Самюел Бьорк
Совата (32)

30.

— Десети октомври. Часът е 17.05. На място е началникът на Отдела за убийства на „Марибуесгата“ 13 Холгер Мунк и следовател Миа Крюгер.

— Бихте ли казали пълното си име? — Миа помоли мъжа с велосипедната каска и посочи диктофона.

Тя беше видимо превъзбудена и леко раздразнена и на Мунк му се искаше да й каже да се успокои, но се сдържа.

— Джим — отвърна мъжа.

— Пълното ви име — повтори Миа и отново посочи диктофона.

— Това е името ми — боязливо възрази мъжът и погледна към Мунк.

— Пълното ви име, име и фамилия.

— Джим Фюглесанг — отговори мъжът с бялата каска и пак заби поглед в масата.

— Знаете, че имате право на адвокат, нали?

— Моля?

— Адвокат — повтори Мунк. — Искате ли на разпита да присъства адвокат?

— Пилето доброволно влезе в кошницата — каза човекът с велосипедната каска.

Миа погледна към Мунк, а той вдигна рамене.

— Значи се отказвате от правото си на адвокат?

Мъжът от другата страна на масата изгледа Мунк, сякаш не разбираше какво го пита.

— Аз я убих — заяви той и изведнъж изправи гръб.

— Кого? — Миа се приведе напред.

— Кого? — повтори Джим Фюглесанг, сякаш не разбираше въпроса й.

— Да, Джим, кого убихте?

Беше се поуспокоила. Нещо у човека пред нея не й позволяваше да се гневи. Очевидно не знаеше в какво се е забъркал.

— Кого убихте, Джим? — за пореден път попита тя, вече с по-мек тон.

Нямаше причина да се държат заплашително. Изглеждаше достатъчно уплашен и объркан.

— Онази във вестника.

— Коя във вестника, Джим? — намеси се спокойно Мунк.

— Онази върху перата.

— Камила ли?

Мина известно време, преди да се чуе отговор.

— Да — колебливо потвърди Джим Фюглесанг и отново сведе поглед.

— Познавахте ли я?

— Кого?

— Камила Грийн.

Мъжът с бялата каска като че ли все още не разбираше за кого говори Мунк, но въпреки това кимна.

— Значи я познавахте? — обади се Миа. — Откъде?

— Беше през лятото — отвърна мъжът срещу тях. — Там имаше катеричка. Обичам катерички.

Мунк хвърли крадешком поглед към колежката си, а тя само поклати глава.

— В гората ли? — попита тя. — Там ли видяхте Камила? Съвсем случайно?

Джим Фюглесанг се подсмихна и изглежда мислено се пренесе другаде.

— Харесват ми опашките им — толкова са пухкави и меки! И когато правят така с ръчички. Като държат шишарки. Знаете — когато ядат.

Пак се усмихна и стисна зъби.

— Значи, видяхте катерица в гората? През лятото? — въздъхна Мунк; започваше да губи търпение.

— О, да, много катерици — не спираше да се усмихва мъжът. — Обикновено има по големите борове до езерцето. Знаете ли къде е червената лодка?

— Там ли я видяхте? — попита Миа. — При езерцето?

— Кого? — за пореден път не схвана Джим Фюглесанг.

— Слушай… — въздъхна Мунк, но Миа сложи ръка на рамото му и го прекъсна.

— Отишли сте при езерцето да гледате катериците?

— Да, обикновено там се събират.

— И сте били сам?

— Да — отвърна Джим Фюглесанг. — Така ми е най-приятно.

Мунк не разбираше какво цели Миа, но я остави да продължи.

— Значи Камила, момичето от вестника, не е била там?

— Не, не беше там, само катеричката. Първо си помислих, че има малки, защото ми се стори, че видях бебе-катериче, но само в началото, после се виждаше единствено голямата… ако малко приклекнеш.

Джим Фюглесанг приведе леко глава, внимателно се заозърта в едната и другата посока и допря показалец до устните си.

— Тихо, защото веднага ще избягат.

— Значи, при езерцето? — усмихна се Миа. — Там ли ги засне?

Тя отвори папката, извади двете снимки, показани им от Анете Голи, и внимателно ги побутна през масата.

На това мъжът с бялата каска реагира — отклони поглед от снимките и се взря в стената.

— Мария Тереса — промълви той и започна да си удря главата през каската.

— Камила. — Мунк вече не успяваше да се сдържи.

— Мария Тереса — повтори Фюглесанг, сякаш напът да изпадне в пълно умопомрачение. — Четири бели камъка.

— Камила — повиши тон Мунк.

— Четиринайсет минути при хубаво време. Шестнайсет минути на връщане.

— Слушай — разгневи се Мунк, но Миа пак положи ръка на рамото му.

— Веднъж в градината ни дойде катеричка — меко заразказва тя. — Когато бях малка. Сложихме слънчогледови семки в хранилката за птици и когато отидохме да проверим дали са долетели птички, вместо тях видяхме катерица.

