Самюел Бьорк
Совата (68)

66.

С пребледняло лице и цялата трепереща, Хелене Ериксен се стресна при влизането на Миа и Мунк в залата за разпити.

— Нищо не е направил. Трябва да ми повярвате — настоя тя с умолителен глас и се надигна от стола.

— Здравейте, Хелене — поздрави я Миа. — По-добре седнете. Ще останем тук известно време.

— Но аз… Трябва да ми повярвате… Холгер?

Бе останала само сянка от гордата директорка на Хюрюмланския разсадник. Тя погледна съкрушено към Мунк, свлече се безсилно на стола и закри лицето си с ръце.

— За един от вас двамата положението не е розово — заяви той и се настани до колежката си.

— За мен ли? — възкликна уплашената Хелене. — Но аз не съм сторила нищо.

— Обаче предполагате, че той е? — обади се Миа.

— Какво? Не, Хенрик няма никаква вина. Господи, та той е кротък като агънце! Не би навредил на никого. Не ме интересува какво са ви казали. Трябва да вярвате на мен!

— И какво са ни казали? — осведоми се спокойно Миа.

— Къде е той? — попита отчаяно Хелене.

— Кой?

— Хенрик.

— Брат ви е в съседната стая и чака адвоката си.

— Не му е нужен адвокат! — възкликна директорката. — Не е направил нищо, казвам ви.

— Определено му е нужен адвокат — възрази равнодушно Мунк. — Ние го посъветвахме така, защото до няколко часа ще му повдигнем обвинение за убийството на Камила Грийн. Ще го предадем в ареста още тази вечер.

— Сигурни сме — обади се Миа.

Хелене отново отправи поглед към главния инспектор, после сведе очи и се загледа в диктофона, но Мунк само поклати глава.

— Не, не, не… Повярвайте ми. Нищо не е направил.

Щеше да се разплаче.

— Каквото и да ви казват хората, трябва да вярвате на мен. Умолявам ви. Освен това не си беше у дома. Беше…

— Какво според вас са ни казали хората? — прекъсна я Миа.

За секунда русокосата жена замълча, сетне продължи.

— За перата — прошепна тя. — Проклетите хора само сплетничат. Защо не си гледат работата?! Толкова се ядосвам, че…

— Че бихте убили някого?

— Какво? — изумена, Ериксен вдигна очи към Миа. — Не, разбира се, не. Просто…

— Бяхте ли там? Или само му помогнахте да прикрие убийството? — намеси се Мунк.

— Моля?

— Той ви е брат — продължи Миа. — Разбираемо е. Доста сте близки, нали? След всичко, което сте преживели заедно.

— Не, вие… — заекна Хелене Ериксен. — Не съм му помагала.

— Значи сам е извършил престъплението?

— Не, Хенрик не е направил нищо. Не ме ли слушате?

— Но сте знаели, че той, как да кажа, обича да се облича като птица?

— Това беше отдавна. Проклети малки градчета с техните интриганти! Толкова ми е мъчно понякога. Само се опитваш да помогнеш на хората и накрая…

— Значи не го прави вече?

— Кое?

— Не се маскира на птица? — осведоми се Миа.

— Не, за бога, казах ви…

— От колко време?

— От години. Не се е случвало, откакто…

— Значи признавате, че е обичал да се маскира като птица? — притисна я Мунк.

— Да, но това беше преди. Казах ви.

Мунк забеляза усмивка в очите на Миа.

— Преди или след завръщането ви от Австралия?

Хелене Ериксен притихна, сякаш трябваше да се върне назад в спомените си към време, което би предпочела да забрави.

— Не престана веднага щом се прибрахме — бавно промълви тя. — Имаше нужда от помощ. Нали разбирате? Бяха го увредили. Вината не е негова. Това не го прави убиец. Някакви проклети луди ни държаха там, разказваха ни врели-некипели и ни наказваха за най-дребното нещо. Гордея се с него. Заявявам ви го.

Хелене Ериксен се надигна леко от стола и за момент отново се показа жената, която бяха видели първия път в разсадника.

— След всичко преживяно се справя така добре. Горда съм от него. Малцина са постигнали толкова много. Той е най-добрият човек, когото познавам. Бих направила всичко за него.

— И сте го направили — обади се Миа.

— Какво?

— Кога разбрахте, че е убил Камила? — попита Мунк.

