Самюел Бьорк
Совата (44)

42.

Мириам Мунк се събуди от миризмата на току-що сварено кафе и на бекон и не знаеше къде се намира. Лежеше, отпуснала глава на възглавницата, все още в царството на сънищата, преди да отвори очи и да осъзнае, че всъщност си е вкъщи.

Какъв ден е днес? Петък? За секунда изпадна в паника: Божичко, колко е часът? Марион е на училище! После си спомни. Марион е при баба си. Тя ще я заведе. Снощи Мириам беше навън. Излезе със Зиги. Остана до късно. Прекали с бирата. Не помнеше колко е изпила, а краят на вечерта й се губеше, но поне се беше прибрала. Беше стигнала вкъщи.

Пфу, слава богу!

Устоя на изкушението. Желанието просто да прати всичко по дяволите беше силно. Да го последва в апартамента му. Да пролази под завивките му и да остане там завинаги, но за щастие, се справи. Сдържа се. Не можеше да го причини на Юханес — помнеше как, довършвайки поредната халба бира, си помисли: Първо трябва да поговоря с него, преди да направя нещо, преди да сме преминали границата, трябва да поговорим, трябва да му кажа, заслужава. Устоя. Слава богу. Сега си беше вкъщи. Прекрасно. Протегна ръце над главата си и погледна часовника. Единайсет и петнайсет. Дълго бе спала. Повдигна глава от възглавницата, но се наложи отново да я отпусне. Бе прекалила с бирата, слепоочията й пулсираха. А дали не завърши с няколко текили? Най-вероятно.

Разкошна вечер. Страхотна вечер. Мириам Мунк отдавна не се бе чувствала така. А дали въобще някога бе изпитвала нещо подобно? Такава радост. Такава… да, лекота. Не и доколкото помнеше. Единайсет и петнайсет. А от кухнята долиташе мирис на закуска.

Изпълзя от леглото и влезе под душа, приятната топла вода се стичаше по главата и тялото й. Обикновено не страдаше от толкова продължителен махмурлук. Колкото и да изпиеше. Не като някои нейни приятелки, които оставаха с дни в леглото и обсебени от силна тревожност, не смееха да излязат навън. Вземаше си топъл душ, хапваше и отново влизаше във форма. Някога й завиждаха. Приятелките й. Задето никога не й става особено лошо, независимо колко до късно стои и какво пие. Едно време. Тогава купонясваха четири дни в седмицата, едва ли не живееха по баровете. Беше отдавна. Старата Мириам. Но не и новата Мириам — добрата майка, с подово отопление в банята, с карта за фитнес „Сатс“ и вградени лампи. Тя взе кърпа и в момента се радваше, че разполага с това удобство — подовото отопление в банята. Беше едва октомври, но като че ли зимата вече бе започнала. През цялото време й беше студено, измръзваше до костите, копнееше за пролетта. Топла струя вода по врата и топъл под. Това помагаше. И още една топлина. В цялото й същество. Божичко, каква глупачка! Като тийнейджърка. Подсуши си косата пред огледалото и поклати глава, но забеляза усмивката си. Често й се случваше напоследък, хващаше се да го прави. Главата й беше в облаците, само седеше и се усмихваше.

Току-що сварено кафе. Единайсет и петнайсет.

Мириам уви косата си в кърпата, облече си хавлията, излезе от банята и се стресна при вида на усмихнатия Юханес в кухнята, зает с приготвянето на закуска. Беше подредил масата. Сок, пресен хляб, сирена, дори бе изнамерил бяла покривка.

— Здравей, скъпа! — поздрави я той и лекичко я целуна по бузата, след което отново застана пред печката. — Варени или пържени предпочиташ яйцата?

Мириам стоеше по хавлия насред кухнята и се чудеше какво става. Петък, единайсет и петнайсет. Защо не е на работа?

— Пържени евентуално? — Забеляза, че прозвуча като въпрос.

— Седни, кафето пристига. Нали искаш кафе? Късно ли си легна снощи? Навън ли беше.

