Самюел Бьорк
Совата (10)

8.

Коленичила на пода в апартамента си пред редица шишенца с хапчета, Миа Крюгер търсеше причина да не ги отвори.

Цяла нощ бе сновала из празното жилище, без да намери покой, с часове се луташе напред-назад, обгърнала с ръце студеното си тяло, и най-накрая се строполи на дюшека до прозореца.

Последваха прекрасни сънища. За Сигри. Картината, която многократно й се бе присънвала. Сестра й тича на забавен каданс в бяла рокля през златножълто поле, усмихва се, маха.

Ела, Миа, ела.

Беше толкова хубаво! Донесе й такова спокойствие! Такава топлина! Вдъхна й чувството, че животът всъщност е хубав. Ала после изведнъж се събуди. Сред шума на града. Сред шума на действителността. Сред всепоглъщащия мрак и сега се чудеше защо бе приела да опита. Да живее. Нали беше взела решение? Затова бе отишла на остров Хитра. За да се освободи от всичко това. Не беше ли тази причината? Отдавна се бе решила, трябваше ли да преминава през всичко наново?

Ела, Миа, ела.

Добре.

Все пак трябва да опиташ.

Не.

Ела, Миа, ела.

За момент съзнанието на Миа се проясни и тя установи, че й е студено и цялото й тяло трепери. Загърна се със завивката и протегна тънката си ръка към едно от шишенцата. Опита се да прочете какво пише на етикета, но не виждаше буквите. Не беше светнала лампите. Не бе сигурна дали е платила сметката за ток.

Надигна се, за да намери нещо за пиене. Беше толкова послушна, разчистила бе всички шишета в опит да живее, да бъде здрава и благоразумна, скри ги най-отдолу в коша с дрехи за пране в банята.

Не пия.

Само пазя бутилките, скрити под мръсните дрехи, които би трябвало да изпера в неизползваната пералня в банята в апартамента в жилищната сграда в града в света, към който нямам желание да принадлежа.

В огледалото в банята неочаквано съзря лицето си и си припомни какво отражение бе видяла преди няколко месеца в къщата на брега на Трьонделаг.

Тогава едва намери смелост да вдигне глава и да срещне погледа си, но сега го направи, взря се в лика си, подобен на призрак, далеч зад повърхността на огледалото.

Миа Лунния лъч.

Индианка с изкрящосини норвежки очи. Дълга, черна коса се спускаше на вълни по тънките бели рамене. Белегът до лявото око. Тринайсетиметров прорез, неизличима следа. Пеперудката, татуирана над ръба на бикините й, до хълбока, след нощ на младежко безразсъдство в Прага. Погали сребърната гривничка на дясната си китка. Двете със Сигри бяха получили по една като подарък по случай конфирмацията им. Детска гривничка със сърчице, котва и буква. „М“ на нейната. „С“ на тази на Сигри. Седяха заедно в детската стая в Осгорщран вечерта след края на тържеството, когато гостите се бяха разотишли, и Сигри неочаквано предложи да си ги разменят.

Искаш ли да вземеш моята, а аз — твоята?

Оттогава Миа не бе сваляла сребърната гривна.

Миа Лунния лъч.

Галеното име, дадено й от баба.

Ти си много специална, наясно ли си? Другите деца също са чудесни, но ти знаеш някои работи, Миа, нали? Виждаш неща, съвършено непонятни за другите.

Баба не беше истинската й баба, но я бе приела като свой най-близък човек. Сигри и Миа. Миа и Сигри. Мили близначки, осиновени от възрастни съпрузи, Ева и Шире, понеже една твърде млада жена не искаше и не можеше да ги задържи.

Мама. Татко. Баба. Сигри.

Четири гроба в едно гробище — липсваше само нейният. Миа пъхна ръка в мръсните дрехи, извади една бутилка и я занесе върху постелята на пода до редицата шишенца, зъзнейки, по бельо.

Да отиде на психолог?

Майната му.

Опита се, нали?

Матиас Ванг. С рехава брадичка, с кабинет в най-хубавия западен квартал в Осло, мил и добър, умен и компетентен, образован по всички правила на изкуството, само че не разбира абсолютно нищо.

— Знаеш ли какво си мисля, Миа?

Миа отвъртя капачката.

— Не.

И долепи бутилката до устните си.

— Според мен работата ти те разболява.

Усети как топлината се разлива надолу по гърлото й.

— В какъв смисъл?

Почти като в съня й. Сигри в полето.

— Ами не го разбирам напълно, но в теб има нещо, не си като другите полицаи.

Миа отпи още една глътка и топлината слезе в тялото й.

— Как така?

Нямаше значение, че е почти гола.

— Твърде си загрижена. Едва не те убива, така ми се струва.

Миа се загърна в завивката. Почувства се добре и защитена, приятелска подкрепа в деянието, което възнамеряваше да извърши.

— Кое, Матиас?

Пет кутийки с бели хапчета.

— Злото. Всичко, през което се налага да преминеш. Всичко, което си принудена да видиш. Всичко, което усещаш. За другите това е работа. За теб… не знам… сякаш ти го преживяваш, сякаш жестокостите се случват на теб. Много ли драматизирам, как мислиш?

Миа пак надигна шишето.

— Според мен грешиш.

Пет капачета — може да ги отвори.

— Да, естествено, не сме имали много сеанси. Изобщо не мога да твърдя, че те познавам или че знам каквото и да било. Това беше само… как да кажа… непосредствената ми интуиция коя си.

Този път Миа задържа дълго бутилката долепена до устните си.

— Да поговорим другата седмица?

Не.

— Според мен оттук може да излезе нещо, не мислиш ли?

Миа Крюгер остави бутилката и спокойно прокара пръсти по сребърната гривничка на китката си.

Не.

Не мисля.

И започна да отвинтва внимателно капачетата на шишенцата, подредени на студения балатум пред нея.