Самюел Бьорк
Совата (13)

11.

Холгер Мунк позвъни още веднъж, почука няколко пъти на вратата и вече се канеше да си тръгне, но вратата неочаквано се отвори и в пролуката се появи Миа.

— Колко е часът, та будиш хората?

Тя се усмихна кисело и го пусна да влезе.

— Неделя, четири часът — отвърна Мунк.

Свали си обувките и се огледа къде да си окачи палтото, но не видя закачалка, затова го остави на пода и последва Миа във всекидневната.

— Съжалявам за безпорядъка — извини се тя. — Още не съм успяла да подредя. Искаш ли нещо? Чаша чай? Още не пиеш алкохол, предполагам.

Мунк потърси подтекст в последното изречение, намек, че не са се виждали отдавна, че е трябвало да я посети по-рано, но не звучеше така.

— Тъкмо се канех да вляза в банята. Нали нямаш нищо против?

— Не, разбира се — кимна Мунк.

— Добре. Само две минути. Веднага се връщам.

Миа отново се усмихна накриво и изчезна в банята, докато Мунк стоеше прав насред хола и се чудеше къде да се настани. Неподредено беше слаба дума. Обстановката напомняше на неговата стая в Хьонефос. Така и не си бе разопаковал багажа, не смогна да превърне квартирата в дом и тук беше същото. Под прозореца бе проснат дюшек със завивка и възглавница. Очевидно тя спеше там. Някои от купчините кашони, изглежда, бяха отваряни донякъде и после отново запечатани. По стените нямаше нищо и почти липсваха мебели. Апартаментът много приличаше на неговия: по негова преценка около седемдесет квадрата, с хол и кухненски бокс, врата към балкон, коридор, навярно към банята, вероятно имаше и две спални, но тя очевидно не ги използваше.

Изглежда все пак се беше помъчила в някакъв момент. Тук-там се виждаха неотворени кутии от „Икеа“, наполовина сглобен бял стол — краката му все още лежаха на пода до инструкцията, беше успяла да се справи с малка масичка. Мунк тежко се отпусна на недовършения, твърде нисък, бял стол и остави папката на масичката, току-що видяното не му бе направило добро впечатление.

Тя изглеждаше ужасно изтощена. Отново. Почти като на Хитра. Тогава беше изтръпнал при вида й, сега усещаше същото. Миа, по природа така силна и изпълнена с енергия, с ясен поглед, се бе превърнала в своя сянка. На пода, до дюшека, стоеше полупълна бутилка арманяк и чаша, а в един ъгъл бяха натрупани три празни кутии от пица. Мунк се почувства виновен. Трябваше да я посети по-рано. Тя не изглеждаше добре. При последната им среща онази вечер в „Юстисен“ му се бе сторила малко по-ведра, сякаш вярваше, че нещата може и да се наредят, но сега очите й бяха като на Хитра. Блуждаещи. Безжизнени.

Мунк стана и си взе цигарите от палтото в коридора.

— Тук ли да пуша, или на балкона?

Последното извика към банята, но Миа бе пуснала душа и не му отговори, затова избра балкона. Стоеше на студа и наблюдаваше как се стопява остатъкът от дневна светлина и стадион „Бишлет“ потъва заедно с целия град в непрогледен мрак.

Извратено изчадие.

Мунк запали цигара и бавно пое дима.

Не и пред хората си. Никога не си го позволяваше. Трезв. Премерен. Спокоен. Конструктивен. Затова бе началник — никога не показваше на другите какво му причиняват случаите, но у него се прокрадна безпокойство: гледката в Хюрюм не му даваше мира. Разследваха много престъпления. Непрекъснато възникваха случаи. И Мунк винаги съчувстваше на жертвите, на семействата им, за ужасната трагедия, сполетяла хората, изгубили близък. Само че обикновено те се подчиняваха на някаква логика. Случайна свада с нещастен изход. Саморазправа сред известните в града престъпни среди. Ревност. Най-често случаите, върху които работеше, издаваха известна човечност. Сигурно не бе правилно да се говори за човечно убийство, но при неговата професия — никога не го изричаше на глас, ала често си го мислеше — винаги изпитваше облекчение, когато намираше разбираема логическа връзка.

Не и този път.

Това бе дело на извратено изчадие.

Мунк си взе палтото от коридора, отново излезе на балкона и запали още една цигара. Видя как Миа, увита в кърпа, се измъква от банята и се насочва към една от стаите, вероятно към гардероба или към кашон с дрехи. Пак му стана мъчно заради всичко, заради цялата ситуация. Тя се бе отказала от действителността. Беше се спотаила на остров до устието на фиорда. Той я бе върнал. Използваха я, защото се нуждаеха от нея, а после просто я захвърлиха, изоставиха я. Не, не беше прав. Не те. Микелсон я остави на произвола на съдбата. Службата. Системата. Ако зависеше от Холгер Мунк, Миа щеше да прави каквото си поиска, стига само да е на работа при него.

