Самюел Бьорк
Совата (55)

53.

Исабела Юнг седеше на леглото в стаята си, още не си беше свалила якето, сърцето й биеше силно под пуловера. Някой бе пъхнал нова бележка под вратата й. Написана със същия почерк като предишната.

Искаш ли да се срещнем? Тайно.

Само ние двамата.

Тъкмо се беше върнала от посещението при татко. В новото общинско жилище във Фредрикста. Отдавна не го беше виждала и се радваше, но не мина точно както си го представяше. През повечето време той мълча. Намираше се в странно настроение. Едва ли не го притесняваше. Беше щастлива, че си е отново в разсадника.

Исабела се усмихна и прокара пръсти по белия лист.

Искаш ли да се срещнем?

Иска, естествено.

Разбра, че е от него. Когато получи първата бележка. Онази, която висеше на вратата й. Паулус. Видя очите му. Докато й показваше орхидеите. Не помнеше дали тогава му е отвърнала със същия поглед, но после го правеше всеки път щом й се удадеше възможност.

Красивите очи й се усмихваха. Устните му разясняваха кога се поливат различните растения и каква почва е най-подходяща за азалиите, докато погледът му казваше друго. В началото не разбра защо трябва да е толкова потайно, но скоро й стана ясно. Още не беше навършила шестнайсет години. Това бе причината, естествено. Беше прекалено малка. Не е законно. Незаконна любов — още по-вълнуващо.

Исабела Юнг бе само на петнайсет, но имаше усещането, че е възрастен човек още от детството си. Не й пукаше за възрастта. Какво е тя? Само някакво число. Обаче, разбира се, му влизаше в положението. Той беше над двайсет. Щеше да изгуби работата си, сигурно щеше да попадне в затвора, доколкото й беше известно. Затова пазеше тайната. Точно като него. Никога не се бяха докосвали. Нямаше дори прегръдки. Само се гледаха. Неговият взор, отправен към нея, и нейният ответен поглед.

Но най-сетне дойде бележката.

Харесвам те.

А сега и втората.

Искаш ли да се срещнем? Тайно.

Само ние двамата.

Исабела погали с пръсти думите, чувстваше се малко объркана. Едва прекрачи прага, когато я застигна мълвата. Полицията отвела Паулус и Бенедикте Рийс. Препирали се на двора и полицаите им сложили белезници. Оттогава нямало вести от тях. Разтревожена, Исабела отиде при Хелене, но я отпратиха още на вратата.

— В момента съм малко заета. Ела по-късно.

— Но аз само…

— По-късно, Исабела. Става ли?

Беше свързано с Камила Грийн, естествено, всички бяха единодушни по въпроса, но никой не знаеше какво всъщност е станало. Някои твърдяха, че са чули Бенедикте да обвинява Паулус за убийството на Камила. Несъмнено лъжа. Всички познаваха Бенедикте Рийс. Не можеше да й се има доверие. Говореше врели-некипели, само и само да й обърнат малко внимание. Паулус, разбира се, е невинен.

Неочаквано на вратата се почука и вътре надникна Сесилие.

— Спиш ли? — нерешително попита слабичката девойка.

— Не, не. Влизай! — усмихна се Исабела и пъхна бележката под възглавницата си.

— Научи ли нещо ново? — попита момичето и седна на леглото до нея.

— Не, нищо. Току-що се прибрах. А ти?

— Плъзнали са всякакви слухове — промълви Сесилие със слаб гласец и едва сега Исабела забеляза, че приятелката й е плакала.

— Не бива да ги слушаш.

Тя прегърна треперещото слабичко момиче.

— Според някои Бенедикте е убила Камила — продължи Сесилие. — А според други — Паулус е убиецът. Божичко, ами ако е вярно?

Исабела я погали по косата и се опита да я успокои. Обичаше Сесилие. Бързо се бяха сближили. Всички момичета в разсадника си имаха история, но Сесилие… Исабела не смееше и да си помисли какво е преживяло дребничкото момиченце, преди да попадне тук и точно като самата Исабела, за първи път да се почувства на сигурно място.

Вече не беше така, понастоящем нищо не подсказваше, че са в безопасност. Исабела я разбираше. Самата тя го бе усетила. С всички тези журналисти. Полицията. Идилията беше нарушена.

— Естествено, че не е — увери я Исабела с усмивка.

— Мислиш ли? — прошепна Сесилие и се вгледа в нея с наивните си очи.

Двете бяха на една и съща възраст, но понякога Исабела имаше чувството, че е майка на Сесилие. Сесилие бе водила тежък живот. Зли хора. Лоши хора. Беше чувала ужасяващи подробности, но в момента не й се мислеше за това — опита се да съсредоточи вниманието си върху нещо хубаво.

Искаш ли да се срещнем? Тайно.

Иска, разбира се. Среща с Паулус. Знаеше, че си има местенце. Скришно местенце. Бараката в края на стопанството. Знаеше и за растенията му, но не беше казала на никого. Марихуана. Исабела изобщо не я беше грижа.

— Паулус не е убил никого — заяви решително тя.

— И Бенедикте ли не е?

— Категорично.

— Сигурна ли си? Толкова е злобна.

Сесилие вдигна поглед към нея.

— Да, такава е, но е проста като фасул. Нямаше да успее, дори да се беше опитала.

За радост на Исабела Сесилие се разведри.

— Вярно е. Проста като фасул.

— Да — усмихна се Исабела.

— Помниш ли, когато бяхме в Природонаучния музей и тя попита защо нямат маймуни?

Исабела се разсмя.

— И защо животните не мърдат.

Сега Сесилие се усмихна широко.

— Мислеше, че сме в зоологическата градина — нахили се Исабела.

— Вярно — на свой ред се засмя Сесилие. — Колко е тъпа!

— Адски тъпа.

— Мразя злите хора — обяви Сесилие и се сгуши в Исабела.

Както беше споменато, въпреки еднаквата им възраст, понякога на Исабела й се струваше, че приятелката й е на седем и само иска някой непрестанно да я гушка.

— Ще се грижа за теб. Не бива да се страхуваш.

Тя отново погали слабичкото момиченце по косата.

Изведнъж вратата се отвори и задъхана, Сюне си показа главата.

— Върнаха се.

— Кои?

— Паулус и Бенедикте. Върнаха се. Току-що ги докараха. С полицейска кола. Отидоха направо в кабинета на Хелене.

Върнал се е.

Сърцето на Исабела подскочи в гърдите.

Искаш ли да се срещнем? Тайно.

Само ние двамата.

Усмивка озари лицето на петнайсетгодишната девойка.

Искам, разбира се.

Нямаше търпение.