— Ъъъ… да — отвърна Мириам и седна, все още объркана.

Дали не е пропуснала нещо? Нещо да е забравила? Да не би да е рожденият й ден? Или имаха някаква годишнина? Той защо не е в болницата?

— Искаш ли мляко в кафето?

— Какво?

— Мляко в кафето. Не си ли се събудила още?

— Ъъъ… не.

Мириам продължаваше да не разбира какво се случва. Юханес се приближи усмихнат и остави кафето на масата пред нея. Отново я целуна по бузата и се върна пред печката.

— Окъсня ли снощи?

— Малко — колебливо призна тя и поднесе чашата към устата си. — Защо?

— Просто така. Чудех се — отвърна надвесеният над тигана Юханес. — Вчера говорих с Мариане и тя каза, че Марион е при нея, а ти ще излизаш с приятелка. Хубаво ли прекара?

— Юлие — неуверено кимна Мириам и съвестта я жегна.

— А, да, Юлие, приятелката ти от едно време. Как е тя?

— Добре — промърмори Мириам над ръба на чашата. — Познаваш я. Има проблеми с едно момче, трябваше да се разведри.

— Хубаво е, че си се отзовала тогава.

Усмихнат, Юханес донесе тигана на масата и сложи яйцата в чинията й.

— Да.

Тя наистина беше объркана. Не помнеше откога не бяха закусвали заедно. Във всеки случай закуската не включваше подобно обслужване. Защо не е на работа?

— Телефонът ти не работи ли? — поинтересува се Юханес и седна.

— Става нещо с него — смотолеви Мириам. — Получавам някои съобщения, а други — не и май се губят повиквания, нямам представа на какво се дължи. Защо питаш?

— Ами опитах се да ти се обадя, но не отговори.

— Не съм разбрала — излъга тя, а угризенията започнаха сериозно да я измъчват.

Главоболието, което душът беше успокоил, отново се прокрадна.

— Сигурно има проблем с плана ти. — Юханес й напълни чашата със сок, без да спира да се усмихва. — Или е необходимо обновление. Сигурно не е трудно да се поправи.

Отряза тънко парче сирене и го сложи върху филията си.

Изведнъж Мириам си припомни предната вечер. Зиги. Прекрасните му очи насреща. Не знаеше какво да прави. Наистина бе взела решение. Искаше да живее почтено. Налагаше се да признае на Юханес. Ала срещата с него я разколеба. Пълно обслужване и усмихнатото му, открито лице срещу нея. Нямаше начин. Не сега. И за какво е всичко това? Да не би все пак да имат годишнина и тя да е забравила? Запознали се бяха през лятото. Решиха да се съберат и го обявиха във Фейсбук, като пубери — обвързани — на осемнайсети август, това е тяхната дата, нали? Не, друго беше.

— О, почти забравих. — Юханес се изправи засмян.

Върна се и застана с ръце зад гърба, както правеха някога, когато се случеше да й купи нещо. Лявата или дясната ръка избираш?

— Да не би да имам рожден ден?

— Не, но няма ли все пак да ми позволиш?

— Подарък ли си ми купил?

— Да, лявата или дясната ръка?

— Лявата — промърмори с усмивка Мириам, като се бореше с нечистата си съвест.

— Заповядай!

Юханес постави пакетче на масата пред нея.

— Защо не си на работа? — попита тя.

— Няма ли да го отвориш?

— Ще го отворя, разбира се, но се чудех защо не си в болницата.

— Имам добра новина.

Той седна.

— О, кажи ми я! — помоли Мириам.

— Първо го отвори — засмя се Юханес.

Тя разопакова бавно току-що получения подарък. Не беше лесно. Да заглуши чувството на вина. Да си държи устата затворена. Махна хартията и отвори кутийката.

— О! — възкликна, още леко замаяна. — Благодаря!

— Фитнес гривна. Показва колко дълго си тичала. И пулса ти. За тренировките.

