Самюел Бьорк
Совата (30)

28.

Мунк отвори вратата и видя, че Миа вече е там, в стаичката до залата за разпити. Анете Голи се беше облегнала на стената със скръстени ръце и усмивка на уста. Миа седеше на един стол, гризеше ябълка, още несъблякла коженото си яке, и по изражението на младата си колежка той веднага разбра, че не е напълно убедена.

— Какво имаме? — попита Мунк.

— Джим Фюглесанг^[1] — отвърна Анете Голи. — Трийсетгодишен. Живее в Рьойкен. На четирийсетина минути с кола от Хюрюмланския разсадник. Яви се на рецепцията преди по-малко от час. Призна, че е убил Камила Грийн.

— Фюглесанг? Това ли е истинското му име? — Мунк се загледа в мъжа, седнал в съседната стая.

— Да. Проверих го в регистрите. Вписан е. Не са измишльотини. По-рано е бил пощенски служител. В момента е на инвалидна пенсия, не знам защо, възложих на Лудвиг да проучи.

— Защо е с колоездачна каска?

— Не иска да я свали — вдигна рамене Анете Голи.

— Не ми се вярва да е той. — Миа отхапа от ябълката. — Хайде де, Холгер. Вестниците разгласиха случая тази нощ. Колко пъти сме го виждали? Хората искат да си признаят. Бог знае защо, но някои правят какво ли не, за да им обърнат внимание. Честно казано, не разбирам защо сме тук. Не получи ли съобщението ми, Холгер?

Мунк имаше чувството, че младата му колежка е страшно раздразнена.

— Цял ден водя разпити — оправда се той.

— Рисунката от центъра по езда. — Миа не сваляше поглед от мъжа с бялата каска.

— Каква рисунка? — попита Мунк.

Миа не отговори.

— Анете? — извъртя се Мунк.

Светлокосата прокурорка поклати глава. Самата тя бе раздразнена от твърдението, че напразно е извикала Миа и Мунк. Държеше папка, която очевидно не бе показала на Миа, чакаше да дойде и Мунк.

— Не съм малоумна. — Анете постави две снимки на масата пред тях. — Джим Фюглесанг. На трийсет и две. На инвалидна пенсия. Носи колоездачна каска и отказва да я свали. Идва тук. Признава за убийството. Да, разбира се, и аз не съм толкова наивна, ясно ми е, че се правят фалшиви самопризнания. Нямаше да ви се обадя, ако не носеше това.

Тя посочи с пръст току-що извадените снимки. За пръв път Миа откъсна очи от мъжа в съседната стая и се взря във фотографиите.

— За бога! — възкликна Мунк.

— Нали! — тържествуващо възкликна Анете Голи.

— Какво по…? — Миа се обърна към Анете.

— Нали? — повтори тя, скръствайки ръце пред гърдите си.

Две снимки. Не съвсем на фокус, но изображението беше съвсем ясно и не будеше никакво съмнение.

— Не разбирам — промълви Миа.

— Казах ви, че го хванахме — усмихна се Анете Голи.

— Хубаво — изправи се Мунк. — Да чуем какво има да каже извършителят.