Самюел Бьорк
Совата (16)

14.

— Добре — започна Мунк, който бе заел обичайното си място пред екрана.

Габриел Мьорк забеляза усмивките на колегите си, когато Миа влезе в залата.

— Лунен лъч! — засмя се Лудвиг Грьонли и я прегърна.

Анете Голи също се приближи да й подаде ръка, а засменият Ким Колсьо вдигна палец от мястото си.

— Добре — повтори Мунк. — Както виждате, Миа се върна и това адски ни радва. Ако се чудите на кого да благодарите, заслугата е моя. Държа да отбележа, че за пръв и последен път сервилнича пред Микелсон, но в случая според мен си заслужаваше.

Мунк си позволи да се подсмихне, включвайки проектора.

— Къде е Къри? — неочаквано попита той.

Тогава и Габриел забеляза, че набития полицай го няма.

Мунк огледа залата, но му отговориха само с поклащане на глава.

— Нищо не съм чул за него — обади се Ким.

— Хубаво. — Мунк натисна бутона.

На екрана се появи снимка. Мъртвото момиче, но тук все още беше живо и се усмихваше на фотографа — напомняше на училищна снимка.

— Вчера получихме потвърждение, че момичето, намерено в Хюрюм, е Камила Грийн. На седемнайсет години. Родена е през 1995 г. Дете от дом. Майка й е починала при катастрофа, когато тя е била малка, а баща й е французин — някой си…

— Лоран Клеменц — изстреля Лудвиг Грьонли.

— Добре, благодаря, Лудвиг. Още не сме се свързали с него — продължи Мунк. — А и според Хелене Ериксен Камила Грийн е общувала съвсем малко с него. Гостувала му е няколко лета, но постепенно Норвежката служба за закрила на детето е поела грижата за нея.

— Извинявай, Хелене коя? — Юлва беше вдигнала ръка.

Габриел видя как Юлва поглежда скришом към Миа Крюгер, чувството му бе познато. И той го беше изпитал първия път. Страхопочитанието, когато седиш в една стая с Миа Крюгер и се притесняваш да не кажеш или да не направиш нещо погрешно.

— Не се притеснявай, Юлва. Нощта беше дълга. Съжалявам, че не всички са в течение на събитията след последното ни заседание.

Той се прокашля и отпи глътка от минералната вода на бюрото пред него.

— Хелене Ериксен… — Мунк погледна Грьонли. — Нямаме нейни снимки, нали?

Лудвиг поклати глава.

— Добре, във всеки случай Камила Грийн е израснала при няколко различни семейства, но очевидно никъде не се е чувствала у дома си.

Мунк разлисти записките си.

— Отбелязали сме четири адреса, но отвсякъде е бягала, докато на петнайсет не е попаднала в Хюрюмланския разсадник.

Явно Мунк очакваше въпроси, защото вдигна длан към присъстващите.

— Да, Хюрюмлански разсадник, ще обясня, ще обясня. Във всеки случай… докъде бях стигнал?

Потисна прозявка, изглежда не беше спал много и това вероятно обясняваше защо бе посрещнал с такова недоволство Габриел и Миа отвън, в коридора.

— Хелене Ериксен — подсказа Юлва.

— Отлично, благодаря — продължи той. — Вчера се свързахме с директорката на Хюрюмланския разсадник, Хелене Ериксен — тя е подала сигнал за изчезването на Камила Грийн преди три месеца. С Лудвиг я заведохме в Института по съдебна медицина и тя потвърди, че намереното момиче е Камила Грийн.

Мунк замълча за момент и отново погледна към Грьонли.

— Какво стана с нея?

Лудвиг въздъхна и поклати глава.

— Не беше особено добре. Изпадна в шок.

— Нали я изпрати до вкъщи?

Лудвиг кимна.

— И там имаше кой да я посрещне и да се погрижи за нея?

Лудвиг повторно кимна.

— Някакъв Паулус. Помощникът й, изглежда е дясната й ръка.

— Чудесно. — Мунк пак се разрови в записките си.

В залата се възцари тишина и никой не продума, преди Мунк отново да натисне бутона. Този път се появи снимка от местопрестъплението, вече я бяха виждали: момичето, Камила, лежеше гола върху калуната, в необичайна поза, с бяло цвете в устата.

