Самюел Бьорк
Совата (40)

38.

Миа се събуди внезапно, лежеше и се бореше за въздух; най-после осъзна, че кошмарът й не е истина. Надигна се и седна на ръба на леглото, скрила лице в длани, а сърцето й щеше да се пръсне под пуловера. Беше заспала с дрехи и обувки и толкова се бе изпотила, че тъканта лепнеше по тялото й.

Fuck.

Наистина го взе за действителност, помисли, че това, което току-що бе преживяла, не е сън, а е наяве. Обикновено спеше добре. Обикновено й се присънваха приятни сънища, сякаш в нея имаше стена — колкото и зло да понасяше в будно състояние, щом положеше глава на възглавницата и потънеше в съня, доброто надделяваше.

По дяволите!

Стана и се запрепъва към банята, още беше с коженото си яке и обувките. Изплакна си лицето на чешмата. Съновидението се бе вкопчило в нея, не искаше да я пусне, затова остана така — с ръце и лице под студената струя, докато успокои дишането си; после се дотътри до всекидневната и се строполи на дивана. Сънувала бе Сигри. Не обикновените красиви сънища — как сестра й се усмихва насреща, как тича през полето.

Ела, Миа, ела.

Не, намираше се в мазето. В мазето в квартал „Тьойен“, където върху мръсен дюшек, с гумен ремък на ръката и спринцовка до себе си, седеше Сигри, канеше се да си бие инжекцията — онази, която бе отнела живота й преди малко повече от десет години. Миа беше там. Така й се струваше. Видя цялата нечистотия наоколо, смрадта на урина прогаряше ноздрите й, контрастът с милата Сигри беше неимоверен. Мръсното, заразно сутеренно помещение и красивото, русо, дългокосо момиче на дюшека. Миа се опита да заговори, но от устата й не излизаше реч. Мъчеше се да помръдне, да й се притече на помощ, ала крайниците й не бяха в състояние да се движат. Паника — това бе изпитала и тя още бушуваше в тялото й. Опита се да диша по-спокойно и измъкна телефона от джоба на якето си. Беше почти полунощ. Беше пропуснала съвещанието, но нямаше повиквания или съобщения от Мунк. Ким Колсьо я бе търсил, Мунк обаче — не. Странно. Защо? Изведнъж й се стори, че все още сънува, уплаши се, че светът, който вижда, не е действителност, че сянката ще дойде и тук, сянката, която бе видяла на стената зад Сигри. Понечи още веднъж да си погледне телефона, но той се изплъзна от пръстите й и падна на пода, а тя не се решаваше да се наведе да го вдигне. Не смееше да изпусне от очи помещението около себе си.

Сянката на стената.

Мамка му, сигурно е от хапчетата.

Беше ги изпила, за да остане будна. Обикновено не го правеше. Винаги вземаше медикаменти, за да се освободи. Да си почине. Да прокопае бездна между себе си и света. Да си създаде пространство на упоението. От живи сънища. Местенце, където да избяга. Само че се беше заблудила. Беше взела хапчета, които не биваше да пие. И те бяха съсипали ума й. Действителност или фантазия? Не съумяваше да ги разграничи. Миа се наведе да вдигне телефона, без да сваля поглед от насрещната стена, опипа пода с разтреперани пръсти, но не го намери.

Защото тя размисли. Сигри. Отказа се. Миа стоеше там, безпомощна, насред гнусната смрад и наблюдаваше как сестра й захапва гумения ремък. Връзва го на тънката си ръка над лакътя. Изсипва дозата в малка лъжичка. Хероин. Поднася запалката под лъжичката. Появяват се мехурчета. Късче памук и малко вода — Миа не разбира предназначението им, не знае как се приготвя инжекцията, но ритуалът й се струва познат, все едно го е виждала и преди. Мехурчетата в лъжицата в едър план. Иглата засмуква течността и спринцовката се пълни. Воня. Миа си запуши носа с ръка, вонята бе толкова силна, че не успяваше да я отърси от тялото си. Сънува, нали? Тук ли е всъщност? В дома си? И тук ли ще я последва?

Сянката.

Миа отново потърси опипом телефона на пода, без да откъсва очи от стената, и най-накрая го хвана. Вдигна го и го остави на масата. Страхуваше се да погледне дисплея. Наближаваше полунощ. Не беше възможно. Имаха съвещание… в колко часа бе казал Мунк? Шест? Седем? Защо не й се е обадил? Свали ръка от носа си и я протегна към телефона, но веднага я върна. Смрадта. Още я усещаше. Лайна и боклук. Миризмата на човешката нищета. И близначката й беше там, на дюшека пред нея, а тя бе безсилна — колкото и да викаше, от устата й не излизаше и звук, колкото и да се мъчеше, краката й не помръдваха върху мръсния под.

Отново близък план. Пръст силно почуква по кожата, за да набъбнат вените. Палец върху буталото, после се вижда върхът на иглата, от който изтича малко хероин, само колкото да не остане въздух в спринцовката. Да не попадне въздух в кръвоносните съдове. Едно мехурче може да те убие. Следва фокус върху прекрасните й очи. После — върху изящните устни. И ръка, която доближава спринцовката до синята вена, появила се под самия ремък. Но се отказа.

