Самюел Бьорк
Совата (24)

22.

Къри се събуди от писукащ звук някъде в далечината и се пресегна към будилника на нощното шкафче, за да го прекрати. Пръстите му напипаха копчето отгоре и писукането секна. Той потъна отново в сън; усмихнат, придърпа завивката и се претърколи към Сюнива, за да усети топлината на тялото й. Обичаше да лежи така. Този момент, тези няколко кратки минути, когато се преструваха, че не се налага никой от тях да става за работа. Когато изключваха будилника, уж никъде не трябва да ходят, свободни са и решават сами: ще правят каквото си искат — без принуда, без началници, само те двамата под завивките. Меката й топла кожа се опираше до неговата, когато мушваше нос в ямката на врата му и си сгушваше в него, сякаш в очакване той да се грижи за нея. Къри я придърпа по-близо до себе си. Осъзна го още щом я видя: искаше я: жената с дългата червена коса и прелестна усмивка, която винаги купуваше кафе от същото място като него, всяка сутрин, той на път за полицейската академия, а тя — за работата си като медицинска сестра. Един ден събра смелост да я покани на кино и за голяма негова изненада тя се съгласи.

Къри отвори очи и погледът му се плъзна по купчина кашони върху гол балатум в апартамент, който категорично не беше неговият, и тогава действителността бавно се завърна. Беше заспал с дрехите на тънък дюшек, не вкъщи, не, със сигурност не се намираше вкъщи — тя бе сменила бравата, именно това направи, за да не може да си отваря вече със своя ключ. Писукането не преставаше. Объркан, Къри се надигна бавно от тънкия дюшек и полузаспал последва звука в коридора и право срещу лицето на мъж, застанал пред вратата на жилището на Миа.

— Миа Крюгер? — попита мъжът с рядка брада и погледна листа в ръката си.

— На нея ли приличам? — промърмори Къри, още беше пиян.

Два дни пиянство. След като му бе заявила, че не желае повече. Сюнива.

— Ъъъ, не. — Мъжът се огледа, очевидно изненадан от гледката, на която се бе натъкнал.

Майната ти, Йон. И този път съм сериозна, дявол да го вземе. Писна ми, мамка му. Всички пари? Всичките ни пари? Знаеш ли колко много работих? Даваш ли си сметка?

— Според вас приличам ли на Миа Крюгер?

Къри усещаше собствената си миризма, но се надяваше непознатият отвън да не я долови. Две денонощия запой в едни и същи дрехи, без да ходи на работа, изобщо не му пукаше.

— Мога да дойда по-късно. — Мъжът в работни дрехи изглеждаше почти разстроен. — Но в мазето има плесен…

— Какво? — Къри едва стоеше прав, тесният коридор се полюшваше под краката му. — И това е последният апартамент… — продължи нисичкият човек на вратата. — Жилищният съвет…

— Окей. — Къри сграбчи една закачалка, понеже подът заигра още по-бързо под краката му.

След няколко минути се намираше пред стадион „Бишлет“ с обувки и връхна дреха. Даде ключа от апартамента на мъжа в работни дрехи, помоли го само да го пусне в пощенската кутия. Прерови джобовете на якето си и намери кутийката тютюн, натъпка една доза под горната си устна, като междувременно махна на свободно такси, пъплещо по улица „Бишлетгата“ край стадиона.

В асансьора беше тясно. Беше го вземал милион пъти, но днес бе различен — наподобяваше херметично затворена кутия. Зарадва се, когато вратите най-сетне се отвориха и го пуснаха да се измъкне.

— Ехо?

Предпазливо, с несигурна крачка, Къри влезе в работното помещение, но там цареше пълна тишина. Отиде в стаята за почивка, взе чаша от кафе машината, долепи я до устните си, отпи от киселото кафе и с несигурна крачка се отправи към заседателната зала.

— Здрасти! Все пак дойде.

В коридора ненадейно насреща му изникна Юлва.

— Какво искаш да кажеш с „все пак“? — усмихна се Къри и като отпи отново от кафето, се опита да изглежда трезвен, което явно му се удаде.

— Миа каза, че си болен и няма дойдеш. Това имах предвид. — Юлва закрачи пред него по коридора.

— Да, малко. Грип — прокашля се Къри. — Но не се въздържах да не дойда, не ми се лежеше вкъщи. Как върви тук, има ли нещо ново?

Той последва Юлва до кабинета й, наблюдаваше я как набира нещо на клавиатурата, но внимаваше да стои на достатъчно разстояние, та да не усети тя каква миризма излъчва тялото му.

По дяволите.

Извади си телефона от джоба да провери дали няма повиквания, но нямаше нищо: гробна тишина, нито дума от Сюнива, макар да й бе звънял милион пъти и оставил също толкова съобщения.

Хайде де, трябва да поговорим.

Ще си вдигнеш ли телефона?

Ще ми се обадиш ли?

