Самюел Бьорк
Совата (18)

16.

Часът беше вече шест и над града се спускаше тежък мрак; Мунк и Миа пътуваха с черното ауди към Хюрюмланския разсадник. Ако зависеше от Миа, щяха да потеглят много по-рано, веднага след заседанието, защото оттам трябваше да започнат — да говорят с тази Хелене Ериксен, да добият представа за живота на Камила Грийн — но Мунк беше категоричен: „не, не преди шест“.

Налагаше се да дадат на Хелене Ериксен време да уведоми всички, затова се забавиха. Да съобщи трагичната новина на обитателите на интерната, познавали Камила Грийн, преди да нахълта полицията. Затова натам пътуваха само те двамата, а не да се струпа цялата орда с гръм и трясък, както той се бе изразил. С това Миа бе съгласна. Група младежи с тежко минало, възможно е някои да имат и проблемни отношения с полицията, с авторитетите по принцип. Цял конвой със сирени по-скоро би навредил, отколкото да помогне, когато издирват необходимата им информация, но ако зависеше от Миа, щяха да се отправят натам много по-рано. Защото усещаше, че нещо й се изплъзва. Не беше видяла нещо. На снимките. Необяснимо защо Миа чувстваше, че са притиснати. Не разполагаха с време за губене.

Твърде нетърпелива.

Навярно бе такава. Мунк бе много по-уравновесен, много по-спокоен. Макар днес да се държеше странно, благодарение на списъка, показан й от Грьонли, тя бе разбрала причината за поведението му.

Извади едно драже от джоба на якето си и отвори прозореца, а Мунк запали поредната цигара, завивайки по E18. Още от пет беше тъмно — дълбок, всепоглъщащ мрак, тя не го обичаше. Това време на годината. Никога не бе харесвала студа. Трайно ги обгръщаше черен покров, сякаш светът не бе достатъчно нечовечен, та бяха принудени в продължение на месеци да живеят без светлина. Миа отново потъна в топлината на съня за Сигри в полето, но го пропъди, потръпна при мисълта, че преди по-малко от двайсет и четири часа беше отворила капачето и погълнала съдържанието на първото шишенце.

Той я бе спасил. Игра на случая. Ако Мунк не беше потропал на вратата, тя вече нямаше да е тук. Пъхна пръсти в гърлото си и повърна хапчетата. Сега леко се засрами. Беше си обещала да опита, а толкова бързо се бе предала.

Миа се наведе и докосна дигиталното табло пред тях, усили отоплението докрай. За секунда се поколеба, но не виждаше друг начин, нямаше смисъл да се прави, че не знае.

— Кога смяташе да ми кажеш? — попита тя.

— Какво да ти кажа?

— Стига, Холгер, видях списъка, всички го видяхме. Недоумявам как си си го представял.

— Кое? — Мунк отново се престори, че не разбира, макар очевидно да знаеше за какво става въпрос.

— Ролф. Ролф е учител там.

Той сякаш понечи да си запали цигара, но се отказа и продължи да се взира в мрака през предното стъкло.

— Знаеш какво означава това — не можеш да работиш по този случай. Ако Микелсон разбере, ще те отстрани. Какво си въобразяваш, Холгер? Дяволски необективен си и не казваш нищо на останалите от отдела и…

— Добре, добре — прекъсна я раздразнен, помълча за момент, загледан в шосето, после продължи: — Ще се женят — промълви Мунк, без да я поглежда.

— Кой?

— Мариане и Ролф.

Миа поклати глава.

— Какво общо има това с разследването?

Мунк мълчеше.

— О, хайде, Холгер. По-умен си от това — въздъхна Миа.

— От кое?

— Трябва ли да го казвам?

— Да кажеш кое?

Сега Мунк очевидно бе ядосан или по-скоро възбуден. Престрои се в лявата лента, задмина един камион, после се върна вдясно, пресегна се за кутията цигари в жабката и този път запали.

— Холгер — отново въздъхна Миа. — И без да съм психолог, съм наясно какво си мислиш, но е глупаво, не е ли така?

