Самюел Бьорк
Совата (79)

77.

Миа Крюгер се измъкна бавно от автомобила и извади пистолета от кобура, закрепен към ръката й. Този път беше въоръжена. За щастие. Дойде тук, следвайки интуицията си. Къщата на Джим Фюглесанг. Снимките. Брътвежът по време на разпита. Четири бели камъка. Червена лодка. Пуста къща от другата страна на мътното езеро. Скривалището на Якоб Марштранер. Нямаше начин. Това беше. Но…

Мириам?

Не схващаше логиката.

Мириам Мунк?

С Якоб Марштранер?

Какво, по дяволите, прави тук?

Миа се сниши, доколкото успя, и се промъкна покрай колата, без да откъсва очи от вратата на порутената сграда отпред.

От комина излизаше дим. Но друг знак за живот нямаше. Миа остана приклекнала, ала се отглеждаше за място с мобилно покритие. Някаква височинка. Измъкна телефона от джоба си, здраво стиснала пистолета „Глок“, но напразно.

Няма обхват.

Изруга тихо и се ядоса на телефонните компании, които тръбят, че покритието им е безупречно. Леко облечени момичета на билото на планината, усмихнати момчета на водни ски далеч от сушата. Мамка му, къде са, когато има нужда от тях?! Вдигна високо телефона, но без резултат.

По дяволите.

Недалеч забеляза склон и бавно се заизкачва нагоре, без да изпуска от очи вратата на старата къща.

След няколко метра на дисплея на айфона й настъпи раздвижване. Покритие. Мамка му, изчезна! Пак се появи нещо. Не, мътните го взели, изгуби се отново! Дяволите…

Набра номера на Мунк.

Не.

На Лудвиг.

Да му се не види!

Ала неочаквано успя да се свърже.

— Грьонли на телефона.

— Миа е — прошепна тя. — Чуваш ли ме?

— Ало? — прозвуча отдалече гласът на Лудвиг Грьонли.

— Чуваш ли ме? — повиши глас тя, доколкото се осмели.

— Миа? Ти ли си? Там ли си? Холгер е…

— Майната му на Холгер — проплака Миа, защото Грьонли отново заглъхна.

— Намерих Марштранер. И кой знае защо Мириам е тук. Трябва…

— Ало?

— Чуваш ли какво казвам, Лудвиг?

— Там ли си, Миа?

— Да, мамка му, тук съм. Засечи ме! Намери телефона ми! Открих го. Марштранер. Сигурна съм, че е тук. По някаква причина…

— Миа? Губиш ми се — чу се Грьонли в далечината.

— Засечи ме, Лудвиг? Разбра ли ме? Намери ме. Открих…

— Ало?

— Лудвиг?

— Там ли си, Миа?

— По дяволите — силно изруга Миа и не чу стъпките в заскрежената калуна зад нея. — Разбра ли, Лудвиг?

— Ало? Миа?

— Намери ме, Лудвиг! Засечи координатите ми! — простена отчаяно тя и едва обърнала се, към лицето й посегна покрита с пера длан.

Инстинктивно вдигна ръце. Да се предпази. От това, което я връхлетя. Някаква сянка. Студените й пръсти се натъкнаха на метал в отчаян опит да защитят главата.

— Миа?

Чуваше далечен глас от телефона. Вече не бе в ръцете й. Изгуби го. Звук от предмет, който отново я връхлетя, този път с още по-голяма сила. Едва успя да различи усмивката там някъде, сред сенките, и ръката й се предаде, сблъсък на метал с кожа и кост.

Студено.

Чу шум.

На моравата има някого.

Пръстите й пропукаха.

Мириам.

После дойде болката.

Ръцете й са вързани.

Кръвта от челото й се стичаше по очите и устата.

Превръзка на очите. Руса перука.

Телефонът в калуната още говореше, викаше името й някъде далече.

— Миа, тук ли си?

Не бой се, Мириам.

Тежкият метал прониза въздуха още веднъж.

Ще се погрижа за теб.

Трети път.

Всичко е наред, Мириам.

Но после…

Четвърти път.

Не бе по силите й да остане повече в съзнание.