Самюел Бьорк
Совата (70)

68.

Момченцето намираше новото място за странно и мина време, докато свикне с всичко непознато, но постепенно се приспособи. Тук нямаха толкова много книги, ала стените бяха по-дебели и никой не говореше вечер за него, а и шефката беше мила. Хелене. Не го гледаше странно като хората от предишното място. Отнасяше се с него както с младежите, които живееха там — защото обитателите тук не бяха деца, но това нямаше особено значение. Той и без това предпочиташе да е сам.

Освен него имаше още седем души, но само едно момче — Матс, и Матс му допадаше. Всъщност му напомняше за мама — постоянно говореше колко е ужасен светът и колко ненормални са хората. Матс обичаше да се гримира, не точно като мама, а с черно около очите и черен лак за нокти; обичаше всичко черно. Носеше само черни дрехи, а стените на стаята му бяха облепени с плакати с разни хора, които свирят в групи, и те облечени в черно, но с бял грим и гривни с шипове. Метъл. Това свиреха групите. Момченцето говореше малко, по-често слушаше, когато Матс пускаше музика в стаята си, сочеше и обясняваше. Има много видове метъл. Има спийдметъл и детметъл, най-много го очароваше блекметълът. Музиката не му харесваше кой знае колко, твърде много виеха, но разказите му допадаха, особено когато ставаше въпрос за блекметъл. За групите, принасящи в жертва козли и разпъващи на кръст голи хора на сцената, и за текстовете за Сатаната и за смъртта.

След една година момченцето започна да се чувства у дома си. Не както с мама, разбира се, но този дом все пак бе по-хубав от останалите. Хюрюмланският разсадник. Тук имаше парници и той се научи да сади и отглежда цветя и други растения, обичаше и учебните часове. Макар да бе по-малък от останалите, очевидно беше много по-умен от тях — често учителите го викаха след часовете.

Прочете ли вече това?

Определено трябва да ти набавим нови книги.

Обичаше всички предмети. Английски, норвежки, математика, обществени науки, география: всяка нова книга беше среща с нов свят и той не можеше да им се насити. Момченцето харесваше особено Ролф, един от учителите им — той най-много го хвалеше. Даваше специални задачи само на него. И му се усмихваше широко всеки път щом успяваше да ги реши. Именно Ролф се погрижи да получи компютър — не на всички бяха дали — и известно време момченцето почти не можеше да спи, а и не беше нужно, имаше толкова много за учене. Стоеше буден по цяла нощ, заобиколен от книгите и компютъра, нямаше търпение да му дадат нови задачи.

Най-приятно обаче му беше в компанията на Матс. Опитваше се да избягва момичетата, доколкото беше възможно. Защото те бяха такива, каквито мама му ги описваше — приветливи отвън, но неискрени и покварени отвътре, тъй че най-добре да стои настрана. И Матс не обичаше момичетата. Всъщност той нищо не обичаше, освен метъла — и книги не обичаше да чете, освен ако не се отнасяха до неща като ритуали, кръв, Сатаната и как се възкресяват хора от мъртвите.

— Хелене е тъпачка — заяви една вечер Матс, когато двамата бяха в стаята му, но момченцето не беше съвсем съгласно.

За него Хелене бе сред най-милите хора, които бе срещнал, след като го взеха от къщата на мама, обаче не възрази. Не искаше да спори с Матс, страхуваше се, че няма повече да го кани в стаята си.

— Виж, брат й е готин.

— Хенрик ли? Онзи от магазина за хранителни стоки.

— Да — ухили се Матс.

— Защо да е готин?

— Знаеш ли, че някога са били членове на секта?

— Не — отвърна момченцето, без да е съвсем наясно какво е секта, но широката усмивка не слизаше от лицето на Матс, следователно беше нещо хубаво.

— В Австралия — уточни той. — Когато са били малки. Сектата се е казвала „The Family“. Правили са опити с деца. Внушили са им, че жена на име Ан е майка на всички. Трябвало да се обличат еднакво, да си носят еднакво косите. Тъпчели ги с медикаменти: анатензол, халоперидол, тофанил. Даже ЛСД. Представяш ли си?! Деца, надрусани с ЛСД, затворени в малки, тъмни помещения, съвсем сами.

