Самюел Бьорк
Совата (22)

20.

Миа Крюгер махна на сервитьора, поръча „Гинес“ и „Йегермайстер“ и го изчака да се отдалечи, преди да отвори папката.

„Лори“. Старият, достопочтен бар на „Хегдехаугсвайен“. В последно време бе възобновила посещенията си тук, когато апартаментът й — само на няколко минути път — й се стореше твърде самотен и студен.

Беше си харесала ъглова маса в дъното на локала, където бе възможно да се скриеш, да останеш сам с мислите си, а животът наоколо да се усеща. Миа обичаше това място открай време. Идваше тук като студентка. Сепарета с червени кожени дивани и бели покривки на масите. Сервитьори в бели ризи и папийонки. Разнородна клиентела — от костюмирани бизнесмени до художници и писатели в износени дрехи. Можеше да се спотаиш и не на последно място — беше от малкото заведения в Осло, където не свири музика. На Миа й допадаше тишината тук, приглушените гласове и звънът на чаши, без вечните натрапчиви песни от високоговорителите.

Отпи голяма глътка бира и се загледа в първата снимка. Голо момиче. Камила Грийн. На седемнайсет години. Положена в пентаграма от свещи. Върху постеля от пера. С руса перука. Миа допи бирата и усети ефекта от алкохола, поръча по още едно от двете питиета и извади химикалка и бележник от чантата си.

19 юли. Три месеца.

Слаба. Охлузвания и мазоли.

Храна за животни в стомаха.

Изчезнала три месеца преди да я открият.

Гласовете наоколо постепенно заглъхваха, а тя потъваше все по-дълбоко във фотографиите.

Така е било.

Някой я е държал в плен.

Тук. В Норвегия. Докато обикновените хора са ставали сутрин, махали са на близките си на раздяла, ходели са на работа, бъбрели са си на обяд, вземали са децата си от детска градина, вечеряли са, вършели са къщната работа, гледали са новини, лягали са си по леглата, гасили са нощните лампи в очакване на следващия обикновен ден, седемнайсетгодишната Камила Грийн е била затворена някъде, почти уморена от глад, уплашена до смърт, съвсем сама.

Миа Крюгер отново отпи глътка „Гинес“, стисна устни и с всички сили се опита да го отблъсне, да не му позволи да я прати там, където бе пребивавала допреди по-малко от двайсет и четири часа. Онзи мрак.

Ела, Миа, ела.

Не.

Да, ела, Миа.

Не, не сега.

Можем да бъдем заедно.

Не, Сигри, трябва…

— Още едно?

Застаналият пред нея сервитьор я върна към действителността.

— Какво?

— Искате ли още? — попита възрастният мъж с папийонка и посочи празните чаши на масата.

— Да, благодаря. — Миа успя да наподоби вяла усмивка.

Възрастният сервитьор кимна вежливо, веднага се върна с още две чаши и се изгуби в помещението.

По дяволите.

Миа пъхна папката със снимките в чантата си и с треперещи пръсти изпразни малката чашка ликьор.

Дяволите да го вземат.

Изглежда го бе изгубила. Онова, необикновеното. Способността да вижда скритото за другите. Причината Мунк да я вземе от Полицейската академия, преди дори да е завършила. Сигурно психологът с рехавата брадичка е прав.

Според мен работата ти те разболява.

Твърде си загрижена.

Едва не те убива, така ми се струва.

Миа остави химикалката върху бележника и си облече якето. Учтиво кимна на портиерите и се шмугна на тротоара, за да подиша чист въздух. Седна на един стол отвън и се загледа в двама пияни предприемачи, които пушеха и обсъждаха някаква сделка от деня.

Гласи я.

Беше се опитала да пропъди тази мисъл, но сега я обземаше крадешком.

Гласи я. Руса перука. Цвете в устата. Разкрасява я. Приготвя я. Камила. Гола е. Девицата. Трябва му за нещо. Има нещо, което не виждаме.

Миа се запрепъва покрай портиерите към масата си и отново допря химикалката до листа.

Той?

Или са повече от един?