— По-добре пуши вътре, ако ще държиш вратата отворена.

Миа излезе с усмивка от една от стаите, облечена в тесен черен панталон и бяло поло, свали увитата на главата й хавлиена кърпа и започна да подсушава косата си с нея.

— Мамка му, извинявай — засмя се Мунк. Не се беше усетил, умът му бе другаде.

Хвърли цигарата на улицата, влезе и този път затвори вратата след себе си.

— Ако още бях следователка — Миа отново се усмихна, сядайки на дюшека до прозореца, — бих заключила, че щом самият Холгер Мунк се отбива случайно в неделя следобед с папка със снимки, там, сред хората, се е случило нещо наистина ужасно, а в управлението са отчаяни и ме връщат на работа.

Мунк се отпусна на белия стол без крака.

— Струваше ми известно усилие — кимна той.

— Значи, трябва да благодаря на теб. Това ли искаш да кажеш?

Мунк пак потърси иронична нотка в гласа й, но и сега не намери такава. Звучеше облекчена, дори доволна. Мъртвият поглед, който го посрещна на вратата, слабо се оживи и сякаш оценяваше, че е дошъл.

— Какво имаме? — попита тя и остави кърпата на пода.

— Веднага ли искаш да видиш, или ще чуеш какво мисля аз?

— Наложително ли е да избирам? — Миа взе папката от масата.

Мунк видя как очите й се променят, когато я отвори и започна да реди снимките на пода пред себе си.

— Намерихме я вчера преди обед — подхвана той. — В най-отдалечената част на Хюрюмлане. Няколкостотин метра навътре в гората. Някакъв турист, не — ботаник, се натъкнал на нея, искал да заснеме растение, намерил я е в това положение, посред…

— Ритуал — вметна отнесено Миа.

Мунк мълчеше, докато Миа подреждаше последните снимки.

— Прави такова впечатление, но…

— Какво? — За момент Миа вдигна очи от фотографиите.

— Да млъкна или…? — Мунк имаше усещането, че й пречи.

— Не, извинявай, продължавай — промълви тя, отвори шишето с арманяк, оставено на пода, и напълни мръсната чаша до ръба.

— Както изглежда и както самата ти отбеляза, явно е ритуал — подхвана Мунк. — Перуката. Перата. Свещите. Положението на ръцете.

— Пентаграма — отбеляза Миа.

— Да, и Юлва каза така.

— Юлва ли?

— Прехвърлиха Шире. А тя тъкмо беше завършила Академията, така че…

— Като мен, нали? — подсмихна се Миа и отново сведе поглед към фотографиите.

— Не, ти така и не завърши — поправи я Мунк.

— И? Каква е сделката?

— За Юлва ли?

— Не, за мен. — Миа вдигна една от снимките. — С Микелсон. Какво се разбрахте този път? Нека позная. Връщат ме, ако обещая да продължа терапията.

— Да. — Мунк се надигна.

— Пуши вътре. Тук някъде има пепелник, в някой от шкафовете там горе — посочи Миа, без да откъсва поглед от снимките.

— Камила Грийн — обади се Мунк, след като отново седна и си запали цигара. — Седемнайсетгодишна. Дете от дом. Преди три месеца е подаден сигнал, че е изчезнала от някаква институция за младежи със затруднения, разсадник.

— Цветето в устата — забеляза Миа.

— Според първия доклад от аутопсията в стомаха й е имало храна за животни.

— Какво? — Миа вдигна очи към него.

— Гранули — уточни Мунк.

— Мамка му. — Тя пак се загледа в снимките.

Отпи още една щедра глътка от чашата с алкохол. Сега очите й бяха далечни — много пъти я бе виждал такава. Не беше там. Беше потънала дълбоко в мислите си и Мунк имаше чувството, че присъствието му в стаята изобщо не е необходимо, можеше просто да я остави сама.

Дори не забеляза, когато телефонът му иззвъня и той излезе на балкона, за да вдигне.

— Да? Мунк е на телефона.

— Обажда се Лудвиг. Свързахме се с нея.

— С кого?

— С Хелене Ериксен. Жената, подала сигнал за момичето. Ще дойде. Вече е на път.

Влезе вътре. Миа вече бе изпразнила чашата и отново я беше напълнила.

— Е? — заговори я Мунк.

— Какво „е“? — Тя го изгледа със замъглен поглед.

— Какво мислиш?

— Ще дойда утре. Сега искам да остана сама с тях.

— Добре. Сигурна ли си, че ще се справиш? Да ти донеса ли нещо за ядене?

Миа му махна да върви, без да вдига поглед от снимките.

— Тогава ще се видим утре.

Тя кимна разсеяно.

Мунк си завърза обувките, затвори внимателно вратата зад себе си, спусна се по стълбите, отключи колата и подкара към „Марибуесгата“.