Самюел Бьорк
Совата (37)

35.

Мириам Мунк се чувстваше слаба. Надяваше се да мине — всичко, от което се опитваше да стои настрана — но през последните дни единствената й мисъл бе за него. Лицето. Зиги. И ето че седи в кафене в квартал „Грюнерльока“ със смесица от гъделичкащо очакване и угризения. Тайно място за срещи. Място, където нямаше обичай да се отбива. Тук никой познат няма да изникне неочаквано. Марион пак беше при баба си и Ролф — за това Мириам Мунк не изпитваше вина, момиченцето обичаше да ходи при баба, положението с Юханес беше по-зле.

Една сутрин преди няколко дни замалко щеше да се изтърве. Ненавиждаше нечестността. Потайността. Трябваше да каже нещо. Как се чувства. Лежаха в леглото, и двамата се бяха събудили рано, Марион все още не бе станала и Мириам изведнъж си помисли: трябва да кажа нещо сега, но тогава телефонът му иззвъня, дали не може да дойде малко по-рано, и моментът отлетя.

Мириам поръча още една чаша чай и се върна на масата. И четвърт. Закъсняваше. Тя, естествено, бе подранила, нетърпелива като ученичка преди първа среща — в трамвая я полазиха тръпчици, не я свърташе на едно място и ето, от известно време вече седеше тук, смутена. Сякаш всички виждаха, че е сама и очаква някого, а не й е позволено. Мириам взе вестник, за да има какво да прави, зад какво да се скрие, и разлисти страниците, без да обръща внимание на съдържанието им.

Момичето в гората, естествено. Това беше основната тема. Намерили я гола, в неестествена поза, жертва на ритуал или нещо такова, в гората, в най-външната част на полуостров Хюрюмлане. Камила — така се казваше. Камила Грийн. Живяла в дом за младежи. Мириам остави вестника. Не можеше да понесе мисълта за убитото момиче. Беше твърде жестоко. Страниците гъмжаха от подробности от горе до долу, не издържаше. Бе твърде уязвима. Седнала така, се чувстваше почти прозрачна.

Това бе причината да избяга от къщи на рождения ден на Марион. Татко. Понеже са намерили момичето. Сега се почувства виновна — за всички години, през които се отнасяше зле с него. Обвиняваше го за развода. Голо момиче и пера и свещи на земята в гората. Не е за чудене, че му се налагаше да отсъства. Ето, сега наистина се почувства слаба. Мириам стана и си поръча бира вместо чай, рядко пиеше следобед, но сега имаше нужда. Трябваше да си поуспокои нервите.

Изпи още една бира, преди той най-сетне да дойде — накрая Мириам малко му се ядоса, всъщност се чудеше дали да не си тръгне, но раздразнението й мигом се изпари, когато ласкавата му усмивка се промъкна през вратата и той се отпусна на стола срещу нея.

— Съжалявам, че закъснях — извини се Зиги.

— Не се притеснявай — усмихна се Мириам.

— Благодаря, съжалявам. Бира ли ще пием? Искаш ли още една?

Мириам се поколеба. Три бири толкова рано следобед. Имаше уговорка да вземе Марион преди часа й за сън. Но шестгодишното момиченце със сигурност нямаше да има нищо против да остане при баба си. А Юханес, естествено, щеше да работи до късно.

— Защо не? — отново се усмихна тя.

Зиги отиде на бара да поръча.

Отново я налегнаха угризения.

Какво всъщност прави тук?

Нали е щастлива. Не е ли?

Юханес, Марион и тя. Мириам никога не си бе представлява нещо различно. Дори не й бе хрумвало. Допреди… да, допреди шест седмици. Оттогава не й излизаше от ума.

Зиги внимателно сложи двете бири на масата и седна.

— Извинявай, че се забавих толкова много. Сестра ми се обади, семейни работи, няма да те отегчавам с тях.

— Не ме отегчаваш, с удоволствие ще те изслушам. — Мириам отпи от бирата.

— Сигурна ли си? — изненада се Зиги.

— Напълно — усмихна се Мириам. — Все пак трябва да си говорим за нещо.

Тя му смигна и младото момче отвърна на усмивката й. Малка шегичка между тях. Това беше хубавото. Така общуваха, откакто се запознаха. Никога не се възцаряваше тишина.

— Какво? — подсмихна се Зиги и я погледна.

— Нищо — засмя се Мириам.

— Кажи, де! — подхвърли закачливо младежът.

— Честно. Няма нищо. Разкажи ми за сестра си. Нещо лошо ли се е случило? А колко братя и сестри имаш всъщност?

Той я погледна изпитателно. Облегна се назад и впери поглед в Мириам, сякаш се замисля за нещо. Преценяваше я.

— Не знаеш кой съм, нали? — попита той.

— Как така? Знам, естествено — възрази Мириам.

