Самюел Бьорк
Совата (17)

15.

Ужасно притеснена, Исабела Юнг стоеше пред огледалото в стаята си. Никога не й се бе случвало. Наистина никога. Толкова бе странно. Преди няколко месеца психологът й предложи това място и тя прие, както обикновено — whatever, не ми пука — но сега всичко бе съвсем различно.

Цял живот постъпваше и излизаше от институции. Също и там, в Хамерфест. Наричаше го „там“, защото не беше родното й място, не виждаха ли? Искаше да живее във Фредрикста с татко, но той не се бе оказал достатъчно добър родител, затова нямаше как. Не и според Службата за закрила на детето. Какво значение има, че си попийва, че невинаги е вкъщи? Тя може да си готви сама. Може да си приготви ученическата чанта и да отиде до автобусната спирка. Но не, трябвало да се премести при мама.

Мама.

Исабела Юнг потръпна при тази мисъл. За момент се почуди дали да не се гримира малко по-различно, може би е добре да си облече нещо по-хубаво, някаква блуза, не суитшърта и скъсаните панталони, макар с цялото си същество да съзнаваше, че Хелене изобщо не се вълнува от подобни неща.

Мама.

Изруга безгласно. Тази отвратителна жена не й е майка. Не разбираха ли? Татко е много по-добър. Майките ги е грижа за децата им. Говорят мило. Хвалят те. Не се оплакват по цял ден. Не хулят. Не ти казват, че си грозна. Че нищо не умееш. Нищо нямало да излезе от нея. Не ставала за нищо, колкото и добра ученичка да беше, колкото и ласкаво да се изказваха за нея учителите й, колкото и старателно да подреждаше стаята си. Мъмрене, винаги мъмрене, нито една прегръдка, нито една добра дума, никога. И така попадна в институция, после във втора, накрая се умори и избяга. Пропътува на стоп цялото разстояние. Сто и шейсет мили^[1]. Прибра се във Фредрикста без проблеми. Толкова ли беше трудно? Намираше начин да се справя сама, стига да не й се налага да живее при мама. Какво значение има, че татко е шофирал в нетрезво състояние и излежава присъда. Нали тя съумява да се грижи за себе си? Но не. Не й позволиха. Отново я отведоха и този път я настаниха в Регионалната секция по хранителни разстройства в Осло, защото не се хранеше, защото бе тънка като вейка.

След този случай прати всички по дяволите.

Whatever.

Не ми пука.

Но дочу слухове. От момичетата в Регионалната секция по хранителни разстройства. Там било добре. В Хюрюмланския разсадник. Не било като по другите домове. Тъй че когато психологът й го предложи, тя неохотно се съгласи и ето я — стои пред огледалото, изумена колко силно желае срещата да мине добре и да й позволят да остане.

Първият ден не я обнадежди особено. Очакваше да стане както винаги, като на всички останали места. И тук имаше правила. Теренът се състоеше от главна постройка, където се намираха канцелариите и класните стаи — защото трябваше да ходят на училище, длъжни бяха, и макар програмата да не изглеждаше трудна, през последните години й бе писнало от учители. Освен това имаше голям интернат, където живееха момичетата, малък — за момчетата, три обширни оранжерии, тук-там се издигаха неголеми постройки, няколко бараки за инструменти, за колите бе предвиден гараж. Първия ден Хелене разведе Исабела и й даде карта с обозначения къде им е позволено и къде забранено да се движат. Как ли пък не, помисли си тя, ще ми казват къде да ходя. А имаше и конкретни разпоредби. Всички бяха длъжни да стават в седем часа, закуската бе в осем, после — или работа в оранжериите, или учебни занятия до обяд в зависимост от деня от седмицата. Следобеда също прекарваха в труд, докато не стане време за вечеря — в шест — и едва тогава разполагаха със свободно време до единайсет часа, когато всички трябваше да са по леглата и гасяха лампите. Никой нямаше право да напуска територията на разсадника, освен ако не получи задача — например, да достави цветя по поръчка. По цял ден нямаше нито интернет, нито телевизия, само между осем и десет вечерта. И достъпът до телефоните бе ограничен. Получаваха ги след вечеря и трябваше да ги върнат, преди да си легнат. След като я разведоха, Исабела си помисли „няма да остана дълго тук“, само че изобщо не стана така.

