначе — само гора. Заскрежени дървета — дънер до дънер. И пълна тишина. Кой би живял на такова място? Тук няма нищо. Миа се почуди дали да не позвъни на звънеца, макар да знаеше, че в къщата няма никого.

Джим Фюглесанг.

Мъжът с бялата велосипедна каска.

Тук живееше. В малка бяла къщичка сред огромни дървета, насред пустошта. Сигурно щеше да е мило, ако наоколо тичаха деца и стреляха с прашки, а някой се провикваше „Емииил“ като в един филм по Астрид Линдгрен, но сега по-скоро приличаше на сцена от филм на ужасите.

Клаустрофобично.

Миа наистина беше градско момиче. За кратко време бе пътувала два пъти насам. До полуостров Хюрюмлане. Посети разсадника, където имаше живот. И центъра по езда — също приятно място. Но това?

Тук нямаше жива душа.

Гробна тишина.

Душевноболен. Настанен за пореден път в психиатрията в Дикемарк. Не беше възможно да се разговаря с него. Когато го разпитваха, Миа нямаше чувството, че той е човекът, когото издирват. Неочаквано признание — психично лабилен човек изведнъж си въобразява, че е извършил убийство. Естествено, нямаше как да го вземат насериозно, затова го освободиха. Миа веднага го зачеркна, но после се разколеба. Ами ако той е извършителят? Ако тя иска да избегне правосъдието, как би постъпила, ако не именно така? Кой би заподозрял идиот с бяла каска, който се прави, че не знае какво говори? По подобен начин стояха нещата и с онзи Скункс. Кой ще си усъмни в младеж, за когото сътрудничество с полицията е немислимо, ала не щеш ли, изниква, защото така му диктувала „съвестта“?

Ненормален изрод.

Миа се огледа за звънец, но не намери такъв, затова почука. Нямаше никого. Както се очакваше. Джим Фюглесанг. Лежи упоен в психиатрията в Дикемарк, навярно още е с каската. Тя доближи юмрук до вратата и повторно потропа, само от вежливост. В душата й отново пролази безпокойство.

Кой би живял тук?

Кой човек би си го причинил?

Насред нищото.

В гората.

Навсякъде цареше гробна тишина.

Миа пъхна ръце в джобовете на коженото си яке. Изчака няколко минути да се убеди, че няма да й отворят, после спокойно слезе на моравата, тръгна по заскрежената трева и се качи на верандата зад къщата.

Не й отне много време да разбие вратата. Шмугна се вътре предпазливо, извика глухо „ехо, има ли някого вкъщи“, но отново никой не отговори. Значи със сигурност е вярно. Джим Фюглесанг е затворен, надрусан с нещо. Цялата къща е на нейно разположение. Дали е законно? Не, разбира се, че не е, но Миа Крюгер отдавна не се притесняваше от подобни неща. Мунк, естествено, трябваше да се съобразява с протокола, да подава молби, за да му позволят обиск, а това отнемаше дни при тази безнадеждна бюрокрация, особено без наличието на сериозно основание. Навярно сега имаха, но така или иначе не й се чакаше. Миа се движеше безшумно през всекидневната. На стената напипа ключа за осветлението.

Разкрилото се пред очите й помещение бе каквото очакваше. Подредено. Чисто. Очевидно тук живееше сам човек. Тя бързо осъзна с какво си има работа. Джим Фюглесанг трябва да държи всичко под контрол, за да се справи с ежедневието. Защо иначе, по дяволите, възрастен мъж ще стои вътре с каска? Не е нужно да си психолог, за да го разбереш. Не търси дълго — веднага намери каквото й трябваше. Фотоалбумите. Прилежно разположени на етажерката точно пред нея, както и се надяваше. Грижливо подредени и надписани.

„Обичаш ли да снимаш?“

„Да.“

И не е необходимо да имаш най-острия ум на света, за да забележиш. Снимките на мъртвите котка и куче, които им бе показал, имаха следи от лепило отзад. Старо, втвърдено лепило. Снимките са били залепени в албум. Евтини пластмасови класьори на най-долния рафт, поставени в хронологичен ред. На първия пишеше „1989“. На последния — „2012“. Стана й жал, когато извади първия албум, седна на бежовия диван и го разлисти. Никъде нямаше хора. На снимките. Дървета. Катерици. Стълба. Хранилка за птици. Всички бяха датирани. Хубаво вълнисто папагалче, 21 февруари 1994 г. Брезата се е разлистила, 5 май 1998 г. Отърси се от съчувствието си и започна да прелиства по-бързо, защото знаеше какво търси. Празно място. Страници, откъдето са отлепени снимките. Бързо ги намери. Мъртвата котка, 4 април 2006 г. Нещастното кученце, 8 август, 2007 г. Преди шест години. Преди пет години. Толкова отдавна? С разлика от една година. Защо ли са…?

Ненадейно светлина разкъса мрака, паднал над моравата отвън, и прекъсна потока на мисълта й. За кратко, после угасна. Не беше чула кола, но нямаше съмнение.

