Самюел Бьорк
Совата (33)

31.

За щастие в „Юстисен“ нямаше много хора и си намериха маса, където да не ги безпокоят. Мунк, естествено, би предпочел да седнат отвън, за да пуши, но беше твърде студено.

Той си свали палтото и се настани срещу Миа, вече вглъбила се в записките си и с чаша бира на масата пред нея. Поръча си минерална вода и за момент се замисли дали не беше редно първо да обсъди разпитите с целия екип, но в тези мигове имаше нещо, винаги ги бе харесвал. Той и Миа в „Юстисен“. Достатъчно бе, че повика всички за ранно съвещание на следващата сутрин. И без това денят беше изключително тежък за целия екип.

— Е?

— Какво „е“? — Миа пресуши халбата, без да вдига очи от листовете на масата.

— Джим Фюглесанг. Не е нашият човек, тук сме единодушни.

Миа поклати глава, явно не й се говореше.

— Не, естествено — отвърна тя, без да го поглежда.

Пациент от болницата в Дикемарк. Лекуван периодично. Оставили са го да се прибере вкъщи, но под лекарско наблюдение. Както винаги, Лудвиг Грьонли бе взел необходимите телефони, бе намерил точните хора и макар Мунк за миг да се бе поколебал дали да не задържи Джим Фюглесанг за през нощта, накрая реши да го остави под опеката на хората, дошли да го вземат.

— Мамка му, не разбирам тези снимки! — Миа за първи път вдигна поглед от записките си.

Тя махна на келнера и поръча още една бира и „Йегермайстер“. Седеше, захапала химикалката, с поглед, зареян някъде в пространството.

— Въпреки че съм виждала много странни неща.

— Същият ритуал, но с котка?! И с куче?! — възкликна Мунк и се загледа в нея.

Холгер Мунк бе един от най-умелите следователи в Норвегия, когато се касаеше за убийства, но понякога го налягаше чувството, че не е нищо повече от помощник на Миа Крюгер и работата му е единствено да я насочва към точната следа. Той въздъхна, прииска му се да запали цигара и изведнъж се сети, че е забравил да отговори на съобщението, изпратено му по-рано днес от Мириам.

Татко, искам да говоря с теб. Важно е. Ще ми се обадиш ли?

Щеше да почака. Веднага се бе изпарила от ума му, щом намериха тялото на Камила Грийн в гората.

— Същата поза. Същият петоъгълник от свещи. Същата постеля от пера. Котка. И куче. Но да оставим това засега. — Той отпи глътка от бутилката пред себе си.

— Моля? — Миа се върна към действителността.

— Казах да го оставим засега — повтори Мунк.

— Защо? — попита Миа.

— Какво имаме? Две снимки. От същото място. Свещи. Пера. Котка. Куче. Дори лапите им са наместени под същия ъгъл като ръцете на Камила Грийн. Нали така? С това разполагаме.

— Да — отвърна тя.

Изпразни чашата с „Йегермайстер“, отпи глътка бира и остави химикалката на масата.

— Добре. С какво друго разполагаме? — попита Мунк.

— Бележката от шкафчето на Камила — отговори Миа. — Изпратих ти снимка, получи ли я?

Мунк кимна.

— „Харесвам те“. И сова.

— Рисунка на нещо, наподобяващо птица — поправи я Мунк. Не успях да различа дали е сова.

— А перата от сова?

— Да, да. Но както отбелязах, това е само предварително наблюдение. Криминалистите работят по уликите.

— И все пак… — Миа отпи от бирата.

— Напълно съм съгласен — кимна Мунк.

— Значи разполагаме и с това.

— Списъкът с контакти от Габриел — обади се Мунк.

— Точно така. Съобщението, че е добре, е изпратено от разсадника.

— Не непременно от самия разсадник.

— От същата мобилна клетка ли?

— Камила е изчезнала. И някой е взел телефона й и е изпратил съобщение, че всичко е наред, от място близо до това, където са я видели за последно.

— Ако не го е изпратила тя — допълни Мунк.

— Вярваме ли в това?

— Ами не знам. Само се опитвам да обобщя фактите.

— Хубаво — съгласи се Миа. — Но нека за момента да предположим, че не го е изпратила тя.

— Твърде е възможно.

— В такъв случай знаем, че човекът, когото търсим, е имал достъп до разсадника.

— Или живее в съседство — отбеляза Мунк.