Сигри.

Искаше да живее.

Погледна я. Сигри. Вгледа се дълбоко в очите й. Кимна й. Усмихна й се както преди. Смигна. Остави спринцовката на дюшека. Започна да развързва гумения ремък на ръката си, но в същия момент изплува тя. Сянката на стената. Изглеждаше, сякаш Сигри ще стане. Ще пристъпи към сестра си. Ще я погали по косата, както правеше винаги. Ако Миа е тъжна. Когато се е ударила. Ако някой в училище се е държал гадно. Дланта на Сигри е върху косата й, застинала насред кошмара, във вонята на човешко унижение, Миа усети колко й е нужна — топлата, прекрасна ръка на Сигри в косите й.

Всичко е наред, Миа.

Имаме се една друга.

Ти и аз завинаги, нали?

Но тогава дойде тя. И Сигри вече не гледаше сестра си. Миа се опита да чуе разговора, понеже виждаше как устните на Сигри се движат, но ушите й бяха глухи, не разбираше какво става, ала забеляза, че тя свежда очи към мръсния под, кимва и отново се отпуска на изцапания с урина дюшек. За пореден път близък план. Спринцовката пак се оказва в ръката на Сигри. Иглата се насочва към набъбналата синя вена.

Сянката на стената.

Същата сянка като в мазето, където е била затворена Камила Грийн.

Човек с пера.

Пернат човек.

Сигри е в центъра на последвалата сцена. Палецът й натиска буталото. Инжекция във вената. Първоначално очите й се отварят усмихнати, после клепките бавно се спускат, затварят се и момичето, което Миа обича повече от всичко на света, лежи безжизнено на дюшека.

По дяволите!

Миа се мъчеше да успокои дъха си, усещаше как истинският свят бавно заема мястото си около нея. Неотворените кашони. Плотът с остатъците храна, която не е успяла да поеме. Нерешително отдръпна ръка от носа си и пак долови вонята, но веднага разбра, че идва от нея. Хапчетата. Синтетична отрова — тялото й я отхвърляше и трескаво се опитваше да се отърве от нея в река от пот, миризмата на химически продукти не идваше от мазето, а от нея. Миа внимателно се изправи и изсули зловонните дрехи, видя как падат една по една, докато не остана гола насред студеното жилище. Наметна се с одеялото от дивана, а телефонът зазвъня — малка, жужаща животинка на масата.

На дисплея пишеше „Ким Колсьо“.

Тя седна на дивана, загърна се хубаво с одеялото и натисна зеления бутон.

— Да?

— Миа?

Сякаш я търсеше от друг свят. Някъде в далечината.

— Там ли си, Миа?

Тя кимна.

— Ало?

— Здравей, да, извинявай. Тук съм, Ким. Как си? — обади се Миа, подгъвайки крака под одеялото.

— Събудих ли те?

— Не, не се притеснявай, бях будна.

— Добре. Просто исках да проверя дали всичко е наред.

— Да, разбира се. А при теб?

Отговори по рефлекс, но усещаше как тялото и умът й започват да се пробуждат. Вече не се намираше в съня. Беше в апартамента си. Гола, загърната в одеяло, а до слуха й достигаше гласът на Ким Колсьо. По стените нямаше сенки.

— Чудесно. Той обади ли ти се?

— Кой?

— Мунк.

— Не, нямам новини от Холгер.

— Аз също. Опитах да се свържа с него, но не успях. Реших, че може би е по-добре да го оставя да спи.

— Да, умно си постъпил — похвали го Миа.

— И с Габриел не успях да се чуя, помислих, че и той спи. Доста се поизплаши.

— Да — отвърна разсеяно Миа.

За момент настъпи тишина, сякаш Ким очакваше тя да добави още нещо.

— Направихме кратко съвещание, само обобщихме резултатите от разследването. Искахме да ви изчакаме, естествено, но поех каквото успях.

— Прекрасно — измърмори Миа.

— Добре ли си?

— Да, да, чудесно.

Тя се надигна. Завлече крака по пода, загърната в одеялото, и пипна радиаторите под прозореца. Бяха студени. Дали беше платила тока? Включи ги й се върна на дивана.

— Не знам… — подхвана Ким Колсьо и за момент заглъхна.

— Какво не знаеш? — попита Миа, умствените й способности се възвръщаха.

— Ами… — продължи Ким. — Не мислиш ли, че плашиш хората?

— С какво?

— Момичето в колелото е ужасяваща гледка. Но сянката на стената отзад… Даже Къри се умълча и това е достатъчно красноречиво.

Ким се засмя насила.

Сянката на стената.

Човек, покрит с пера.

— И какво обсъдихте? — прокашля се Миа.

— Само вече наличната фактология — отвърна Ким. — Техническият доклад от лабораторията за бележката, която си намерила в центъра по езда. Няма други отпечатъци, освен тези на Камила. Списъка с контакти. Някой там трябва да е изпратил съобщението, че Камила е добре.

