Самюел Бьорк
Совата (8)

6.

Мириам Мунк стоеше пред жилище на улица „Мьолергата“ и се чудеше дали да позвъни, или не.

Домът на Юлие. Една от старите й приятелки. Изпратила й беше няколко съобщения с молба непременно да отиде. Преди няколко години двете бяха много близки. По времето, когато се въртяха около „Блиц“^[1] и бяха доброволки в „Амнести Интернешънъл“, млади бунтарки, чийто живот бе пред тях, а те вярваха в смисъла на протестите срещу върховната власт. Струваше й се, че оттогава е изминала цяла вечност. Друго време. Друг живот. Мириам въздъхна и бавно доближи пръст до звънеца, но го дръпна и пак се замисли. Марион бе останала при баба си и Ролф. На гости с пренощуване. Щеше да прекара там целия уикенд след рождения си ден, сама беше настояла за това. Юханес както винаги беше на работа, домът й бе празно и неособено привлекателно място, но въпреки това не се решаваше да позвъни. Не че не бе ходила на купони след раждането на Марион — Боже Господи, не, водеше си социален живот, нещо друго я възпираше. Погледна си обувките и веднага си помисли колко нелепо изглежда. Рокля и елегантни обувки. Не помнеше откога не се беше издокарвала така. Вкъщи бе стояла повече от час пред огледалото, пробва различни тоалети, гримира се, размисли, съблече се, свали грима, седна на дивана, включи телевизора, опита се да намери нещо успокоително за гледане, но не се получи. Изключи телевизора, отново се гримира, направи още един тур пред огледалото с различни тоалети и ето я сега тук. Притеснена като малко момиче, за първи път, откакто се помнеше, в корема й пърхаха пеперуди.

Какво правиш?

Поклати глава в отговор на себе си. Беше щастлива. През последните седмици многократно си бе повтаряла това изречение наум. Щастлива си, Мириам. Имаш Юханес. Имаш Марион. Имаш живота, който желаеш. Но не можеше да престане. Не съумяваше да се отърве от непозволените мисли. Опитваше се, но те упорстваха: вечер, отпуснала глава на възглавницата, преди да заспи; сутрин, в мига на пробуждането си; пред огледалото в банята, докато си мие зъбите; когато изпраща Марион на училище и й маха на раздяла зад голямата порта от ковано желязо. Непрестанно едни и същи мисли и онзи образ в ума й. Лице. Лицето. Непрекъснато едно и също лице.

Не, не бива така.

Взе решение.

Дотук, нито крачка повече.

Пое си дъх и бързо заслиза надолу по стълбите, но в този момент вратата зад нея ненадейно се отвори и на прага се показа Юлие.

— Мириам? Къде отиваш?

Приятелката й, очевидно вече подпийнала, размахваше пълна чаша червено вино и гръмко се смееше.

— Видях те от прозореца, но помислих, че си се изгубила. Ела, маса народ се е събрал тук.

Юлие вдигна чашата вино за наздравица и махна на Мириам да се върне горе.

— Обърках етажа — излъга Мириам и бавно се изкачи по стълбите и прегърна приятелката си.

— Сладурана — изкикоти се Юлие и я целуна по бузата. — Хайде, влизай.

Късо подстриганата приятелка на Мириам, с която преди няколко години деляха всичко, я повлече след себе си в апартамента и затвори вратата с крак.

— Не, не е нужно да се събуваш. Ела, трябва да поздравиш всички.

Миа я последва с нежелание в препълнената всекидневна. Имаше хора, насядали по первазите, на диваните, на страничните облегалки и по пода — малкият апартамент се пръскаше по шевовете.

— Хей, Шире — свирна Юлие. — Спри този детински пънк!

Мириам мълчеше, застанала на вратата, ръка за ръка с приятелката си, мигом се почувства прекалено наконтена и твърде биеща на очи.

— Ехо, хора — провикна се Юлие, когато едно момче с прическа „петльов гребен“ неохотно намали музиката. — Това е старата ми добра приятелка Мириам. Преминала е в лагера на снобите, затова тази вечер се постарайте да се държите като човеци, а не като маймуни. Става ли?

Засмя се силно на собственото си остроумие и отново вдигна чаша за наздравица.

— А, да, ехо, не съм свършила. Мириам е полицейска дъщеря. Правилно чухте: баща й е самият супердетектив Холгер Мунк, така че си прибирайте тревата, за да не дохвърчи Отделът за борба с наркотиците. Да, Гайр, теб имам предвид.

Тя вдигна чаша към едно нахилено момче с расти и исландски пуловер, което клатеше крака от перваза на прозореца, захапало голям джойнт.

— Така, можеш пак да го усилиш. — Тя се усмихна на момчето с гребена. — Но ако ще пускаш пънк, пусни нещо нормално — „Блек флаг“ или „Дед Кенедис“ — нещо такова, нали така, Мириам?

Мириам сви рамене, най-голямото й желание бе да потъне под мокета, но за щастие, очевидно никой не обърна внимание на казаното. След две секунди отново кънтеше музика и гостите се върнаха към чашите, все едно нищо не е било, а Юлие повлече Мириам през помещението към кухнята и й напълни догоре чаша от кутия червено вино, оставена на плота.

