Самюел Бьорк
Совата (23)

21.

Мъжът с бялата велосипедна каска не обичаше да излиза от къщата, но днес му се налагаше, защото хладилникът беше празен. Надяваше се покупките от последното ходене до магазина да му стигнат за по-дълго време — не помнеше точно кога бе напазарувал, но не беше много скоро. Впрочем не беше ли във вторник, или през април? Не, не беше през април, беше сигурен — април идва след март, а март мина отдавна. През март дойде боклукчийският камион да извози всичко, което бе изхвърлил в зеления контейнер до бараката. Не, не през април, вторник: във вторник идваха да приберат боклука — тогава се криеше в банята, така че знаеше. Не през март. Вторниците се криеше в банята, да не би да влязат в къщата и да искат да използват телефона или да отидат до тоалетната — защото веднъж го бяха направили. И боклукчията с ръкавиците опика ръба на тоалетната чиния и му се смя, задето носи колоездачна каска вкъщи. Оттогава се криеше в банята винаги когато идваха.

Всеки вторник. През март. Не, не само през март. През всички месеци. Октомври. Сега е октомври. Отгърна календара преди няколко дни. Да, точно така, помнеше добре. От септември на октомври. За септември имаше снимка на чайка. Чайката вече я няма, сега има лисица. Страшно хитра лисица с бяло връхче на опашката — намигна му, когато, седнал на кухненската маса, довършваше последната консерва риба тон. Тя го наведе на мисълта, че хладилникът е празен и макар изобщо да не му се иска, скоро пак ще трябва да подкара колелото до магазина и да се надява да не му се смеят както обикновено.

Скришом. Така му се надсмиват. Не когато е вътре, никога, дори понякога се правят на дружелюбни. Младата с дъвката и другата жена на касата любезничат, като им покаже списъка с продукти. Съпровождат го и му помагат да слага покупките в кошницата: сухар, скумрия в доматен сос и котлети — тогава не се смеят. Нито когато плаща, макар да не успява да извади от портфейла си сума, съответстваща на показанията на касовия апарат. Не, преструват се на вежливи и му помагат да преброи парите. После. Когато си тръгне от магазина, уж е подкарал колелото към къщи, но тайно надзърта иззад контейнера с празни бутилки или иззад автомобила с надпис „Магазин за хранителни стоки Хюрюмлане“ — тогава му се смеят, хилят се, удрят се по коленете заради неизменната му велосипедна каска. Пътят във всяка посока отнема двайсет и четири минути, ако не е хлъзгаво, а днес е, затова бе малко по-притеснен от обикновено, когато отключи колелото и го забута внимателно надолу към шосето.

Този път му отне почти трийсет и пет минути. Толкова се хлъзгаше. Беше октомври, септември бе минал, но на практика зимата беше настъпила. Сигурно вината е негова. През изминалата седмица мъжът с бялата каска си го помисли неведнъж — напълно възможно е вината за студа да е негова. Небето се затопля — беше чел за това — ледът на Северния и на Южния полюс ще се стопи, ако не сортираш правилно боклука. По принцип беше много стриктен: остатъците от храна — в контейнера за органични отпадъци; пластмасата — в този за пластмаса; никога не смесваше картон и хартия с остатъчния отпадък и старателно миеше както кутиите от мляко, така и консервите и чак след това ги изхвърляше, но преди няколко седмици се разболя. Болеше го главата и се унасяше в трескави сънища посред бял ден. Тогава просто забрави, хвърляше всичко в една и съща кофа, а когато осъзна грешката си, вече беше твърде късно. Четири дни не яде нищо с надеждата така да изкупи провинението си, но започна да му се вие свят и се наложи все пак да хапне. Когато се събуди на следващата сутрин, дворът бе покрит със слана, оттогава се потеше много под мишниците и се криеше зад завесите в кухнята, забележеше ли светлини надолу по пътя — страхуваше се да не са разбрали какво е сторил. Да не го отведат. Слава богу, никоя кола не отби към къщата. Обикновено не отбиваха. По правило не идваше никой. Само боклукчийският камион, във вторник, когато се криеше в банята, иначе постоянно си стоеше сам в малката бяла къща.

Мъжът с бялата каска прихвана предното колело на велосипеда към стойката с помощта на катинар, а задното овърза с веригата, която носеше в раницата си. Отне му няколко минути да се увери, че и двете колела са здраво закрепени, и едва тогава пое по дългия път към входа. Никога не влизаше направо, не, веднъж опита — стана много лошо — беше се отнесъл и просто отвори вратата и се вмъкна в магазина и не, не мина добре. Вътре имаше вълци, огромни, сиви вълци с големи очи и грамадни муцуни. Толкова се уплаши, че събори стойката за слънчеви очила, и излизайки, налетя на вратата. После дойде линейката и отново му се присмиваха — всички сестри и лекари, които му зашиха лицето с игла и конец. Вследствие на тази несполука научи, че е най-добре да бъде предпазлив. Затова винаги вървеше, описвайки малка дъга, свиваше покрай стъклените врати, та да надникне вътре, после рязко се отклоняваше към рекламните плакати, защото там можеш да се престориш, че разглеждаш промоциите за деня, без да ставаш за смях. Наденички за грил по 19,90. Три пакета пелени на цената на два. Днес нямаше вълци. Мъжът с бялата каска си отдъхна облекчен, но за всеки случай изчака няколко минути и надзърна вътре още няколко пъти, за да е сигурен, преди да събере смелост и да направи последните тежки крачки до входа.