Звънни ми, става ли? Когато е удобно.

Липсваш ми.

Звънни ми. Please.

— Анете беше на пресконференция тази сутрин в девет, а Мунк проведе общо съвещание в десет. Миа осведоми ли те за всичко, или аз да те информирам?

Юлва се усмихна, оправи си очилата и отиде на компютъра до прозореца, където написа нещо.

— Не, не. — Къри отпи от кафето. — Напълно осведомен съм, естествено, но къде са всички?

— Искаш ли да ти преразкажа накратко срещата от сутринта. Макар че си в течение на всичко, разбира се.

Къри се усмихна и й кимна в отговор. Тази, новата, не беше толкова лоша все пак. Въпреки че се облича като момче и не му е съвсем по вкуса. Последва я в залата за съвещания.

— Какво знаеш? — Юлва посочи голямата дъска до прозореца. — Разбра ли за Анерш Финста?

— Какво? — не схвана Къри.

Юлва се почеса по главата и се обърна към него.

— Да започна ли отначало?

— Ъъъ, да, благодаря. — Той си придърпа стол.

— Какво знаеш?

— Голо момиче, удушено в гората, с цвете в устата.

— Камила Грийн — уточни Юлва.

— Идентифицирали сме я?

— Да — продължи момичето, слава богу, без да го кара да се чувства като идиот, задето не е разбрал. — Камила Грийн, седемнайсетгодишна, настанена в нещо от рода на halfway home^[1], рехабилитационен център за млади хора, била е лишена от родителски грижи. Всички подробности ли искаш, или…?

— Не, не, разкажи накратко — усмихна се Къри.

— Добре. — Юлва отново се обърна към дъската. — Значи — Камила Грийн. От този център, „Хюрюмлански разсадник“, подали сигнал за изчезването й, но после го анулирали, защото получили съобщение, че е добре и да не я търсят.

— Какво съобщение? — полюбопитства Къри, полицаят у него се пробуждаше.

— Есемес. — Момичето свали един лист от дъската и го остави пред него.

— Това телефонните контакти ли са? — попита Къри.

— Да — кимна Юлва. — Габриел го получи вчера от „Теленор“. Странното или по-точно това, което Мунк, Ким и Миа дълго обсъждаха днес е, че съобщението е изпратено от разсадника.

— Как така? — учуди се Къри.

— Габриел разбира от тези неща, но… да, обясни, че… как се казва… мобилна клетка?

— Да?

— Камила изчезнала и те подали сигнал — разясни Юлва. — Но после получили от нея съобщение, че е добре, да не я търсят.

— И съобщението е изпратено от това място — Хюрюмлански разсадник?

— Мда — кимна Юлва. — Според тази мобилна клетка.

Той стана и пристъпи към дъската с всички снимки.

— И какво? Спомена някакво име, имаме ли вече заподозрян?

— Анерш Финста. — Юлва посочи с пръст черно-бяла фотография на мъж на средна възраст с каска за езда пред постройка, наподобяваща конюшня.

— Кой е той?

— Татуировката — припомни Юлва.

— Каква татуировка? — Сега Къри се почувства малко глупаво.

Двудневен запой, по чаша във всяка ръка, самосъжаление — съвсем банални неща, а в това време престъпник бродеше на свобода и разследването вече беше напреднало, а той не бе допринесъл с нищо.

— AF — виждаш ли?

— Да. — Къри последва с поглед пръста й върху снимката.

— И глава на кон.

— Да.

— Анерш Финста. Камила много е обичала коне. Този Финста има център за езда недалеч от разсадника, където е живяла.

— И? — попита Къри.

— В архива ни пише: „На шейсет и шест години. Обвинен в сексуално посегателство. Накарал две момичета от центъра по езда да се съблекат до кръста и ги снимал с един от конете. Момичетата били на дванайсет и четиринайсет години.“

— Дяволска работа…

— Така е — кимна Юлва.

— И? Какво е станало?

— Обвинението не довело до нищо. Добър адвокат, несъстоятелни доказателства, знам ли, но във всеки случай засега сме се фокусирали върху него. Камила е членувала в клуба му по езда. И доколкото разбрах, била много талантлива. Готвела се е да влезе в младежкия национален отбор.

— Нашата жертва?

Юлва потвърди.

— В момента Миа е там, останалите са в Хюрюмланския разсадник.

— Има ли някакви коли в гаража? — попита Къри.

— В смисъл?

— Всички служебни автомобили ли взеха?

— Ами нямам представа. — Юлва го поведе през коридора. — Да отбележа ли, че си на работа, или предпочиташ да се водиш болен?

— Мислех, че от „Грьонлан“ се занимават с тези неща.

— Нищо подобно! — въздъхна Юлва. — Така е, като си нов в екипа, нали?

— Говори с Анете — смигна Къри, намери свободен ключ в шкафчето, остави празната чаша в кухнята и слезе с асансьора в гаража.