Самюел Бьорк
Совата (72)

70.

Миа Крюгер сложи пластмасова чашка в автомата, натисна копчето и се загледа в подобието на кафе, бликнало от видимо остарялата машина. Поклати глава, но нямаше начин, не разполагаше с нищо по-добро. Пренесе топлата пластмасова чашка през коридора в тясната стаичка, където се намираха Анете Голи и Ким, заедно с необичайно мрачния Мунк.

— Хубаво — промърмори Мунк. — Анете?

Миа поднесе чашата към устните си и отпи, но веднага я остави на масата. Вкусът на кафето бе още по-лош от вида му.

— Както казах, нали? — Анете погледна Ким Колсьо.

— Хенрик Ериксен не е бил тук — съобщи той.

— Какво? — изуми се Миа.

— През лятото. Когато е изчезнало момичето — допълни Колсьо.

Миа се вторачи в Мунк.

— Има къща в Тоскана — намеси се Анете Голи. — Всяко лято прекарвал там три месеца. Не е бил тук.

Миа отново потърси погледа на шефа си, а той само вдигна рамене.

— Значи нямаме нищо за него — отсече Ким. — Не е бил тук, когато се е случило.

— Но по дяволите — възкликна Миа. — Човекът е лепил пера по тялото си. Мислел се е за птица…

За пореден път хвърли поглед към Мунк, а той отново само сви рамене и допря пръст до слепоочието си.

— Адвокатът му се ангажира — продължи Голи — да осигури свидетели, които да потвърдят, че е бил там цялото лято.

— Мамка му! — изруга Миа.

— Не е бил в страната. Нямаме нищо срещу него.

— Но Хелене Ериксен вече потвърди. Ами перата? Сектата, в която са били. Превъртял е. Искал е да бъде сова. Хайде, хора, не разбирам какво…

— Не е бил на територията на Норвегия — повтори Анете.

— Тоскана — пригласяше й Ким Колсьо.

— Да, но може да се е върнал, по дяволите.

— Не, съжалявам — възрази прокурорката. — Бил е там през цялото време.

— Откъде знаем? — тросна се Миа.

Анете приплъзна един лист към Мунк.

Възпълният следовател го разгледа и кимна.

— Какво? — обади се Миа.

— Това е списъкът с телефонните му разговори — въздъхна Мунк и върна листа.

— Не е той — заключи Ким Колсьо.

— По дяволите, Холгер. — Миа не погледна листа, който побутнаха към нея. — Ами перата? Совата? Тя призна.

Мунк седеше, притиснал слепоочията си с пръсти, и мълчеше.

— Призна, че е луд.

— Сигурни ли сте? — попита накрая Мунк.

— Сто процента — кимна Голи.

— Не е бил тук — подкрепи я Ким.

Разочарование завладя Миа и в този момент телефонът отново започна да вибрира в джоба й, както сигурно стотици пъти в последно време. Тя го извади и се вгледа в екрана.

— Какво ще правим? Трябва ли да го пуснем?

Цял куп обаждания от Лудвиг Грьонли. И емемес със снимка.

Защо не си вдигаш телефона?

Кое е това момче?

Виждаш ли как гледа?

Към камерата.

— Да, нямаме избор — потвърди Анете Голи. — Бихме могли да задържим евентуално Хелене Ериксен, защото тя мислеше, че е възможно брат й да е убиецът, но колко време според теб ще спечелим?

— Добре — примири се Мунк. — Пускаме ги.

Снимка на клас. От мястото, където бе ходила. Природонаучният музей. Погледите на всички са насочени към гида, към някакво животно във витрината. С изключение на един. Младеж с кръгли очила и бяла риза. С любопитно изражение. Вперил е очи в охранителната камера.

— Значи, приключваме? — обяви Мунк.

— Можем да ги задържим за през нощта, ако искаме — предложи Голи.

— Трябва да поговорим още няколко минути с Хелене Ериксен — намеси се Миа.

— Защо?

— Искам да разбера кой е това.

Тя подаде телефона си на Мунк, който присви очи и отново подпря глава с ръце.

— Какво ми показваш?

— Кадър от охранителната камера на Природонаучния музей.

— Ясно — кимна Мунк. — Ще ги задържим до утре.

— Холгер? — обади се Анете Голи. — Добре ли си?

— Какво? Да, да, разбира се. Трябва ми само… Малко вода ще помогне — измънка той и излезе от стаята.

Тримата следователи се спогледаха.

— Болен ли е? — попита Анете.

Ким Колсьо сви рамене, а Миа излезе в коридора и отиде в залата за разпити, където Хелене Ериксен седеше с наведена глава, отпусната в шепите й.

— Кой е това? — попита Миа и остави телефона си на масата пред нея.

— Моля? — промърмори Хелене.

— Това момче. — Миа посочи снимката, изпратена от Лудвиг.

Хелене Ериксен беше потънала дълбоко в мислите си, сякаш дори не схвана какво я пита Миа.

— Кой?

— Момчето. На снимката. Кой е той?

Директорката вдигна бавно телефона и се загледа в него объркана, все едно не разбираше какво вижда.

— Това е училищна екскурзия, нали? Природонаучният музей. През август.

— Откъде я имате? — промърмори Хелене.

— Били ли сте там?

— Да, но…

— Кое е момчето?

Хелене сбърчи вежди и погледна Миа, после отново сведе очи към снимката.

— За Якоб ли питате?

— Якоб ли се казва?

— Да — кимна Хелене. — Но…

— Защо е бил с вас на екскурзията? Нали не е от пансионерите? Нито е служител.

— Не, тоест да…

— Защо го нямаше в нито един от списъците?

— Какво имате предвид? — попита все така обърканата Хелене.

— Трябваше да ни изпратите списък на всички пансионери и всички служители. Това момче не фигурира там.

— Якоб живееше при нас по-рано — бавно отвърна русокосата жена и отново се загледа в снимката. — Но оттогава минаха много години.

— Обаче е дошъл с вас на училищната екскурзия?

— Да, да, често ни посещава. Беше най-малкият пансионер, постъпвал някога при нас, и един от най-дългогодишните. Смятаме го за част от семейството. Често ни навестява, за щастие. Всички се радваме да го видим. Помага ни с компютрите и подобни работи, не срещу заплащане, не е назначен, но…

— С компютрите. Разбира от техника?

— Якоб ли? Да. — Хелене Ериксен се подсмихна. — Той е гений. Вундеркинд. Наистина е невероятно, като се има предвид какво е преживял.

— Как е фамилното му име? — поинтересува се Миа, като се опита да скрие нетърпението си от Хелене.

— На Якоб ли?

— Да.

— Марштранер.

— Якоб Марштранер — повтори Миа.

— Да — потвърди Хелене, отново в лек смут. — Нали не мислите, че…