— Супер! — възхити се Мириам. — Гривната е… страхотна!

— Нали искаше такава?

— Много! Благодаря, Юханес. Страшно мило!

Гласът й прозвуча странно. Сякаш не идваше от нея, а от другаде. Отношенията им кога бяха станали такива? Между нея и Юханес. Винаги ли е било така? Никога ли не е била вярна на себе си?

Гласът, отекнал над масата, беше пълна противоположност на снощния.

Значи ще участваш?

Ще участвам, разбира се!

Сигурна ли си?

Господи, как е възможно да се съмняваш? Щом трябва да се спасяват невинни животни от лабораторията.

Прекрасно! Утре вечер имаме среща. Ще успееш ли да дойдеш?

Естествено, че ще дойда.

— А защо не си на работа? — прокашля се Мириам и се помъчи да скрие зад ръба на чашата с кафе лицето си, защото й се струваше, че изражението й е престорено.

— Както ти казах, имам добри новини.

— О, прекрасно!

— Избраха ме за годишната конференция в Сидни. Лекарският семинар, нали знаеш? — гордо се усмихна той, а очите му блестяха.

— Уау! Това е… невероятно!

— Да, така е. Гласяха Сюне — не искам да злословя, но да, избраха мен. Нали разбираш какво означава това?

Лицето му все така грееше.

— Разбира се — потвърди Мириам.

— Главен лекар след няколко години. Не вярваше, нали?

— Не — призна Мириам. — Всъщност вярвах. Поздравления, Юханес!

Мириам вече не знаеше как да реагира.

— Благодаря. Длъжен бях да те попитам. Не мога просто така да изчезна. В смисъл, че не е редно да те натоваря с Марион и всичко останало.

— Какво имаш предвид?

— Пътувам в понеделник. Семинарът продължава две седмици. Съжалявам, задето те предупреждавам толкова късно, но става въпрос за годишната конференция. Съгласна ли си? Имаш ли нещо против?

Бавно й се изясни. За какво е било всичко това. Покривката на масата. Поднесеното кафе. Изненадващият подарък без повод. Фитнес гривна. Нямаше рожден ден или забравена годишнина. На Юханес му предстоеше да замине скоро и се чувстваше виновен.

— Става ли? Ще ми се сърдиш ли?

— Пътуваш за Австралия в понеделник и ще отсъстваш две седмици?

— За Сидни — ухили се той.

— Разбира се, че няма да ти се сърдя.

— Ще се справиш ли? С Марион.

— Да, за бога, то се знае. Мога да разчитам на мама. Няма проблем!

— Благодаря ти, Мириам — хвана ръката й той.

За първи път, откакто се бяха запознали, Мириам чувстваше близостта му неестествена, но не се дръпна.

— Няма ли да си я сложиш?

— Моля?

— Няма ли да я пробваш? Гривната.

— Ъъъ, да, разбира се.

Мириам затегна фитнес гривната на китката си.

— Отива ти.

— Мислиш ли?

— Определено.

Той стисна ръката й, тя също колебливо стисна неговата.

— Според мен трябва да го отпразнуваме. Какво ще кажеш? Освободиха ме за целия уикенд. Марион може да остане още една нощ при баба си и Ролф. Да хапнем навън. Довечера.

Ще дойдеш ли?

Естествено, че ще дойда.

— Би било страхотно. — Мириам си прочисти гърлото, отдръпна си ръката и надигна чашата с кафе. — Само че обещах на Юлие…

— И тази вечер ли?

— Да — кимна тя. — Глупаво от моя страна, но тя не е добре. Всъщност е доста зле.

— Виж ти!

— Може би утре?

— Утре също е чудесно — изправи се Юханес. — Трябва да се обадя на татко.

— Разбира се.

— Годишна конференция в Сидни! Какво ли ще каже? Сигурно ще е горд.

— Според мен много ще се зарадва, като чуе — увери го с усмивка Мириам и отново се скри зад чашата с кафе, а Юханес си извади телефона и радостно се упъти към коридора.