— Не, не в този смисъл — продължи Зиги. — Не знаеш кои са родителите ми. Наистина не знаеш.

Тя не схващаше за какво говори.

— Ами ти никога не си разказвал за тях. Не че аз… Така стоят нещата, че… Беше необходимо да… Искам да кажа — нали ние тъкмо…

Мириам се заплете в думите си и се почувства неловко.

— Не това имах предвид — подсмихна се Зиги. — И аз самият не знам какво точно искаме… Тоест какво искаш ти. Знам какво искам аз.

— И какво искаш? — Мириам не смееше да го погледне.

— Мисля, че си наясно — отново се подсмихна той и сложи ръката си върху нейната.

Тя обърна длан и погали пръстите му. Тогава вратата в дъното неочаквано се отвори и Мириам инстинктивно дръпна ръката си, макар че лицето на влезлия не й беше познато.

— Съжалявам — извини се Зиги. — Не исках да се почувстваш неудобно заради мен.

— Не, не, не е заради теб, просто… знаеш как е.

Мириам го погледна. Зиги й отвърна с кимване, показа й, че я разбира напълно. За това разговаряха онази нощ в неговия апартамент. Не, грешеше. Той вече я бе уверил, че не е проблем. Дъщеричката й.

— И така: семейството ти — каза Мириам, за да смени темата.

— Ти сериозно ли?

— Сериозно какво?

— Не знаеш кое е семейството ми.

Мириам навярно изглеждаше като въпросителен знак, защото момчето се засмя.

— Имаш сестра — поде тя. — Знам само това. Не си ми казвал повече. Трябва ли да се срамувам от нещо? Толкова ли бях пияна онази нощ? Да не би да си казал нещо, което да не съм разбрала?

— Да се срамуваш? Боже мой, не, и за мен е облекчение, впрочем не ми се случва често някой да не знае за семейството ми. Да пием за това!

Мириам наистина изгаряше от любопитство — очевидно нещо й се бе изплъзнало.

— Сега ще трябва да ми кажеш — засмя се тя.

— Не е страшно — успокои я Зиги. — Дори е много приятно да не ме свързват с тях. Както споменах, струва ми се, че е за първи път.

Той отново вдигна бирата си за наздравица.

— Бих искала да знам всичко — призна Мириам. — Честно казано, постоянно мисля за теб.

Не можеше да повярва, че изрича последното. Навярно заради алкохола. Пак се смути, но й беше все едно.

— И аз бих искал да знам всичко за теб. — Зиги леко се приведе над масата към нея. — И също мисля за теб. Сигурно не бива и нямам представа какво ще правим, но това е положението.

Сърцето й заби силно под пуловера, когато той й се усмихна и отново я погали по ръката й.

Дявол да те вземе, Мириам!

Какво правиш?

Тайна среща?

В кафене в „Грюнерльока“?

С момче, което почти не познаваш?

— И кое е това твое тайнствено семейство? — попита засрамено тя, като пак смени темата, за да им бъде малко по-лесно.

— Какво знаеш за мен? — Зиги пак се облегна назад.

— Казваш се Симонсен — отвърна Мириам.

— Именно.

— О! — възкликна тя.

— Аз съм Зиги Симонсен.

Започна бавно да й просветва. Симонсен?

— Не са ме кръстили Зиги, да го кажем така — обясни младежът. — Йон-Сигвар. Това име са ми дали. Трябвало е да се казвам Сигвар, разбира се. Както е при всички поколения.

Усмихна й се под тъмния си бретон.

— Карл-Сигвар Симонсен?

Зиги кимна.

— Той ли е баща ти? Богаташът?

— Мда — потвърди Зиги.

— Съжалявам — промърмори с лека усмивка Мириам.

— Съжаляваш? Защо, по дяволите, ще съжаляваш? Почитания!

Младежът вдигна бирата си към нея.

— Не чета списание „Се-о-Хьор“ — извини се тя. — И за жалост, твърде малко вестници.

— Хей, казах ти: много се радвам — засмя се момчето. — Щастлив съм, че пред теб мога да бъда себе си, а не…

Той потъна в мислите си, сякаш нещо му тежеше, светлият му, ясен поглед се изпълни с непознат за нея мрак.

— Син на милиардер? — пошегува се Мириам, за да разведри атмосферата. — Значи съм ударила джакпота.

Той се опомни. Усмихна се и впи в нея красивите си сини очи.

— Това каквото си мисля ли означава?

— Какво?

— Ще го направим ли?

— Какво да направим? — предпазливо попита Мириам, макар и отлично да знаеше какво има предвид хубавото момче.

— Ти и аз — ръката му отново се пресегна към нейната. — Ще опитаме ли? Ще се осмелим ли?

Този път Мириам не се дръпна. Прекрасната му ръка докосна нейната.

— Мисля, че имам нужда от още една бира — отвърна плахо тя.