Махна на сервитьора и той дойде с пълни чаши. Усети как умът й се отприщва в синхрон с отнемащия нервозността на тялото й алкохол. Химикалката тръгна по-леко по листа. Тук има нещо. Телефонът й вибрираше на масата, на дисплея пишеше „Холгер“, но тя го остави да си звъни.

Нещо не сме забелязали.

Миа отпи от бирата и се опита да проникне по-надълбоко.

Перуката. Защо й е сложил перука? Камила не беше светла. Затова ли? Руса? Руса ли трябваше да бъде? Защо? На седемнайсет години. Млада. Скандинавка. Руса. Слаба? Дали я беше държал гладна, защото искаше да е по-слаба? Затова ли я е държал в плен? За да изглежда така ли? Именно така? Сега химикалката на Миа се стрелкаше бързо по листа, а помещението беше изчезнало. Трябва да изглежда така. Иначе няма смисъл. Не може да я положи между свещите, ако не изглежда по този начин. Затова лежи там. Перуката. Руса и слаба. Не е тя. Не бива да бъде себе си. Там не лежи Камила. Там лежи друг. Кой? Кой си ти?

Без да забележи, Миа изпразни чашата с „Йегермайстер“, а ръката й продължи да пише.

Дар.

Свещите и перата.

Това е опаковката.

Цветето.

Тя е подарък за някого.

— Още?

Миа объркано вдигна очи от бележките си, не разбираше къде е. Намираше се близо до нещо, някъде там дълбоко, но действителността пак я пробуди.

— Още едно? — попита сервитьорът.

— Да — отвърна припряно тя и се опита да се върна на същото място, но чувството си бе отишло — само пияни хора с халби по сепаретата — и чак сега забеляза колко много е изпила, едва виждаше дисплея на телефона си.

Мунк.

Звънял е шест пъти.

И е изпратил съобщение.

Къде си? Обади се.

Набра номера му и опита да се съвземе, чувайки далечния сигнал. Миа не съумяваше да определи какво, но имаше нещо у Мунк. Предизвикваше угризения у нея. Задето пие толкова много. Задето е потисната. Задето просто иска да си отиде. Той й възлагаше големи надежди — сигурно затова. Ясно си спомняше срещата им в кафенето, когато я бе взел от Полицейската академия. Опитваше се да й внуши, че ще има огромен късмет, ако я назначат в новооткрития отдел, но през цялото събеседване желанието му да я привлече на всяка цена бе очевидно и тя изобщо не се притесни и не изпита неудобство. Холгер беше чудесен. Затова го харесваше толкова много. Не обичаше да споделя чувствата си, но бе почти прозрачен. Поне за нея. Беше мил. Прекрасен човек. Навярно затова така я гризеше съвестта. Дарбата й. Беше заложил на Миа. Вярваше в нея.

Ела, Миа, ела.

Сервитьорът се върна с още алкохол. В този момент в слушалката се чу плътният глас на Мунк.

— Да — избоботи той.

— Да?

— Какво да?

— И аз това питам. Звънял си — смотолеви Миа — надяваше се да звучи задоволително трезва.

— Да — отвърна разсеяно Мунк, сякаш се занимаваше с нещо друго и е забравил, че е звънял.

— Има ли нещо ново?

— Ъ-ъ-ъ, да, извинявай.

— Какво е станало?

— Преди няколко часа получих две обаждания — от „Дагбладе“ и от „Ве Ге“ — поде той — този път, без да се бави. — Мълвата е плъзнала, така да се каже — утре ще отпечатат снимки от местопрестъплението. Вероятно всеки момент ще ги пуснат в интернет.

— От местопрестъплението ли? — учуди се Миа. — Как са се добрали до тях?

— Един дявол знае! — изръмжа Мунк. — Но очевидно не можем да направим нищо, затова трябва да сме готови. Говорих с Анете и тя ще действа чрез „Грьонлан“. А утре в девет е насрочена пресконференция — ще започнем оттам. И да…

Мунк пак замълча, като че ли обмисляше думите си.

— Какво?