— Този Паулус… — поде Мунк и за пореден път хвърли поглед към Грьонли.

— Не, още нямаме негови снимки.

— Добре, във всеки случай този Паулус е един от някогашните обитатели на Хюрюмланския разсадник, а сега, доколкото разбрахме, заема много отговорна позиция. Тази сутрин ни изпрати списъка на всички пансионери, служители, учители и другите, свързани с това място.

— Извинявай — отново се обади Юлва, очевидно леко смутена. — Хюрюмлански разсадник? Що за място е това?

— Съжалявам. — Мунк подпря чело с ръка и отново потисна прозявка. — Лудвиг, би ли обяснил?

— Окей. — Лудвиг погледна листовете на масата пред себе си. — Хюрюмланският разсадник е дом за младежи в затруднено положение. Основала го е Хелене Ериксен през есента на 1999 г. и е частна собственост, но получава субсидия от държавата. Освен това е свързан с други учреждения и инстанции — Педагогическо-психологическата служба, Регионалната секция по хранителни разстройства в „Юлевол“, психиатричната болница в Дикемарк. Проведох няколко телефонни разговора и никой не даде лоша оценка на заведението. Изглежда, децата и младежите, които не са се приспособили към никое друго място, наистина са имали полза от пребиваването си в Хюрюмланския разсадник. Някои са живели там години наред.

Той отново разлисти записките си.

— Да, не разполагахме с много време, но хората, с които разговарях, похвалиха дома и в не по-малка степен въпросната Хелене Ериксен. Изглежда е била почти като майка за тези деца и младежи. Днес ще продължа проучването, но досега не съм открил нищо, злепоставящо заведението или пък нея; тъкмо обратното.

— Отлично, Лудвиг, благодаря. Ъъъ…

— Аз ли сега? — попита Ким Колсьо с кисела усмивка.

— Да, давай, Ким — подкани го Мунк.

— Отрядът ни е на място, откакто я открихме — подхвана Ким. — Чукахме по вратите, претърсихме цялата област, но що се отнася до веществени улики, разполагаме с малко. Местността е популярно място за излети, има много туристи, така че по-добре да забравим за отпечатъци от обувки, иначе ще се наложи да проверим обувките на половин Бюскерю. В околността не намерихме друго. Според мен е странно, но продължаваме да търсим. Изискахме максимален брой хора от Свелвик, Рьойкен и Санде и ще обикаляме, докато не открием следа — все някъде трябва да има нещо, което да ни е от полза. Претърсваме голям район, затова става бавно, но сме мобилизирани и още работим. Имаме, разбира се, и някакви веществени следи, но вие вече сте ги видели. Перата, свещите, цветето в устата — лилия по всяка вероятност. А, да, разполагаме и със свидетелски показания.

Прокара пръст по айпада си.

— Олга Люн, пенсионерка, живее до шосето, от което тръгва пътеката към мястото, където я намерихме. Каза, че е видяла бяла камионетка с лепенка отстрани; минала покрай къщата й, по нейни думи „веднага след дневния журнал“, и се върнала по същия път, пак по нейни думи, „точно преди вечерните новини“.

Присъстващите се подсмихнаха. Не беше трудно да си представиш възрастната жена, която определя часа по редовната програма на „Ен Ер Ко“.

— Лепенка, така ли? — Миа за първи път отвори уста.

— Да, така каза.

— Лого ли?

— Вероятно това е имала предвид.

— Но не е споменала чие лого?

Ким отново потърси в айпада си.

— Не виждам да е отбелязано нещо. Получих доклада от местен служител, но мислех да отида там и лично да говоря с нея.

— Чудесно, Ким. Благодаря! Габриел?

Габриел Мьорк, потънал в собствените си мисли, се стресна, когато си чу името.

— Да?

— Списъкът с контакти?

— Изискахме го и процедурата е задействана.

— Отлично — кимна Мунк.

Габриел погледна към Миа Крюгер и тя му смигна.

— Хубаво — обобщи Мунк. — Миа?