Отвън имаше някого.

Миа реагира светкавично. Върна албумите на рафта, измъкна се през вратата на верандата и се притаи зад ъгъла на къщата, със стиснати устни, та да не се чува дъхът й.

Толкова бе тихо.

Чуваше ударите на сърцето си.

Чуваше дишането си.

Кой живее толкова далече от хората?

И изведнъж я връхлетя следната мисъл:

Защо, по дяволите, не си беше взела пистолета?

Невъоръжена, сама в пустошта.

Така й бяха наредили, разбира се. Не носи оръжие. Полицията в Осло. Не носи оръжие, освен ако не си в Отряда за бързо реагиране или нямаш основателна причина. По начало Миа не обичаше оръжието, но през последната година се случиха произшествия, които промениха нагласата й. Винаги бе използвала „Глок“, пробвала беше различни модели — „Глок 17“ е стандартният, но тя притежаваше и по-лекия и лесен за криене в дрехите „Глок 26“. Ала сега това не й беше от полза, не бе взела нито един от тях и се чувстваше като идиот.

Отвън имаше кола.

Чу как от нея слезе човек и сетне юмрукът му затропа по вратата. Отначало един път, после още веднъж. Гост. Някой искаше да навести Джим Фюглесанг. Пое дъх, заобиколи ъгъла и срещна изненадано, брадато лице. Полицейският й инстинкт се задейства и очите й сканираха околността. На стълбите стоеше мъж, около 80 кг, с палто, на моравата беше паркирана бяла камионетка, две седалки в пътническата кабина. Бързо се озърна във всички посоки. Нищо не помръдваше, очевидно мъжът на стълбите беше сам и изглеждаше уплашен от появата й.

— Коя сте вие? — заекна той.

— Здравейте! Извинете! — Миа се усмихна и се приближи към него. — Миа Крюгер, полицейско управление Осло. Търся Джим Фюглесанг. Тук ли живее?

— Ъъъ… да — отвърна брадатият мъж.

— Май не си е вкъщи — обяви Миа, без да спира да се усмихва.

— Май не — потвърди мъжът. — От полицията сте? Нещо лошо ли е направил Джим?

— Не, не, само рутинна проверка. А вие кой сте?

От лицето на мъжа на стълбите не слизаше учуденото изражение, задето е срещнал непознат човек тук.

— Хенрик — представи се той. — Да, аз…

Той посочи камионетката си и тя го видя — логото отстрани.

„ICA Хюрюм“.

— От време на време му доставям храна. От няколко дни не се е обаждал. Помислих си, че не е излизал от къщи, та…

— Добре ли го познавате? — осведоми се Миа.

— Горе-долу — отвърна мъжът. — Не бих казал, че го познавам добре, но е мой клиент от години. Малко е… специален и понякога му трябва помощ.

Миа бързо се огледа. Светлината й липсваше. Проклет сезон! Не беше тук само заради албумите, имаше и друга, не по-малко важна задача. Възнамеряваше да се опита да намери пътя до езерцето. Там, където Фюглесанг бе направил снимките.

— Да, изглежда не си е вкъщи — сви рамене Миа.

— Нали не е… загазил? — попита мъжът с брадата.

— Не, само… е станал пътен инцидент наблизо, има прегазен човек и проверяваме хората от околността, дали някой не е видял нещо.

— Уф — въздъхна мъжът и слезе по стълбите с угрижен вид. — Прегазен човек? Значи има пострадал?

— Да — отвърна Миа и отново се озърна нервно.

Изведнъж светлината съвсем угасна. Сякаш някой бе дръпнал шалтера.

По дяволите.

— Мога ли да направя нещо? — предложи мъжът. — Познавам всички тук. Къде е станала злополуката?

— Вашият магазин… — Миа посочи микробуса.

— Да?

— Хенрик, нали?

— Да, Хенрик Ериксен. Аз…

— Ще ви се обадя, ако имам въпроси. Съгласен ли сте? — тя отново се усмихна пресилено.

— Да, разбира се. Да ви дам ли номера си?

— Ще го намеря, ако ми потрябва.

Миа се качи в автомобила си. Обърна на малката площадка и подкара по тесния път.

Проклет мрак!

По някое време трябва да се върне тук, но поне знае къде е. Миа Крюгер тъкмо излезе на главния път и телефонът й иззвъня.

— Да?

— Лудвиг е.

— Да?

— Нали искаше информация за онзи адрес?

— Какво откри?

— Не много. Поначало сградата е жилищна, но на първия етаж има офиси.

Най-накрая улично осветление — покрай пътя. Миа изведнъж се почувства по-спокойна, почувства се сред цивилизацията.

— А антиквариат?

— Не и доколкото успях да разбера.

Мамка му.

Отново я обзе противното неопределено усещане. Ненадейната среща предишната вечер. От нищото. Беше я изиграл. Хакерът. Скункс.

По дяволите.

— Благодаря, Лудвиг — каза Миа и подкара към центъра.