— Държим нещата под контрол, но е важно да…

— Кое е важно?

За момент пак стана тихо.

— Не бива да биеш на очи — изстреля Мунк, сякаш се боеше да го изрече.

— В какъв смисъл? — попита Миа.

— Налага се да те държим настрана.

— Как така настрана?

— Все пак официално не си се върнала на работа. Знаеш какво е положението. Става въпрос за теб и ако вестниците научат, че участваш в разследването, макар че си отстранена…

Раздразнение обзе Миа. Тя се пресегна, взе халбата с бира и отпи голяма глътка.

— Там ли си? — попита кротко Мунк.

— Да, тук съм — отвърна троснато тя.

— Става ли?

— Микелсон ли те погна?

— Да, но…

Очевидно Мунк изпитваше неудобство от цялата ситуация и Миа не виждаше причина да му се цупи. Знаеше, че ако е по силите му, ще направи всичко за нея.

— Не се притеснявай, Холгер. — Тя успя да се успокои. — Ще бъда невидима, ако това искаш. Няма проблем.

— Благодаря. — Мунк не скри облекчението си. — Знаеш…

— Знам — увери го тя. — Неуравновесена съм и злепоставям службата.

— Не, Господи, не исках да кажа това…

— Не се притеснявай, Холгер — повтори Миа и беше искрена.

Защо да говори с вестниците? Преследваха я седмици наред след случката преди няколко години, когато застреля Маркус Скуг, гаджето на Сигри. Не беше възможно да излезе от апартамента си, накрая се принуди да се скрие в хотел в квартал „Майорстюа“. Не, в никакъв случай. Като се замисли, нямаше никакъв проблем да остане в сянка.

— Благодаря — отдъхна си Мунк.

— No stress, не мисли за това, Холгер. Значи, тази нощ ще са в интернет, а утре — на първа страница?

— Така изглежда — промърмори Мунк, щастлив, задето е сменила темата.

— Но няма да покажат снимки на трупа, нали?

— Не, не. Шайка идиоти са, но даже и те имат някакъв морал, колкото и да е учудващо.

— Какво ще публикуват тогава?

— Само местопрестъплението.

— Снимка от мястото, където е намерена?

— Не споменаха подробности, но предполагам, че разполагат с пентаграмата, свещите, перата, където е оставено тялото. Лешояди проклети!

— Има ли начин да разберем откъде ги имат?

— Снимките ли?

— Да.

— Възложих задачата на Лудвиг. А, да, между другото…

Миа отново отпи от бирата и в същия момент съзря познато лице, изникнало откъм входа. Набит булдог с гола глава беше влязъл в пререкание с един от портиерите, който очевидно не възнамеряваше да го пусне в бара.

— Лудвиг получи резултатите за перата.

— Какво? — Миа се надигна.

— Перата от местопрестъплението — уточни Мунк. — От сова са.

— Сова ли? Всичките пера ли?

— Да, така изглежда. Не знам как правят разлика, но…

— Ще продължим утре — прекъсна го Миа. — Тук възникна нещо. Става ли?

— Моля? Да, добре. Съвещание в десет.

— Хубаво.

— Чудесно и благодаря за… знаеш за какво — измърмори Мунк.

— Няма проблем — приключа разговора Миа и се упъти към вратата, където бе настъпила суматоха.

— Миа! — ухили се Къри, щом я съзря, и протегна ръце към нея.

— Не може да влезе.

— Не съм пиян, мамка му — изфъфли той и изтръгна ръката си от хватката на едрия портиер.

— Всичко е наред — успокои ги Миа. — Идва с мен, само да си взема нещата.

— Не съм пиян, мамка му — повтори Къри и изведнъж се препъна в собствените си крака и се строполи възнак на пода.

— Достъпът му е забранен. Не искаме да го виждаме повече тук — строго заяви портиерът, когато Миа се върна с чантата си.

— Как така забранен? Дори не съм влязъл вътре. И не съм пиян. Ще ме видиш пиян и тогава…

— Хайде, Къри. — Миа се усмихна извинително на охраната и изведе колегата си от бара.