— Кое? — пак попита Мунк, макар очевидно да знаеше какво ще каже тя.

— Ако по някакъв чудодеен начин Ролф Люке се окаже замесен, Мариане, естествено, ще го напусне и тогава няма да има пречка да се съберете отново. Стига, Холгер. Холивудски филм с лош сценарий и хепиенд. Не ти подхожда.

Тя му се усмихна и се зарадва, че след известно колебание и той й отвърна с усмивка.

— Понякога адски ме дразниш, знаеш ли?

— Да, да, знам. Но някой трябваше да го каже.

Мунк тръсна глава, сякаш да подчертае детинското си поведение.

— Донесе й голям букет цветя — сподели той с лека въздишка.

— Съжалявам — отвърна Миа. — Но, по дяволите, десет години… Минали са десет години.

— Знам, Миа.

— И какво ще правим?

— С кое?

— С това, че е служител там, а ти си пристрастен и не бива да работиш по разследването.

Мунк натисна газта, задмина поредния камион, отново въздъхна и отговори:

— Ще го зачеркнем от списъка на заподозрените при първа възможност.

— Това ще свърши работа — кимна Миа. — Ясно е, че не е замесен.

— Разбира се, че не е.

— Значи, ще се уверим и ще го махнем от списъка.

— Точно така — потвърди Мунк.

— Според мен това е достатъчно.

— Достатъчно е, естествено.

— Проблемът е решен — кимна Миа.

— По начало нямаше проблем.

— Напълно съм съгласна — усмихна се тя.

— Къде, по дяволите, е Къри? — запита се Мунк, когато стигнаха Аскер и свиха по отклонението за областния път 167.

Очевидно искаше да смени темата и Миа с радост прие. Получила беше и потвърждението, и нужния й отговор. С началника й наистина ставаше нещо необичайно. Знаеше колко държи той на Мариане, но се изненада, че след десет години го приема толкова тежко, и му съчувстваше.

— Нямам представа — отвърна Миа. — Не си вдига телефона.

— Дявол да го вземе, трябва да дойде на работа! Наясно е какво ни се стовари на главата — изръмжа Мунк зад волана.

— Така е, но както отбелязах, не успявам да се свържа с него. Оставих съобщение и на Сюнива. И тя не си вдигна телефона.

— Изключено е да си позволя да загубя още един — процеди Мунк.

— Какво искаш да кажеш?

— Не чу ли?

— Кое?

Мунк я изгледа.

— Ким.

— Какво за Ким?

— Възможно е да ни изостави — въздъхна Мунк.

— О! — изненада се Миа. — Защо?

— Подал е молба да го преместят в Хьонефос.

— Ким? В провинцията? — изсмя се тя. — И защо му е да ходи там, за бога?

— И той ще се жени — измърмори Мунк. — Изглежда, напоследък е модерно.

— За кого ще се жени?

— Помниш ли онази учителка? Двете братчета?

— Разбира се — отвърна Миа. — Тобиас и Торбен. Намериха момиченцето на дървото.

Мунк кимна.

— Емилие Исаксен. С Ким се събраха, гаджета са и възнамеряват да осиновят двете момчета.

— Прекрасно! — усмихна се Миа.

Мунк се засмя.

— Да, радвам се за тях, но не и за нас. Не знам какво ще правим без Ким, а пък ако и проклетият Къри не дойде на работа…

— Ще му намериш добър заместник. Отдава ти се.

— Не му е позволено да си ходи, преди да приключим с разследването. Заявих му го ясно.

— И какво мислиш? — попита Миа, а в това време фаровете на колата осветиха една табела.

Хюрюмлански разсадник. 500 м.

— За този случай ли?

— Да.

— Нали ще си остане между нас?

— Дадено.

— Обзело ме е адски лошо предчувствие. Усещам нещо. Разбираш ли какво имам предвид?

— Мрака — едва промълви Миа.

Мунк кимна колебливо, излезе от главния път и подкара по алеята към светлината, която като че ли идваше от оранжерия, някъде там далеч.