— Какво? — заекна Хелене. — Не чувате ли какво ви казвам?

— Не, Холгер. — Миа погледна Мунк. — Не това трябваше да попиташ.

— А? — на свой ред Мунк извърна очи към нея, без да обръща внимание на Ериксен.

— Трябваше да я попиташ кога е заподозряла, че брат й е извършил убийство.

— А, да, извинете за грешката — усмихна се Мунк и пак се обърна към Хелене. — Кога заподозряхте, че Хенрик е убил Камила Грийн?

— Не знам — отвърна светлокосата жена и забарабани нервно с пръсти по масата. — Искате да кажете кога за първи път си помислих, че…

— Кога Хенрик изплува в съзнанието ви, да — предпазливо кимна Мунк.

— Снимката във вестниците, разбира се. Когато видях, че земята е покрита с пера — неуверено отвърна Хелене Ериксен и за момент ги изгледа. — Да, знаете. От мястото, където е лежала Камила.

— Защото не е престанал веднага — след като сте се завърнали от Австралия? — вметна Миа с дружелюбен тон.

— Какво?

— Да се облича като птица — подсказа Мунк.

Хелене Ериксен отново вдигна очи към двамата следователи.

— Такива неща не престават веднага — подхвана тя колебливо. — Имате ли представа как се отнасяха с нас? Какво е преживял Хенрик? Затваряха го в землянка. И не само веднъж — многократно. Бяхме едва ли не опитни животинки! Бога ми, бях на три! Хенрик беше на пет. Когато заминахме. Знаете ли през какво преминахме? За нас беше истина, разбирате ли? Учудващо ли е да се разболееш? Учудващо ли е да намериш местенце в ума си, където да избягаш?

— Значи не мина веднага? Той продължаваше ли?

— Да, но за бога, гордея се с него. Толкова добре се справи!

— Много трогателно — отбеляза Миа Крюгер и извади плик от джоба на коженото си яке. — При нормални обстоятелства щях да ви съчувствам, на вас двамата.

Тъмнокосата следователка отвори плика и остави на масата пред Хелене Ериксен снимка.

Камила Грийн.

Гола върху горската пръст.

С отворени, ужасени очи.

Миа погледна Мунк, а той й даде знак да включи диктофона.

— Часът е 18.25. В залата за разпити са началникът на отдела на улица „Марибуесгата“ 13 Холгер Мунк, инспектор по убийствата Миа Крюгер и…

При влизането им Хелене Ериксен бе съвсем бледа, а сега, като видя снимката, пребледня още повече.

— Ако обичате, кажете името си, датата на раждане и настоящия си адрес.

— Моля?

— Име, рождена дата и настоящ адрес — повтори Миа и посочи диктофона.

Минаха още няколко секунди и се наложи Миа да я подкани за трети път, преди русокосата директорка да успее да си отвори устата.

— Хелене Ериксен. 25 юли 1969 г. Хюрюмлански разсадник, Тофте, пощенски код 3482.

Думите бавно се процеждаха през пребледнелите й устни, а очите й все още не можеха да се откъснат от ужасяващата фотография.

— Имате право на адвокат — уведоми я Миа. — Ако не можете да си го позволите, ще ви бъде назначен…

Канеше се да добави нещо, но в този момент на вратата се почука, подаде се Анете Голи и даде знак на Мунк да я последва в коридора.

— Какво има? — попита той, след като затвори вратата след себе си.

— Имаме проблем — съобщи Анете. — Адвокатът му пристигна.

— И?

— Не е бил в страната.

— Как така?

Мунк сбърчи вежди.

— Хенрик Ериксен. Не е бил тук.

— В какъв смисъл не е бил тук? — не схвана инспекторът.

— Има вила в Италия — отвърна Голи. — Ходи там всяко лято.

— Сега вече не разбирам.

— Хенрик Ериксен. Не е бил в Норвегия, когато се е случило.

— Как е възможно, по дяволите? — възкликна Мунк.

— Какво ще правим? — поинтересува се русокосата прокурорка.

— Ти и Ким — каза Мунк след кратък размисъл.

— Какво?

— Стандартен разпит. Изкопчете от него, колкото можете. Примерно за двайсет минути. После ще се видим тук.

— Добре — отвърна късо Анете Голи, а инспекторът отвори вратата и се върна в залата за разпити.