Не мина много време и тя намери своего рода покой. Имаше нещо в атмосферата на това място. Никой не мърмореше. Никой не се оплакваше. Тук всички изглеждаха доволни. Исабела Юнг бързо разбра, че заслугата е на Хелене. Хелене не приличаше на другите възрастни, не се държеше високомерно — не си нормална, нещо с теб не е наред, аз знам по-добре, трябва да ме слушаш. Изобщо не беше такава. Хелене почти винаги се държеше приветливо, но не идиотски и престорено — просто си беше такава. Ако се налагаше да ги научи или да им покаже нещо, винаги им отделяше много време, отнасяше се с разбиране и търпение, оставяше ги да пробват няколко пъти, а ако искаха да направят нещо другояче, им позволяваше. Само след няколко седмици Исабела, излегнала се на леглото в малката стая, си помисли:

Искам да остана тук.

За първи път от дълго време се почувства… да, почти щастлива. В повечето други институции, където бе живяла, никой не се интересуваше с какво се занимава, стига да не нарушава правилата. Сутрин ставаше късно. Стоеше будна до колкото си поиска вечер. Прекарваше часове в интернет, гледаше сериали, клипове в Ютюб, киснеше във фейсбук, чатеше, по някое време от дългото заседяване пред екрана, започваше да й мъждука пред очите, все едно мозъкът й повръщаше. Със сигурност не би повярвала, че ще й се понрави да става толкова рано, в седем — боже мой, за да работи! Но й хареса.

Усети го още с първото влизане в голямата оранжерия. Там отглеждаха орхидеи. Изпита чувството, че си е у дома. Паулус отговаряше за тях. Беше много готин. Със сини очи и дълги кестеняви къдрици, изключително мил и услужлив, също като Хелене. В началото й бе трудно да усвои всичко, да се научи как се правят различните неща, но след време вече нямаше търпение да стане сутрин. Понякога дори се събуждаше преди седем, от само себе си, преди будилникът да иззвъни, изгаряше от нетърпение да отиде в оранжерията.

Исабела реши все пак да не се гласи, навлече си обичайните панталони и суитшърта, огледа се за последен път и излезе от стаята. Впрочем, беше го решила отдавна, след като едно дете в училището в Хамерфест я беше тормозило за нещо — дори не помнеше за какво. Аз съм си аз, а хората имат право и да не ме харесват. Оттогава се стараеше да живее според този принцип, макар невинаги да беше толкова лесно.

Затваряйки вратата след себе си, видя цветето на пода. Бяла лилия? Защо на пода пред стаята й има бяла лилия? Известно време я изучава и чак тогава видя бележката на вратата.

Харесвам те.

Исабела Юнг бързо се огледа в двете посоки на коридора, а бузите й пламнаха.

Някой е оставил цвете на земята. Залепил е бележка на вратата й. Бил е там, а дори не е посмял да почука, само е оставил цветето и бележката и се е изнизал.

Харесвам те.

Отдолу имаше рисунка. Нещо, наподобяващо подпис. Който е подхвърлил цветето, се е притеснил толкова, че не се е осмелил да си напише името, а вместо това е нарисувал нещо. В началото не отгатна какво, но постепенно се досети какво би могло да бъде. Птица, рисунката определено наподобяваше птица с големи очи — навярно сова? Исабела поднесе цветето към носа си и отново огледа коридора, сърцето й биеше бързо.

Харесва ме?

Таен обожател?

Исабела Юнг се върна в стаята, внимателно пъхна цветето и бележката под възглавницата, после заключи и се понесе с леки стъпки надолу по външните стълби.

Стигна едва до ъгъла на интерната и разбра, че се е случило нещо лошо.

Там стоеше Сесилие, едно от момичетата, които харесваше най-много, и разплакана прегръщаше Сюне — Сюне също й беше симпатична.

— Какво има?

— Не чу ли? — изхлипа Сесилие.

— Не. Какво се е случило? Кажи.

— Намерили са Камила.

— Камила Грийн?

Сесилие кимна.

— Мъртва е. Убита. Намерили са я в гората.

— Господи! — заекна Исабела.

— Хелене иска всички да се съберем в класната стая — проплака Сесилие.

— Божичко! Но… Как…?

Прекъсна ги Паулус, викаше ги от другия край на двора.

— Момичета, Хелене ви чака. Идвате ли?

Момчето с тъмните къдрици звучеше неимоверно тъжно. Като че ли нямаше глас.

Исабела Юнг притисна към себе си Сесилие и леко я погали по косата. Прегърнати, трите бавно се отправиха към главната постройка.