Джим Фюглесанг престана да се удря по главата, но все още гледаше към стената.

— Аз и сестра ми — разказваше Миа. — Оставяхме семки и тя се връщаше. Заставахме на прозореца, зад пердето, и чакахме, а тя идваше всеки ден по едно и също време. Но знаеш ли кое ни затрудни най-много?

— Не. — Джим Фюглесанг се обърна към тях с любопитство.

— Да решим дали да я кръстим Чип или Дейл.

Мунк недоумяваше какво цели Миа с тези глупости, но я остави да продължи.

— Близначката ми искаше да е Чип, а аз предпочитах Дейл.

— Чип и Дейл съсипаха елхата на Мики Маус — засмя се Джим Фюглесанг.

— Знам — усмихна се Миа.

— Така и не ги хвана и страшно се ядоса. Беше я украсил толкова хубаво за Коледа, а те унищожиха всичко.

— Именно. Така и не решихме, но се радвам, че я снимахме.

— Катеричката ли? — попита Джим.

— Да — потвърди Миа. — Окачихме снимките в нашата стая, та всяка вечер да ги гледаме, преди да си легнем.

— Дейл е дебелият, страшно е смешен — ухили се мъжът с каската и за момент сякаш пак щеше да потъне в себе си, но Миа го измъкна.

— И ти обичаш да снимаш, нали?

— Да — закима Джим.

— Ти си направил тези снимки, нали? — кротко попита Миа и спокойно постави длан върху фотографиите на масата.

— Да. — Мъжът с каската успя да ги погледне.

— Знаеш ли какво трябва да направим, Джим?

— Не.

— Да забравим за Камила. Момичето върху перата.

— Така ли? — изненада се Фюглесанг.

— Да, да забравим за нея, не е толкова важна — продължи Миа. — Не си убил Камила. Защо да я убиваш? Дори не си я познавал, а и си добър човек, никога не би направил нещо подобно, нали?

— Не, никога — заяви Джим Фюглесанг.

— Не си я познавал, нали?

— Не, никога не съм я виждал.

— Само малко си се уплашил, когато си видял вестниците. И не е за учудване. И аз щях да се уплаша. Ти би ли се уплашил, Холгер?

Миа погледна Мунк и се усмихна. Холгер само вдигна рамене.

— Да, разбира се — прокашля се той.

— Виждаш ли, Джим? Всички щяхме да се уплашим. Страх те е било, защото си направил снимките, нали?

— Не бях аз — изхлипа Джим.

— Разбира се, че не си бил ти.

— Не съм убил котката.

— То се знае, че не си убил котката.

— Нито пък кучето.

— Естествено, не си убил кучето. Никога не би причинил зло на никого, нали, Джим?

— Не. — Джим изтри една сълза.

— Според мен е много мило от твоя страна.

— Кое?

— Че ни донесе снимките. Помагаш ни. Разбира се, че не си бил ти. Само че бихме искали да знаем къде си ги направил, нали разбираш?

— Снимките на кучето и на котката ли? — попита мъжът с каската.

Две фотографии. Почти еднакви. Свещи, подредени във формата на пентаграма. Постеля от пера. На едната лежеше котка. На другата — куче. Лапите им бяха разположени в същата неестествена поза като ръцете на Камила Грийн. Една нагоре. Една надясно и надолу.

— Близо до катеричката ли ги видя? — тихо попита Миа.

— В магазина имаше вълци — отново започна да бълнува мъжът с каската.

— Джим? — повика го Миа. — При езерцето ли? До червената лодка?

Изглежда отново бе загубил самообладание при вида на снимките.

Започна да си удря главата и се вторачи в стената.

— Мария Тереса — промърмори той.

— Джим? — Миа се опита да го накара да се опомни.

— Четири бели камъка.

— Джим, помниш ли къде направи снимките?

— Червената лодка. — Той заудря по-силно каската.

— Камила — припомни Мунк, очевидно напът да изгуби търпение.

— На същото място ли? — попита Миа. — По същото време?

— Мария Тереса — повтаряше мъжът. — Четири бели камъка. Пилето доброволно влезе в кошницата.

— Джим? — не се отказваше Миа. — Къде направи снимките? Кога? От едно място ли са? По едно и също време ли?

— Във вторник е най-разумно да се скриеш в банята — мъжът с бялата велосипедна каска явно окончателно бе изпаднал в умопомрачение.

В същия момент на вратата се почука и Анете Голи надникна в стаята.

Мия Крюгер погледна раздразнено светлокосата прокурорка.

— Грьонли се свърза с тях. — Голи кимна на Мунк. — Може ли да поговорим в коридора?

Мунк погледна Миа, а тя тръсна недоволно глава.

— Добре.

Възпълният следовател стана, излезе от стаята и внимателно затвори вратата след себе си.