Самюел Бьорк
Совата (67)

65.

Исабела Юнг се радваше, че си е облякла дебел пуловер, защото зад бараката беше студено. Освен това бе обула клин, може и да не беше особено елегантно, но есента изведнъж се бе превърнала в зима, а тя не искаше да изглежда съвсем премръзнала.

В четири часа зад бараката.

Стана обаче пет, а той не идваше. Пъхна ръце в ръкавите на вълнения пуловер, щеше й се да си бе взела и шапка. По принцип не й пукаше в какъв вид е косата й, но днес й се стори важно, затова бе оставила шапката в стаята.

Закъсняваше цял час.

Не беше особено мило от негова страна. Джентълмените не постъпват така. Помисли си за татко, за да убие времето. Неотдавна бе получила имейл от него. Бил отишъл на юг. С приятели. В съобщението не пишеше, но тя знаеше що за пътуване е било. Отиваха там да пият. Понякога с приятелите му резервираха самолетни билети за Испания — когато някой от тях вземе помощи или спечели от конни надбягвания — и оставаха там, докато не пропият парите. Там алкохолът е по-евтин. Само за няколко седмици си избиваха цената на билетите. Научила го беше като малка.

През кратките периоди, когато й позволяваха да живее при татко във Фредрикста, често ги слушаше през стената. Не вдигаха много шум, само разговаряха, докато пият. Понякога слушаха музика, друг път играеха карти. От време на време чуваше как в пода се разбива чаша или някой пада в коридора на излизане, но никога не я тормозеха. Баща й много строго следеше за това. Ако някой влезеше в стаята на Исабела, никога повече не стъпваше в къщата. На сутринта тя разтребваше, освен ако някой не спеше на дивана или на пода във всекидневната — тогава си стоеше в стаята или излизаше да се поразходи наоколо. Но ако нямаше никого, подреждаше, искаше да е хубаво, когато татко се събуди. Важно е да бъдеш джентълмен. Често го обсъждаха от другата страна на стената. Да задържаш вратата за дамата. Да бъдеш любезен. Да бъдеш точен. Такива неща.

Този тук не беше особено точен.

Часът стана седем, не можеше да чака повече. Беше прекалено студено. Ушите й се зачервиха и не си чувстваше пръстите. А и започна да се ядосва. Защо й бе написал, че иска да се срещнат тайно? А после не дойде. Знаеше, че е в разсадника. Нали го видя?

Колкото повече мислеше, толкова повече се гневеше. Защо стои тук и мръзне? Всичко си има граници.

Бързо се изправи от пъна, където седеше, и тръгна с решителна крачка през гората. Беше непрогледна тъмница, почти зловещо, но скоро видя светлината от сградите в далечината и се успокои.

Ще го притисне, непременно.

Исабела Юнг може и да беше само на петнайсет, но имаше твърд характер, беше по-корава от повечето момчета, които познаваше. Не, не може така. Нямаше да позволи да се отнасят с нея по този начин.

Тя стигна осветената площадка и в същия момент Паулус се зададе забързан от главната постройка.

Тъкмо навреме.

Момчето с тъмните къдрици си облече ватираното яке и се насочи право към нея.

— Къде се губиш? — Исабела го спря със строг тон.

— Какво? — изуми се Паулус.

— Защо не дойде?

— А? — тръсна глава Паулус. — Виж, нямам време за тези неща.

Той се опита да се измъкне покрай нея, но тя го задържа.

— Какво ти става, Исабела?

— Това.

Тя извади бележката от джоба си.

Искаш ли да се срещнем? Тайно.

Само ние двамата.

В четири зад бараката.

Ти ли си моята избраница?

— Ти ли я написа? И не дойде? Имаше ли изобщо намерение да дойдеш? Или само ме будалкаш? Такъв мъж ли си?

— Какво? — Паулус изглеждаше още по-объркан, доколкото бе възможно.

— Не е ли от теб? — попита Исабела и тикна бележката в лицето му, здраво сграбчила пухеното му яке.

— Не — отвърна Паулус. — Определено не. За какъв ме вземаш?

Бавно й просветна, когато той я погледна. Бележката не беше от него. Някой друг й се беше подиграл. Усети как лицето й пламва, а бузите й поруменяват, и бързо пусна якето му.

— Извинявай. Аз просто…

— Нямам време за това — повтори Паулус, очевидно нито разбираше, нито го интересуваше за какво говори тя.

— Случило ли се е нещо? — попита Исабела.

— Арестуваха Хелене.

— Какво?

— И Хенрик, брат й.

— Защо?

— За убийството на Камила Грийн — заекна той и се вторачи в нея със сериозно изражение.

— Но…

— Извинявай, бързам — промърмори младежът, втурвайки се по пътя си.

И остави петнайсетгодишното момиче само на площадката.