Самюел Бьорк
Совата (6)

4.

Холгер Мунк изпитваше известно раздразнение, но беше и някак облекчен, когато за първи път след десет години прекрачи прага на стария си дом. Раздразнение, защото се бе съгласил тук да отпразнуват рождения ден на Марион. Облекчение, защото малко го беше страх да снове, заобиколен от отдавнашни спомени, не знаеше как ще го понесе, но къщата вече не приличаше на някогашното му жилище. Бяха я ремонтирали. Бяха избили няколко стени, а другите — боядисали в нови цветове. Мунк с изненада установи, че всъщност намира променения си дом за много хубав и колкото повече се оглеждаше, толкова по-спокоен ставаше. Освен това нямаше и следа от Ролф, учителя от Хюрюм. Може би следобедът все пак нямаше да бъде чак толкова ужасен.

Мариане го посрещна на вратата със същото изражение както всеки път, когато им се налагаше да прекарат време заедно, било то по случай конфирмация, рожден ден или погребение — с любезно и приветливо здравей. Не го прегърна, не изрази никаква привързаност, но нямаше и горчивина, разочарование или омраза в очите й както непосредствено след развода. Само резервирана, ала въпреки това приветлива усмивка, добре дошъл, Холгер, настанявай се в хола. Аз украсявам тортата на Марион — шест свещички. Невероятно е колко е пораснала!

Мунк си закачи палтото в коридора и тъкмо понечи да внесе подаръка във всекидневната, когато чу възглас, последван от малки, нетърпеливи стъпчици, спускащи се от втория етаж.

— Дядо!

Марион дотича при него и дълго го прегръща.

— За мен ли е? — момиченцето гледаше ококорено подаръка.

— Честит рожден ден! — засмя се Мунк и погали внучката си по косата. — Как е да си на шест години?

— Всъщност не е много различно, почти като вчера, когато бях на пет — усмихна се хитро Марион, без да откъсва очи от подаръка. — Може ли вече да го отворя, дядо? О, може ли?

— Трябва първо да изпеем песничката за рожден ден — обади Мириам, също слязла от втория етаж.

Дъщерята на Мунк се приближи до него и го прегърна.

— Много се радвам, че успя да дойдеш, татко. Добре ли си?

— Чудесно. — Мунк й помогна да занесе голямата кутия в хола, на една маса, вече отрупана с подаръци.

— О, всичко това е за мен! О, не може ли да ги отворим сега? — примоли се момиченцето. Очевидно според нея вече бе чакала твърде дълго.

Мунк погледна дъщеря си и получи в отговор усмивка. Жестът й го зарадва. След развода отношенията им, меко казано, не бяха приятелски, но през последните месеци изглежда омразата, която тя таеше към баща си през всичките тези години, бавно започваше да се уталожва.

Десет години. Хладни отношения между баща и дъщеря. Заради развода. Понеже той работеше твърде много. А после, неочаквано, именно работата му ги сближи, сякаш на света все пак имаше някаква справедливост. Преди по-малко от шест месеца провеждаха важно разследване, навярно най-тежкото за отдела, а Мириам и Марион се оказаха непосредствено замесени. Душевноболен тип бе похитил петгодишното момиченце — човек би очаквал това да ги раздалечи още повече, дъщеря му отново да го държи отговорен, но се случи обратното. Мириам изобщо не му се сърдеше, само безмерно се радваше, задето отделът беше разрешил случая. Оказа се нова форма на уважение. Струваше му се, че го вижда в очите й — гледаше на него по друг начин, разбираше колко е важна работата му. И двете, Мириам и Марион, ходиха на терапия при способен психолог от полицията, за да преработят ужасяващата случка, но за щастие, тя очевидно не тежеше на момиченцето. Вероятно бе твърде малко да разбере колко зле е можело да бъде. Марион, естествено, плака няколко нощи, будеше се от кошмари, но това скоро мина. На майката, разбира се, й беше по-трудно — Мириам продължи известно време с терапията сама, без Марион. Вероятно даже все още ходеше, Мунк не знаеше със сигурност — не бяха чак толкова близки, та да му доверява всичко, но бяха напът да станат. Малко по малко.

— Къде е Юханес? — попита той, когато се настаниха на дивана.

— Знаеш как е, дежурен е и се обадиха от „Юлевол“. Трябваше да си тръгне. Ако успее, ще се върне. Работата не е просто нещо, когато си важна личност — смигна дъщеря му.

Мунк й се отблагодари със сърдечна усмивка.

— Тортата е готова — оповести Мариане, влязла засмяна във всекидневната.

Холгер Мунк я погледна скришом. Не искаше да се вторачва, но не успяваше да отлепи очи от нея. За момент погледите им се срещнаха и на Мунк изведнъж му се прииска да я подмами в кухнята и силно да я притисне към себе си точно като едно време, но за радост се опомни благодарение на Марион, загубила вече всякакво търпение.

— Не може ли да ги отворя? Подаръците са мнооого по-важни от тъпата песен.

— Трябва да изпеем песничката и да духнем свещичките. — Мариане поглади косата на внучката си. — Освен това е редно да изчакаме всички да дойдат, за да видят какви хубави неща си получила.