Младата жена стана и отиде пред екрана. Мунк й подаде дистанционното за проектора и седна на един стол до пюпитъра. Миа затъкна дългата си тъмна коса зад ухото, прокашля се и показа първата снимка.

— Нямах много време да ги разгледам. Получих ги едва вчера — усмихна се оправдателно тя. — Но според мен тук има някои изключително важни за нас обстоятелства. Трябва да подберем върху какво да се съсредоточим, да обмислим различните насоки.

В залата настана пълна тишина, а Миа се обърна към екрана.

— Без съмнение е планирано, при това планирано дълго време. Най-напред ми направи впечатление, че местопрестъплението много прилича на мизансцен, почти като игра е, не намирате ли?

Миа смени няколко снимки, без да дочака отговор.

— Перуката. Перата. Свещите около нея. Голотата й. Позицията на ръцете й. Цветето в устата. Това е ритуал. Жертвоприношение. Това, естествено, беше първата ми мисъл, а вероятно и вашата. Както виждате…

Миа пристъпи към екрана и посочи различни точки на снимката.

— Разположението на свещите. Петоъгълник. Това е пентаграма. Веднага извиква асоциации, нали? Все пак е добре познат символ. Врата към… да, мрака, Дявола — в момента не правя заключения, само изброявам непосредствените си асоциации, но за мен е несъмнено, че имаме работа с човек или група хора с подобни интереси. Към окултизма. Към сатанизма.

Миа погледна присъстващите в очакване на въпроси, но всички седяха в пълна тишина.

— Разбирате ли какво имам предвид?

Някои кимнаха, но никой не продума.

— Чисто голо младо момиче, положено върху постеля от пера сред свещи, подредени под формата на пентаграма, а доколкото разбрах, липсват следи от сексуално насилие, нали?

Миа погледна Мунк и той поклати глава.

— Не е ли така? — Тя показа още една серия снимки. — Девицата — спря се на близък план на момичето, Габриел едва го понесе.

— Това е смисълът на всички подобни ритуали, нали?

Все още никой не се обаждаше.

— Не казвам, че Камила Грийн е била девствена. Малко седемнайсетгодишни момичета днес са девствени, но непременно трябва да отчетем факта, че не е била изнасилена, че е положена сред тези символи гола и чиста, разбирате ли?

Миа се пресегна към бутилката минерална вода на Мунк, отпи глътка и се отнесе в мислите си.

— Миа? — леко се прокашля Мунк.

— Какво? — изгледа го тя. — А, да. Извинявай.

Натисна още веднъж бутона и се появи нова снимка.

— И така — поде Миа. — Не разполагах с особено много време, за да разгледам снимките, затова в момента говоря от външна гледна точка. Не съм навлязла в тях, само се опитвам да разясня какво се вижда отвън. Какво ни показват? На нас, зрителите. Следите ли мисълта ми?

Вдигна глава и се усмихна на колегите си. Тук-там някои кимнаха, макар Габриел Мьорк да знаеше, че и останалите, също както и той, седят като плахи студенти на лекция.

— Добре — продължи Миа. — Значи гледната ни точка е външна. В момента гледаме отвън.

Пак натисна бутона. Появи се нова серия снимки, този път по няколко на ред — същите, които вече бяха видели.

— И така, някой я е оставил там. Гола. Положил я е. Изложил я е. Седемнайсетгодишна девойка. Камила Грийн. Затова после се запитах…

Миа се унесе за пореден път, но не за толкова дълго, че да се наложи Мунк да се намеси.

— Дали целта му не е била да я открием? Дали не ни я показва? Това е важен въпрос.

Погледна началника на отдела — в момента той приличаше на студент, както и всички останали, но все пак й отвърна с кимване.

— Със сигурност — прокашля се Мунк.

— Нека сега се спрем на — да го кажем така — по-техническата страна — подхвана Миа.

Натисна още няколко пъти бутона на дистанционното, докато намери снимка не от местопрестъплението, а от училище.

— Камила Грийн е била напълно здраво, нормално момиче. Имала е, разбира се, проблеми, била е лишена от родителска грижа, живяла е в нещо като дом, този…

— Хюрюмлански разсадник — вметна Мунк.

— Точно така, но технически това няма отношение към случая. Да се върнем на миналото й. Да видим…

Други снимки.

