Самюел Бьорк
Совата (45)

43.

Готин беше, определено, Бенедикте Рийс му го призна — единият от полицаите пред нея, в класната стая.

Ким — май така се казваше. Права, тъмна коса, падаща сладко наляво. Разбира се, не можеше да се сравнява с Паулус, но все пак усети гъделичкане, когато Хелене помоли всички да замълчат. Готиният полицай щеше да им каже нещо важно. Държеше бележка, детинска рисунка, драсканици с картинка на сова.

— Тишина, сериозно е — повтори Хелене.

— Ако някоя от вас е виждала тази бележка или нещо подобно преди, за нас е много важно да ни съобщите веднага — още веднъж натърти полицаят и разпространи копия на рисунката по редиците чинове.

— Ще се погрижите и отсъстващите да я видят, нали?

Хелене се усмихна и кимна на момичетата, но умът на Бенедикте Рийс вече беше другаде.

Намерили рисунка в шкафчето на Камила Грийн.

Whatever.

Догади й се само при мисълта за нея.

Камила Грийн.

Всичко беше чудесно, преди един ден да се появи тя. Със смеха си и искрящите си очи и Бенедикте веднага забеляза, физически го усети. Той я харесваше. Не че с него се бяха целували или бяха спали заедно, но все пак имаше такова чувство, като да са двойка. Паулус и тя. Във всеки случай той харесваше най-много нея. Обръщаше й най-много внимание. И макар дълбоко в себе си да знаеше, че никога няма да стане, надяваше се един ден той да проумее. Тя го обича и са предопределени един за друг.

Паулус и Бенедикте.

Издълба го на бюрото в стаята си. Обградено в сърце. Слагаше нещо отгоре, за да не види никой. Всеки път щом прокараше пръсти по имената им, събрани в сърцето, усещаше, че е така, че са заедно.

И действително беше почти вярно. Показа й барачката в гората, взе я със себе си, други не водеше там. Правеха разни неща заедно, но не щеш ли се появи тя.

Камила Грийн.

Бенедикте едва успяваше да прикрие ревността си, като виждаше колко обсебен е той от нея. Как я развежда. Положил ръка на гърба й. Усмивката му. Красивите му кафяви очи се вглеждаха в новото момиче, както никога не бяха гледали нея.

Радваше се, че я няма.

Сигурно е грозно да мисли така, но това беше истината. Радваше се, че Камила вече не е там. Така или иначе само бе съсипала всичко. Тя не обичаше Паулус, не и както Бенедикте го обича. Камила просто искаше внимание от всички, какво знаеше тя за Паулус? Как само размяташе коса! Намигаше му в трапезарията. Смъкваше си пуловера, оголвайки рамо, за да се покаже. Искаше единствено внимание. Това не бе истинска любов като тяхната с Паулус. Бенедикте моментално го разбра, още първия ден, когато той й помогна да си свали куфара от таксито. Поздрави я с добре дошла. Показа й стаята. Не би я нарекла блудница, по-скоро лъжовна изкусителка, но както и да е — откакто се бе домъкнала, между тях не беше същото.

Трябваше да го защити и щеше да го направи. Защото той не знаеше кое е добро за него. Например, растенията в най-долния парник. Марихуаната. Да не би да ги беше показал на някое друго момиче? Не. Само на нея. Една вечер преди много време.

Ще ти покажа нещо, но не казвай на никого.

Нея искаше, макар и да не го бе осъзнал напълно.

Паулус и Бенедикте.

Сърцето, издялано на писалището, и милващите го пръсти, преди да го целуне за лека нощ.

— Добре, момичета. Ще помогнем на полицията за тази бележка, нали? Важно е.

Отвърнаха й с кимане, излязоха на стълбите и се насочиха всеки към своята стая. Бенедикте скри глава под качулката на пухеното си яке. Виждаше дъха, излизащ от устата й.

Нещо не беше наред със света. Зима през октомври. Това не бе естественият ред. Навярно бе знамение. Знак, че Вселената не е, каквато трябва да бъде. Налага се някой да стори нещо. И ето, че действително се случи. Камила я нямаше. Може би и Паулус щеше да го осъзнае. Ще схване смисъла на ранния мраз. Ще разбере, че не е направил правилния избор.

Беше наложително да се срещне с него. Трябваше да говорят по много въпроси. Другите го търсиха, когато полицията дойде да им покаже курвенската бележка, но не го намериха.

Обаче тя знае къде е.

Естествено.

Бенедикте Рийс знаеше всичко за Паулус, много повече от него самия. Често го следеше. Тайно го шпионираше. Така беше най-добре. Да е в неведение. Нуждаеше се някой да бди над него.

Барачката се намираше в най-отдалечената част на имота. До оградата на съседа. Това бе местенцето на Паулус. Обикновено там се скатаваше. На малцина им беше известно, но тя знаеше за него. Защото я бе водил там. Показа й как се свива джойнт. Самата тя многократно беше опитвала, но се направи на ударена, защото й харесваше. Той да й показва.

После пушиха заедно и се смяха на какво ли не. След тази вечер това се превърна в обичай — петък или събота вечер двамата се събираха тайно там и заедно се смееха.

Докато не дойде тя.

Камила Грийн.

Понякога Бенедикте стоеше навън. Под прозореца. Без те да разберат. Слушаше как шепнат и се смеят вътре, както някога те двамата.

— Паулус?

Бенедикте почука, но не последва отговор.

— Паулус?

Почука още веднъж, нерешително бутна малката врата и влезе в бараката.