Момченцето, вече почти юноша, не беше чувало никое от тези названия, но Матс знаеше много за лекарствата — имаше си хапчета, които да взема всеки ден, никога не ги пиеше, обаче без съмнение беше експерт.

— Съвсем са откачили, превъртели са тотално — отново се ухили Матс. — Особено братът. Хенрик. Мислел се е за сова.

— Сова ли?

— Птицата на смъртта.

Детето, практически младеж, захласнато слушаше разказите на Матс.

Как Хенрик, братът на Хелене от магазина за хранителни стоки, на вид съвсем обикновен човек, е лепил по тялото си пера и е изпълнявал ритуали в отдалечена барачка до оградата на имота, убивал е птици и е възкресявал мъртвите.

— Било е отдавна, но е самата истина — възторжено разказваше Матс. — Сега вече е нормален, но известно време е бил тотално изперкал. Точно като теб.

— Като мен ли?

Не разбра какво иска да каже Матс.

— Ами като теб. Осъзнай се! Цял живот затворен сам с майка си. Живял си с луда вещица. Дявол да го вземе, с теб си приличаме. Правиш впечатление на идиот, но вътрешно си ку-ку. Това ми харесва у теб. Майната им на всички нормални! Сова, за бога! Лепил е пера по тялото си! Не е ли страшно готино?

Момченцето не почувства нищо особено, когато Матс му показа как се възкресяват мъртви там, при блатото. Намериха малко птиче в едно гнездо и Матс го удуши с връзка за обувки. После подредиха свещи във формата на петоъгълник, докато Матс четеше на висок глас непонятни думи от някаква своя книга.

Не почувства нищо особено.

Когато го уби.

С нож, откраднат от кухнята. Само известно любопитство — как изписаните в черно очи го гледат втренчено, а кръвта се смесва с тъмната тиня наоколо.

Матс се опита да каже нещо, но не успя. Само големите му очи се взираха в него, докато накрая не застина.

— Не се говори така за мама!

Никакво чувство. Само лек интерес. Как дъхът изведнъж секва. Очите не се затвориха, въпреки че вече не беше жив. Смъртта. Разочароваща донякъде.

Но убийството на птичето не му хареса.

Внимателно пренесе трупчето му през гората, след като претърколи Матс в блатото и видя как черната тиня поглъща тялото му. После погреба птичката на хубаво място, където растяха цветя, а светлината от слънцето се прокрадваше през дърветата. Направи кръст от пръчки, не обърнат както на плакатите в стаята на Матс, а обикновен кръст, каквито има в гробищата. По-късно същата вечер, когато се мушна под завивките, се почувства малко разочарован. Задето не проработи.

Същото разочарование го обзе и след няколко години — вече беше юноша и учителите все още го хвалеха. Ролф вече не преподаваше там, но имаше други и те също му даваха книги, които другите младежи дори не поглеждаха. Купи си мотопед и можеше да отиде с него, където си поиска. Върна се в къщата, естествено. При мама. Вонеше, прозорците бяха изпочупени, изглежда, там се бяха настанили животни и той започна да почиства. Когато не беше на училище и не се налагаше да се грижи за растенията, възсядаше мотопеда си и след няколко месеца къщата отново придоби съвсем приличен вид.

Все същото усещане. Като с птичката. Отначало си помисли, че сигурно е била твърде малка, затова намери котка. Изпълни ритуала, както бяха направили с Матс — със свещите и заклинанията, но тя пак не се върна. Впоследствие пробва и с куче — отново без успех.

Сова. Птицата на смъртта.

Купи лепило от магазина и взе пера от една съседна ферма, от клетките, където държаха кокошките — оттам купуваха яйца. Намаза се с лепило. Прикрепи добре перата към кожата си, а лапите на кучето разположи така, както му бе казал, та да сочат към правилните точки на пентаграмата според скиците в книгите му, но нямаше резултат.

Вечерта, след като уби кучето, не се чувстваше добре. Лежеше в леглото и не можеше да заспи. Кучето имаше хубави очи. Както и котката. Лежеше и се взираше в тавана. Тогава реши. Не е редно да убива животни. Мама имаше право. Хората са покварени. Животните не са лоши. Просто си живеят в природата. Трябва да ги защитаваш. Никога никому не са сторили зло.

Трябва да бъде човек.

За да проработи.

Огледален образ.

На мама.