Самюел Бьорк
Совата (76)

74.

Мириам Мунк се събуди премръзнала. Сви се, колкото й беше възможно, сгуши се и уви с малкото одеялце зъзнещото си тяло. Най-накрая бе заспала, омаломощена, след като с часове беше пълзяла на четири крака, но гладът и просмукващият се през пукнатините в стените студ я изтръгнаха от съня й и я върнаха насред кошмара. Сигурно още бе в шок, защото не разбираше как е попаднала тук. Беше в колата. Движеха се по път E18. Мислеше за мама и татко. Отново беше дете. Сънена и на топло. Контрастът с помещението, където се намираше в момента, не можеше да е по-голям.

Шега. Това бе първата й мисъл, когато шокът премина. Къде се намира? Шега. Леденостуден под. Тъмно подземие. Кой я е взел на подбив? Надпис на стената. Голямо, чудновато колело. Какво се е объркало? Къде са всички останали?

Дори не усети кога вратата се отвори със скърцане и влезе покритото с пера създание. „Сън — помисли си тя. — Все още сънувам.“ Дори прояви известно любопитство. Отпърво. В съня. Ужасът дойде чак по-късно. В началото се взираше захласнато в декора. Някой е построил тази чудна стая. Под земята. Мириам се е смалила. Насън. Като Алиса в Страната на чудесата. Има голямо колело, където може да тича. Шише с вода с чучур, от който да пие.

Не, не, не.

Искаше да се събуди.

Това не се случва наистина.

Може би, ако си помисли за нещо хубаво?

Боже мой.

Марион? Може би, ако си помисли за Марион?

Помогни ми.

Сигурно тогава ще се събуди.

Моля те.

Чува ли ме някой?

Помощ.

Мириам Мунк стисна очи и се опита да пропъди глада. Гадеше й се. Повърна в ъгъла. След като пълзя в голямото колело. Дланите и коленете й се потяха, но повече нямаше да плаче, така реши — да не плаче. Опита се да сдъвче кафявите хапки. Падаха от стената. Това трябва да е храната й. Преглътна няколко, но пак повърна. Храна за животни на гранули върху студения цимент. Не искаше повече. Не издържаше. Не желаеше вече да помръдва. Само ще си лежи сгушена.

Само да не беше толкова студено.

Мириам се надигна предпазливо, сви се в седнала поза и се опита да стопли с дъх ледените си пръсти. Наложи се бавно да се изправи, все така сгушена. Разтри тялото си с ръце и се опита да раздвижи схванатите си и болезнени крака, за да задвижи кръвообращението си.

Господи, колко е гладна!

За пореден път направи опит да стопли побелелите си длани и видя как от устата й излиза смръзналият се дъх.

Майчице.

Иска вече да се събуди.

Помощ.

Мамо. Марион. Татко.

Ще ми помогне ли някой?

Моля ви.

Мириам се стресна, когато вратата се открехна и оттам се показа покритата с пера твар.

— Якоб — простена умолително тя и отстъпи уплашена в ъгъла.

— Не си особено умна — упрекна я момчето с перата и насочи към нея пистолет.

— Якоб, аз… — изхълца Мириам.

Гласът й секна, от устните й излезе само шепот и се загуби в студената стая.

— Млъкни! — нареди птицеподобният младеж. — Защо не правиш нищо? Колко пъти ти обясних как? А ти не го правиш. Беше послушна в началото. Сега пак ли не вдяваш? Трябва ли да обяснявам всичко наново?

Момчето с перата пристъпи към нея и вдигна пистолета към лицето й.

— Не, моля те — заекна тя и вдигна ръце да се защити.

— Малоумна ли си?

Очите му бяха черни. Тръсна глава, здраво хванал пистолета с покритите си с пера ръце.

— Затова ли известно време се справяше, а сега не можеш? Понеже си тъпа?!

— Не — прошепна уплашено тя.

— Сигурно си тъпа, защото не е трудно. Трудно ли е?

— Не, не — запъна се Мириам.

— Да не би да си въобразяваш, че някой ще дойде да те спаси? Това ли е причината? Някое от гаджетата ти?

Изхили се. Зъбите му се белнаха насред покритото с пера лице.

— Или татко? Татко полицай? Очакваш ли да пристигне да спаси малкото си момиченце?

Мирим се разтрепери.

— Никой няма да дойде — продължи пернатата фигура. — Може и да са умни, но аз съм по-умен. Никога няма да те намерят.

Изкиска се зад дулото на пистолета.

— Нищо не ми пречи да те застрелям още сега, но няма да е интересно за публиката, нали?

Мириам не разбираше за какво говори.

— Това е моето шоу. Аз измислих всичко. Не е ли хитро? Изисква се известна изобретателност, за да има представлението ти някаква стойност, да направиш нещо необикновено и хората да искат да платят за него. Не е ли така?

Мириам продължаваше да не схваща думите му.

— Имаш голям късмет — изхили се пернатият младеж — същият, който допреди няколко дни беше Якоб с кръглите очила, но сега се бе превърнал в непознат — сурова усмивка под студените, бездушни очи. — Наистина си страшна късметлийка — продължи той. — Ти си звезда, хората плащат милиони крони, за да гледат представянето ти. А дори не си избраницата.

Момчето се почеса по главата с пистолета и неочаквано избухна в смях.

— Чуваш ли? Дори не избраха теб, имаше три гласа за другата. Предпочитат младата, но шоуто си е мое. Аз сътворих всичко това: колелото, надписа на стената… Тогава защо да не определям аз. Избрах теб, защото те харесвам. Ти си специална. Баща ти е полицай. Не е ли мил жестът ми да не взема другата, въпреки че гласуваха за нея?

Мириам боязливо кимна, макар да нямаше ни най-малка представа какво има предвид.

— Якоб — промълви тя.

В устата й сякаш имаше шкурка.

— Не, не, не — възпря я той със студения си поглед. — Не говорим. Само слушаме.

Мириам стисна устни и сведе очи.

— Идвам за последен път — закани се младежът. — Прави каквото ти нареждам, ако ли не, ще се наложи да взема другата. Хората трябва да получат това, за което са си платили. Разбираш ли?

— Да — прошепна Мириам, без да го поглежда.

— Да те застрелям ли, или ще изпълняваш каквото ти наредя?

— Ще изпълнявам — тихо промърмори тя.

Пернатото момче като че ли потъна за момент в размисъл, сетне отпусна пистолета и показа белите си зъби.

— Чудесно.

Той изкудкудяка, затвори тежката врата и я остави сама в студеното и тъмно подземие.