Посрещна го звънче, както винаги, но вече беше подготвен и не се уплаши. Взе кошница от поставката и огледа помещението. За щастие беше празно, нямаше нито вълци, нито оголени зъби, само младото момиче с дъвката седеше на касата, скрито зад някакво списание. Мъжът с бялата каска извади от джоба си списъка на необходимите му продукти и се запромъква възможно най-бързо между лавиците. Мляко. Да. Яйца. Готово. Филе от сьомга. Ето го. Вече се чувстваше по-добре, не се затрудни да сложи в кошницата нещата от списъка, никое от тях не се възпротиви, както ставаше понякога. Банани. Да. Картофи. Да. Пиле. Да. Идваше му да се усмихне — днес имаш късмет, виждаш ли колко добре мина? Обичаше пиле, но то невинаги влизаше в кошницата, понякога му се налагаше да яде само картофи, днес обаче изобщо не му създаваше мъчнотии. Пилето днес се даваше, с удоволствие влезе в кошницата, напълно доброволно скочи от хладилната витрина и доволно се отпусна между морковите и картофеното пюре.

Момичето остави списанието и направи голямо розово балонче, не го гледаше тъпо, всъщност се поусмихна. Мъжът с бялата каска усети как сърцето му заби по-силно под подплатеното яке, когато започна да нарежда покупките на лентата. Беше се досетила. Че днес е неговият ден. Че не той е виновен за времето.

— Торбичка? — попита момичето, след като маркира всички продукти на касата.

— Не, благодаря — щастливо се усмихна мъжът с бялата каска и тъкмо посегна да прибере покупките в раницата си, когато не щеш ли, ги видя.

На поставката пред касата.

Вестниците.

О, не.

— С карта ли ще платите, или в брой?

Вцепенен, мъжът с бялата каска не можеше да помръдне.

И на двете заглавни страници.

Снимката.

Откъде ги…?

— Извинете, как искате да платите?

— Моля?

— С карта или в брой? — повтори момичето и го погледна.

— Пилето дойде доброволно — промърмори той, без да откъсва очи от вестниците пред него.

— Какво имате предвид? — попита момичето.

— Пилето — натърти мъжът.

— Да? — изрече неуверено тя.

— Дойде доброволно. Невинаги прави така.

— А, добре — кимна девойката на касата. — Но с карта ли желаете да платите, или в брой?

— Не, имам раница.

— Раница ли?

— Не ми трябва торбичка.

— Аха… добре… но… как ще платите покупките?

— Не съм виновен.

— За какво говорите?

— Не аз убих котката.

— Котката ли?

Очите на момичето с дъвката се промениха.

— Нито пък кучето.

— Кучето? Но как… с карта ли ще платите, или…?

Ето, че се появи вълк. Дебел вълк с очила. От една врата в дъното на магазина. Вълкът се приближаваше все повече, а единственото желание на мъжа с бялата каска бе да избяга от магазина, само че краката му не го слушаха, бяха залепнали за бетона.

Затвори очи и си запуши ушите с пръсти: днес е вторник и е най-разумно да се скрие в банята, особено през март, защото тогава идва боклукчийската кола, не, не през март, през октомври — така каза лисицата.

Мъжът с бялата каска отвори очи — не беше вълк. Беше любезният човек. Любезният човек с брадата, собственикът на магазина.

— Пилето влезе доброволно в кошницата — съобщи мъжът с бялата каска, когато любезният човек с брадата погледна момичето на касата, което само сви рамене.

— Проблем с плащането ли има?

Момичето с дъвката почука с пръст върху слепоочието си и поклати глава, но любезният човек с брадата я изгледа строго и тя веднага си дръпна пръста.

— Хайде да приберем нещата ти, Джим — подкани го любезният собственик и му помогна покупките да влязат в раницата.

— Не съм убил кучето — боязливо промълви мъжът с бялата каска.

— Сигурен съм, че не си — увери го любезният мъж с брадата, съпроводи го до вратите, а те се отвориха леко, почти от само себе си.

— Не мисли за парите днес, Джим, ще платиш друг път, става ли?

Любезният човек му се усмихна и не се изсмя гръмогласно, показвайки зъбите си, въпреки че той с мъка отключи катинара на колелото си.

— Знаеш, че с удоволствие бих ти донесъл покупките вкъщи, нали? Само се обади и идваме.

— Много е важно да се справяш сам.

— Разбира се. А ти се справяш чудесно, Джим. Но ако има нещо, просто звънни. Съгласен ли си?

— Връхчето на опашката на лисицата е бяло, затова е октомври — обясни мъжът с бялата велосипедна каска, завъртя бързо педалите и подкара колелото към къщи, като този път постави нов рекорд — под двайсет и две минути, макар че беше много, много хлъзгаво, особено по средата на пътя.