Самюел Бьорк
Совата (50)

48.

Миа Крюгер изчака червените стопове на таксито да изчезнат от взора й, нахлупи си шапката ниско върху ушите и се запъти към „Хегдехаугсвайен“. Мисълта за студеното, полупразно жилище не я изкушаваше. Напипа ключовете в джоба си: съвършено безсмислено, естествено — и без това е изключено да заспи, нуждаеше се от още едно питие. Още алкохол. Нещо по-силно. Изпитваше потребност да потъне в небитието.

Петък вечер в Осло. Сгуши се в якето си и тръгна с наведена глава по улицата — нямаше да понесе насрещните погледи, онази нормалност, към която не й бе дадено да бъде причастна. Цяла седмица работа и сега празнуваха настъпването на уикенда. Разминаваше се с групи нагласени, радостни, шумни, безгрижни хора. Поздрави с кимване портиера на вратата на „Лори“ — за щастие не този бе проснал Къри на пода. Барът беше почти пълен, но масичката в ъгъла, където Миа обичаше да се прислонява, беше свободна. Символично. Поръча си „Гинес“ и „Йегер“ и се промъкна към червения диван. Всички останали — заедно. Тя — сама в ъгъла. Извън света. Усмихнати лица, чаши в двете ръце, хора, излезли с приятели, излезли заедно, а тя — седнала самотна в дъното, нагърбена с отговорността за всички тях.

Стегни се.

Миа изпразни чашата „Йегермайстер“ и прокара ликьора с глътка бира. Поклати глава.

Самосъжаляваш ли се?

Не, трябва да се вземе в ръце, по дяволите! Не й подобава. Извади си от чантата бележника и химикалката и ги сложи върху масата. Коя е тя? Не е ли Миа Крюгер? Да седи с наведена глава? На какво прилича това?! Разгърна тефтера, намери празна страница и махна капачката на химикалката. Психологът. Той е виновен.

Работата ти те разболява.

Пълни глупости! Разкайваше се, задето изобщо го бе позволила. Задето се бе съгласила да ходи на терапия. Да допусне някакъв идиот до ума си. Внуши й чувството, че нещо наистина не е наред. Вярно, пазеше дистанция. На всички сеанси. Понякога отговаряше с „да“, друг път с „не“, според обстоятелствата, и все пак се бе промъкнало в нея.

Убеждението, че нещо й има.

Да вървят по дяволите! Алкохолът й помогна да придобие решителност — да мислят каквото искат! Микелсон, Матиас Ванг, Мунк, в името на разследването — тя бе напълно наясно коя е и колкото й да се мъчеха да манипулират ума й, правото бе на нейна страна.

Мамка му!

Бяха я обезсилили. Гласчетата, шепнещи отляво и отдясно, но стига вече! Махна на сервитьора и му посочи празната чаша от ликьора и не след дълго на масата стоеше нова. Какво знаят те, по дяволите?! Нямат представа какво преживява. Още едно съобщение от психолога Матиас Ванг. Да насроча ли друг час? Би било добре. Погледът на Мунк насреща й: нуждаеш си от малко почивка. Тя глътна половината „Йегер“. Сега й стана ясно. Позволила им беше да се промъкнат в ума й, да я принудят да се съмнява в себе си, но стига вече. Няма да го допусне повече.

Миа се усмихна, отпи отново от бирата и доближи химикалката до бялата хартия.

Бял лист.

Важно е. Гледаш по нов начин на всичко.

Беше силна. В нея отново заприиждаха сили. Нямаше никакво значение дали се дължи на алкохола. Изпи до дъно бирата тъкмо навреме, за да й поднесат нова, и като се усмихваше, изключи околния шум. Химикалката бързо заскрибуца по хартията.

Камила. Избраницата. Майка. Раждане. Седемнайсет години. Разсеяна. Особена. Перата. Сова? Смъртта? Удушена. Защо е удушена? Защо са пристегнали шията й? Дъхът? Дъхът е живот? Ръцете. В гората? Защо си гола?

Миа отпи голяма глътка от тъмната бира, без да забелязва какво се случва наоколо. Написа „ритуалът“ над другите бележки и отгърна на нова страница. Най-отгоре отбеляза „подземието“, пресуши ликьора и отново допря химикалката до листа.

Тъмно. Мрак. Животно? Храна. Фураж. Защо не ти дават да ядеш, Камила? Кой те наблюдава? Защо те наблюдава? И защо не си с перука? Когато тичаш в колелото. Когато те гледа. Защо те гледа такава, каквато си? Просто самата себе си. Без перуката. Защо си самата себе си в мазето? Но не и легнала в гората?

Миа махна да й донесат още по едно, макар че не бе довършила бирата. Изпи до дъно халбата тъкмо преди да пристигне новата поръчка, поднесе чашката с „Йегер“ към устните си и се облегна назад на червения диван, за да огледа написаното.

Тук имаше нещо.

Мамка му! Как им позволи да бърникат в главата й. За нищо на света нямаше да го допусне отново.

Определено тук имаше нещо.

Без да се усети, Миа пъхна химикалката в устата си.

От една страна: лежиш пред нас, нова, различна. В гората. Върху перата. Защитена? Новородена? От друга страна: сега си животно, тичаш в колелото, трябва да се показваш. Трябва ли да се показваш, Камила? Трябва ли да показваш какво можеш?

Миа прелисти бележника и плъзна химикалката по празната страница.

Майка. Искала ли си да станеш майка, Камила? Искала ли си дете? Избраницата. Защо тъкмо ти си избраницата? Майката ли си щяла да бъдеш? На детето?

Миа забеляза човешка фигура, изправена до масата — сигурно сервитьорът — и се опита да го отпрати, имаше достатъчно съдържание в чашите, но човекът не се отместваше.

— Миа Крюгер? — промълви силуетът и тя вдигна с нежелание очи от листа.

— Да?

Пред нея стоеше младеж. В черен костюм и бяла, изгладена риза, но на главата си бе навлякъл голяма шапка.

— Заета съм — уведоми го Миа.

Младежът си свали шапката и откри щръкнала коса, от двете страни — черна, с бяла ивица по средата.

Тя усети раздразнение. Тук имаше нещо. Беше се добрала. Не беше далеч. Решението бе някъде тук, на листовете пред нея.

— Аз съм Скункс — представи се момчето.

— Какво?

— Името ми е Скункс — повтори той и й се усмихна накриво. — Още ли сте заета?