Мариане, Мириам, Марион и той. Холгер Мунк не бе и мечтал за по-хубава компания за приятен следобед. Ала думите на бившата му съпруга, че е редно да изчакат всички, сякаш бяха реплика в театрално представление, податка за нещо, което предстои да се случи: външната врата се отвори и се появи Ролф, учителят от Хюрюм, с усмивка на уста и огромен букет в ръцете.

— Здравей, Ролф! — Марион се засмя и се втурна към вратата да го прегърне.

Мунк усети леко пробождане, като видя малките ръчички да се обвиват около мъжа, когото изобщо не харесваше, но бързо му мина. Момиченцето му беше по-скъпо от всичко друго на света, а за нея животът винаги е бил такъв. Дядо е сам. Баба и Ролф — заедно.

— Виж колко много подаръци получих!

Тя издърпа учителя от Хюрюм във всекидневната, за да види масата с подаръците.

— Прекрасно. — Той я помилва по главата.

— И това ли е за мен? — засмяна, Марион посочи букета в ръцете му.

— Не, това е за баба — учителят обърна глава към Мариане, която ги наблюдаваше усмихната от вратата.

Мунк забеляза погледа на бившата си съпруга. И с това се приключи. Хубавото чувство. Идилията. Мнимата идилия. Той се надигна да поздрави учителя, стисна му ръката и проследи как омразният му мъж подава на бившата му жена великолепния букет и я целува по бузата.

Слава Богу, пак го спаси Марион, чието лице беше червено от напрежение и тя отказваше да чака повече.

— Вече тряяябва да приключваме с пеенето — провъзгласи гръмогласно момиченцето и любезно припомни на Мунк защо всъщност е там.

Пяха бързо, защото Марион така или иначе не слушаше. Тя духна свещичките на тортата и се нахвърли на пакетите.

Само след половин час момиченцето ги бе отворило и седеше изтощено пред купа подаръци. Барбито попадна право в целта, тя се увеси на врата на дядо си и макар Мунк да очакваше неодобрителния поглед на Мириам, задето пак глези детето и не е направил добър избор, такъв не последва. Дъщеря му само се усмихваше, сякаш му благодареше, и му вдъхна усещането, че всичко е наред.

За момент стана неловко, след като подаръците бяха отворени. Мариане и учителят седяха на дивана от другата страна на масата, очакваше се да започне някакъв разговор, ала никой от тях нямаше желание да го подхване. За пореден път Мунк бе спасен, сега от телефона си. Пак беше Микелсон, вече съвсем на място. Мунк се извини и излезе на стълбите, запали жадувана цигара и отговори на повикването.

— Да?

— Вече не си ли вдигаш телефона? — избоботи раздразнен глас от другата страна.

— Семейни работи — отвърна Мунк.

— Колко приятно! — саркастично отбеляза Микелсон. — Наистина съжалявам, че прекъсвам идилията, но ми трябваш.

— Какво се е случило? — полюбопитства Мунк.

— Подрастващо момиче — продължи Микелсон, малко по-спокойно.

— Къде?

— В покрайнините на Хюрюм. Намерил я е някакъв екскурзиант преди няколко часа.

— Сигурни ли сме?

— В какво?

— Че става въпрос за 233^[1].

Мунк дръпна продължително от цигарата. Чуваше как вътре се смее Марион. Някой я гонеше из къщата, вероятно идиотът, заел неговото място. Той тръсна глава с раздразнение. Да празнува рожден ден в старата къща. Как изобщо му хрумна?

— Да, за съжаление — отвърна Микелсон. — Трябваш ми там незабавно.

— Добре, тръгвам — съгласи се Мунк и затвори.

Хвърли цигарата и заслиза надолу по стълбите, в същия момент вратата се отвори и се показа Мириам.

— Наред ли е всичко, татко? — дъщеря му го погледна угрижено.

— Какво? А, да… просто… работа.

— Добре — кимна Мириам. — Исках само да…

— Какво има, Мириам? — попита нетърпеливо Мунк, но се опомни и я погали по рамото.

— Да те подготвя за голямата новина. — Дъщеря му не го поглеждаше в очите.

— Каква новина?

— Ще се женят — избърбори Мириам все така без да го поглежда.

— Кой?

— Мама и Ролф. Опитах се да й обясня, че моментът не е подходящ да го съобщи, но…

Сега Мириам го гледаше видимо разтревожена.

— Ще влезеш ли?

— Възложиха ми случай — отвърна лаконично Мунк и не знаеше какво друго да каже.

Ще се женят? Следобедът бе започнал толкова добре, той… какво си въобразяваше? Ядоса се на себе си. Какво изобщо очакваше? Идиотска работа. Но сега имаше други грижи. Нещо много по-важно.

— Значи тръгваш? — попита Мириам.

— Да — кимна Мунк.

— Почакай да ти донеса палтото — спря го Мириам и се върна с връхната му дреха.

— Поздрави ги от мен — подхвърли сухо Мунк и се запъти към колата.

— Обади ми се, става ли? Искам да поговорим за нещо важно за мен. Някой ден, когато ти е удобно — подвикна след него Мириам.

— Разбира се, Мириам. Ще ти звънна. — Мунк се завтече по чакълената алея, бързо се настани в черното ауди и запали мотора.