— Точно така.

— Значи и това изяснихме.

— Да.

Мунк видя, че Миа потъва в мислите си и се възползва, за да се извини и да отиде да пуши.

Навън имаше много хора — трепереха под отоплителните лампи — но Мунк намери една свободна и извади телефона от джоба на палтото си.

Искам да говоря с теб. Важно е.

Със студените си пръсти набра номера на Мириам, ала повикването му бе пренасочено към телефонния секретар.

Здравейте! Свързахте се с Мириам Мунк. За съжаление, в момента не мога да отговоря…

Мунк набра номера още няколко пъти и все попадаше на секретаря. Изпуши си цигарата и се върна при Миа. Вече беше поръчала поредната бира и още един „Йегермайстер“ и седеше, превила слабите си рамене над бележките.

— Ами този Финста…? — поде Мунк, за да я пробуди.

— Какво?

— Анерш Финста. Онази история със снимките на момичетата…

— Човек никога не знае, естествено — отвърна Миа, — но ми се стори свестен. Личеше си по мястото, нали разбираш? Всичко е изрядно, за всичко се е погрижил. С много любов — вижда се дори по постройките, разбираш ли?

Мунк не разбираше съвсем, но се доверяваше на думите й, макар че очите й започнаха да помътняват от алкохола.

— Значи, това за бившата му жена е вярно?

— Един бог знае, но поне ми се стори, че казва истината.

Тя затрополи с пръсти по масата и затъкна дългата си, тъмна коса зад ухото.

— Значи не е заподозрян.

— Не, заподозрян е, но според мен не е най-вероятният извършител. Кого си отбелязал ти?

— В списъка ли?

— Да. От разсадника.

Мунк се почувства изтощен. Денят беше дълъг.

— Хелене Ериксен — започна Миа. — Подозираме ли я?

Мунк се съсредоточи и се замисли.

— Много я харесвам, но е заподозряна.

— Онзи Паулус?

— Със сигурност остава в списъка — кимна Мунк.

— Ами тези момичета? — Миа погледна листа. — Исабела Юнг, Бенедикте Рийс, Сесилие Маркюсен?

Началникът й потисна една прозявка.

— Рано е да се каже. Ако питаш мен, всички са заподозрени. Ще видим след съвещанието утре.

Миа довършваше чашата „Йегермайстер“, когато на телефона й пристигна съобщение.

— Мамка му! — изруга тя.

— Какво? — зачуди се Мунк.

— Къри — въздъхна тя.

— Какво е направил този път?

— Пиянствал е — отново въздъхна Миа. — Няма къде да спи. Пак.

— Неприятности вкъщи? — Мунк допи минералната вода.

— Пак се е скарал със Сюнива — промърмори Миа и поклати глава. — Явно този път е сериозно.

— Виж ти! — кимна Мунк.

— Извинявай, не знаех какво да ти кажа.

— Не съм вчерашен, но…

— Но какво?

— Как да се изразя — поде Мунк. — Знам, че обичаш Йон, но ми трябват хора, на които да разчитам.

— Ким се маха. Къри отсъства. Май накрая ще останем само двамата с теб — смигна му Миа.

— Точно в момента това не е най-големият ми проблем — изправи се главният инспектор.

— Тръгваш ли си вече? — учуди се Миа.

— Да, трябва да поспя. Ще продължим утре.

Той си облече палтото, в това време телефонът му се раззвъня. Потисна още една прозявка и погледна апарата. Габриел Мьорк. За секунда се почуди дали да го остави да си звъни, но все пак вдигна.

— Мунк е на телефона.

От другата страна цареше тишина.

— Ало!

Все още нито звук.

— Там ли си, Габриел? Какво става?

Миа вдигна поглед от бележките.

— Налага се да дойдеш.

— Какво има? Какво се е случило?

— Налага се да дойдеш — повтори Габриел.

— Къде да дойда? — попита Мунк.

— Трябва да ти покажа нещо.

Способният млад хакер звучеше, сякаш не е на себе си.

— Не може ли да почака до утре?

— Не — промърмори Габриел. — В никакъв случай.

— Наистина ли?

— Да.

— В участъка ли си?

— Да.

— Добре, тръгвам. — Мунк затвори.

— Какво има? — поинтересува се Миа.

— Габриел. Обади се от участъка. Настоява да отида там. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се — кимна тя и изпразни халбата.