— Толкова се радвам, че дойде! — усмихна се приятелката на Мириам и отново силно я прегърна. — Малко съм пияна, съжалявам.

— Няма проблем. — Мирим отвърна на усмивката й и предпазливо огледа кухнята.

Лицето не беше във всекидневната, не беше и тук. Може би се бе тревожила напразно. Купон. Съвсем нормален купон. Това беше. Нищо друго. Да, бе малко прекалено издокарана. Нямаше никакъв проблем. Купон с хора на нейната възраст, които вдигаха врява до небесата. Съвсем в реда на нещата. Чудесно. Стигаха й толкова лекарски вечери. Разговори за коли и вили и за названията на сребърни прибори и порцелан. Тоалетът й бе неподходящ, но иначе всичко беше като едно време. Просто купон. Само това. Не правеше нищо лошо.

— Вярно ли е?

Мириам се обърна към мястото, където допреди миг стоеше Юлие, но нея вече я нямаше — приятелката й се бе озовала във всекидневната, надвесена над гребена пред уредбата.

— Вярно ли е? — повтори момчето пред нея и се подсмихна.

— Кое? — попита Мириам и отново огледа помещението.

— Че Холгер Мунк ти е баща. Полицаят? Разследва убийства, нали?

Въпросът донякъде подразни Мириам. Толкова често й го бяха задавали, от малка се беше сблъсквала с това — татко й е полицай, не бива да издаваме нищо на Мириам — но когато срещна погледа на момчето пред нея, разбра, че е добронамерено и няма задни мисли. Вече не беше на осем, изоставена сама в училищния двор. Момчето носеше бяла риза и кръгли очила, погледът му бе дружелюбен и питаше просто от любопитство, не таеше лоши намерения.

— Да, той е баща ми. — За първи път от много време насам Мириам почувства, че всъщност няма нищо лошо в това да го заяви.

— Страхотно! — възкликна момчето с кръглите очила и отпи от питието си. Изглеждаше, сякаш търси какво друго да каже, но не му хрумва нищо.

— Да, готино е. — Мириам отново плъзна поглед над ръба на чашата.

— А ти с какво се занимаваш? — попита момчето.

— В какъв смисъл? — изрече хладно Мириам, почти по рефлекс, но веднага съжали.

Той просто се притесняваше и беше леко непохватен. Опитваше се да завърже разговор, може би дори да пофлиртува, нещо, което очевидно му бе непривично или пък изобщо не му се отдаваше. Мириам почти изпита съчувствие към него — бе вкопчен в чашата си с надеждата това да е неговата вечер. Облеклото му изглеждаше също толкова неуместно, колкото и нейното — бяла риза, панталони с ръб и лъснати обувки — трябваше да минат за скъпа италианска марка, но бяха евтино копие. Тръсна глава и се засрами от последното си наблюдение. Преди няколко години самата тя щеше да седи на перваза на прозореца с джойнт в устата или да е заела място сред тези върху масата — с щръкнала коса, надигнала бутилката, а сега бе в състояние да различи чифт обувки на „Скаросо“.

— Майка съм — отвърна тя с дружелюбен тон. — Учих малко журналистика и мислех да продължа, но в момента съм майка на пълен работен ден.

— Аха. — Момчето с кръглите очила й отвърна с леко разочарован поглед, какъвто толкова често бе срещала в барове и кафенета.

Мириам Мунк бе красива жена и никога не липсваха интерес и предложения. „Имам почти шестгодишна дъщеря“ обикновено бе достатъчно да ги накара да се оттеглят, да се изнижат с подвита опашка.

— А ти с какво се занимаваш? — попита приятелски тя, но ентусиазмът му за флирт сякаш се бе поохладил и момчето с кръглите очила вече гледаше в друга посока.

— Дяволски добър е в дизайна на плакати, нали, Якоб?

Значи все пак беше там.

Лицето.

— Якоб, това е Мириам. Мириам, представям ти моя приятел Якоб. Виждам, че вече сте се заговорили. Много се радвам.

Лицето й смигна и се усмихна.

— О, значи нея си… — Момчето с кръглите очила изглежда се посмути и изведнъж силно му се прииска да се измъкне.

— Имам нужда от… още малко — измърмори той, посочи чашата си и се изгуби.

— Нея? Така ли? Какво за нея? — усмихна се Мириам.

— О, знаеш — засмя се лицето. — Хубава рокля между другото. Приятно ми е да видя тук човек с вкус.

— Благодаря. — Мириам направи реверанс.

— И? — подхвана лицето.

— Какво и?

— Не е ли малко пренаселено тук?

— Твърде пренаселено — изкиска се Мириам.

— Чувал съм, че в „Интернашунален“ предлагат отлични маргарити — усмихна се лицето.

— Не съм вярвала някога да го кажа — засмя се Мириам, — но точно сега малко текила би ми дошла добре.

— Така да направим — смигна лицето, остави питието си на кухненския плот и спокойно я поведе към изхода през шумната тълпа.