— Преди да изчезне, Камила е била с нормално тегло. Когато са я намерили обаче, е изглеждала ето така.

Габриел едва понасяше гледката.

— Слаба. Изпита. Със синини и рани по коленете.

Миа смени слайда.

— На лактите…

И още веднъж.

— По дланите. Въпросът е технически: изчезнала е преди три месеца. Тогава е била здрава тийнейджърка. После я намираме в този вид. Какво можем да кажем? Чисто технически.

Погледна към залата.

— Държали са я в плен — предположи Ким Колсьо.

— И аз мисля така. — Миа пак отпи от бутилката пред себе си.

Габриел сведе поглед. Не издържа на снимката. В плен? Забеляза, че не само на него му е непоносимо.

— Има ли въпроси? — попита Миа.

Мина известно време в тишина.

— Чудех се за това с… храната за животни — колебливо се обади Юлва.

Габриел погледна към новото момиче. Беше съвсем бледа, сякаш не разбираше на какво точно е станала свидетел току-що. Той знаеше какво й е. Беше се почувствал по същия начин първия път, когато седеше в заседателната зала, гледайки снимки от свят, познат му преди това само от вестниците.

— Точно. — За миг Миа пак се унесе.

— И…? — напомни за себе си Юлва.

— Животно — изрече Миа.

— Как така?

— Не сте ли съгласни?

Тя вдигна очи към присъстващите.

— Животно ли?

— Да, не мислиш ли, Ким?

— Не знам какво да мисля, Миа — отвърна тихо Ким. — Какво имаш предвид под животно?

— Отнасяли са се с нея като с животно.

Миа пак надигна бутилката с вода.

— Но защо? — още веднъж се обади новото момиче, Юлва, с все така бледо лице.

— Ами не знам — сви рамене Миа. — Както ви споменах, получих снимките вчера. Това са само първоначалните ми размисли.

Отправи въпросителен поглед към Мунк и той й даде знак да седне.

— Добре, чудесно — усмихна се, а Миа се върна на мястото си.

Настъпи продължителна тишина.

Другите познаваха Миа и бяха наясно със способностите й, но новата, Юлва, сякаш все още не разбираше какво се е случило.

Мунк се изправи и отново застана пред екрана.

— Хубаво.

Пълният началник се почеса по брадата, очевидно бе получил храна за размисъл.

— Според мен ни е нужна по цигара — плесна с ръце той. — Само няколко бързи дръпвания и продължаваме. Става интересно.

Никой в залата не каза нищо, но Габриел забеляза леката усмивка на Ким Колсьо. От целия отдел пушеше единствено Мунк, така че паузите бяха само заради него.

Той си навлече палтото и излезе на верандата, а другите останаха по местата си.

— Интересно — изуми се Ким Колсьо. — Какво му става днес?

Миа сви рамене.

— Ами… — понечи да каже нещо Лудвиг Грьонли, но моментално млъкна.

— Какво, Лудвиг? — Ким погледна въпросително Грьонли, който явно не искаше да отговори.

— Може би е редно сам да го каже — смотолеви Лудвиг. — Ако изобщо е решил да сподели с нас, не съм сигурен.

— Какво? — полюбопитства Миа.

Лудвиг се поколеба, но все пак измъкна един от листовете на масата пред себе си и го приплъзна към нея.

— Получихме списъците преди час.

— Какви списъци?

— На служителите. В Хюрюмланския разсадник.

— Дяволите да го вземат — изруга Миа.

— Какво има? — попита Ким Колсьо.

— Ролф Люке — измърмори тя.

— Кой, по дяволите, е Ролф Люке? — Ким взе листа от ръцете й.

— Гаджето на Мариане.

— Коя Мариане?

— Мариане Мунк — колебливо уточни Лудвиг.

— Бившата му жена? — изненада се Ким.

— Мда — кимна Лудвиг Грьонли. — Гаджето на Мариане Мунк. Ролф Люке. Работи там.

— О, по дяволите! — изруга и Ким.

— Нали? — промърмори Грьонли и пъхна листа обратно в купчината миг преди Мунк да се върна от верандата и да си съблече палтото.