— Или някъде наблизо — отбеляза Миа, събудила се вече напълно.

— Да, разбира се, но доколко е вероятно?

— Прав си — съгласи се тя. — И все пак.

— Има нови данни от аутопсията.

— Да?

— Според мен нищо, което да ни е от полза. Подозренията ни се потвърждават. Удушена е. Вик смята, че се е случило на същото място, но не е напълно сигурен.

— Значи доброволно е отишла в гората?

— Ами не се изрази така, но можем да го заключим. Не доброволно, а… разбираш, нали?

Миа знаеше какво има предвид. Камила Грийн бе отишла със собствените си крака. Не по своя воля, естествено.

След три месеца, прекарани в колело в мазе.

— Освен това имаме находка на момчетата от Отдела по криминалистика в Хюрюмланския разсадник. Не знам как да подходим.

— Каква?

— Открили са насаждения с марихуана в една от оранжериите.

— Виж ти! — изненада се Миа.

— Да, какво мислиш?

— Ами не знам. Много ли са?

Изведнъж тя си спомни срещата си със Себастиан Ларшен. Апартаментът му миришеше, сякаш някой е преместил Амстердам в Осло. Още нямаше време да го осмисли. О.Т.О. Масоните. Значението на пентаграмата. Нямаше представа как да го тълкува. Дали Себастиан окончателно се бе простил с реалността, или действително можеха да използват информацията му.

— Намерили са осем.

— Значи за собствена употреба?

— Не знам — прозина се Ким.

— Да поговорим утре — предложи Миа.

— Добре.

— Викат ли ни в определен час?

— Както споменах, не успях да се свържа с Холгер, така че казвам „девет“ на всички. Удобно ли ти е?

— Да, да, разбира се.

Миа уви одеялото по-плътно около голото си тяло.

— И да… — подхвана Ким.

— Какво?

— Отново посетих Олга Люн.

— Коя Олга? — попита Миа, не разбираше за какво говори.

— Възрастната дама от Хюрюм.

— Да, ясно.

Сега си спомни. Жената, която определяше часа по програмата на „Ен Ер Ко“.

— Научи ли нещо?

— За жалост не съобщи нищо ново — бяла камионетка с някакво лого отстрани, вероятно цвете.

— От разсадника ли? — Миа отново наостри уши.

— И аз така се надявах — отвърна Ким. — Но според нея е възможно да е било и портокал.

— Разбирам — въздъхна Миа.

— Според мен засега е по-добре да не разчитаме на нея.

— Но е сигурна за бялата камионетка?

— Да. Проблемът е само, че в Осло и Бюскерю има хиляди регистрирани бели камионетки, казва Лудвиг, та откъде да започнем?

— Така значи! — възкликна Миа — Не, да оставим това, освен ако не се окаже единственото, с което разполагаме.

Апартаментът започна да се затопля. Миа протегна крака върху масата и се прозина. Сънят, предизвикан от таблетките, не бе помогнал. Нуждаеше се от нормална дрямка.

— А да…

За момент Ким млъкна, като че ли преглеждаше нещо.

— Перуката.

— С която е намерена ли?

— Да. Русата перука, нали я помниш?

Девицата с руса перука.

— Разбира се. Има ли нещо ново за нея?

— Малко е странно… — подхвана Ким и пак притихна, едва ли не сам не вярваше на фактите пред очите си. — Всичко се развива страшно бързо. Криминалистите са ни малко ядосани, задето толкова припираме, но…

— Да?

— Това е само предварителен доклад, понеже им натякваме, но очевидно има някакво… знам ли…

Пак се изгуби.

— Да?

— Ами това сигурно означава нещо.

— Кое?

— Перуките. По моему отиваш в магазин за играчки, нали разбираш? Купуваш си нещо за карнавал. Искам да се направя на Мерилин Монро и ми трябва нещо евтино, нали?

Миа бе напълно будна и чуваше, че нещо не е наред. Имаше нещо неопределимо в гласа на иначе толкова спокойния следовател, някакъв смътен подтекст.

— Но случаят не е такъв?

— Не — отвърна Ким и на нея й се стори, че той още се взира в записките си. — Не е окончателно, но…

— Но?

— Става въпрос за истинска коса — довърши Колсьо.

— Толкова ли рядко се срещат? — попита Миа.

— Не разбирам особено от тези неща, но човекът, с когото говорих в лабораторията — Турмуд, Тургайр — не помня, та той каза, че са намерили коса от поне двайсет различни жени.

— В перуката?

— Да — отговори Колсьо.

— Толкова ли е необичайно?

— Може и да не е — продължи Ким, — но ако е толкова скъпа, сигурно трябва да се поръча специално. Колко хора се занимават с изработката на такива? Дълги руси перуки от истинска коса от много жени — навярно струват доста пари. Дали не е възможно това да ни подскаже нещо?

— Със сигурност. — Миа стана от дивана. — Според мен не се срещат чак толкова рядко, но не пречи да опитаме да видим докъде ще ни доведе това.

Тя пристъпи към радиатора под прозореца и усети топлината му с голото си тяло. Съзерцаваше изгледа над стадион „Бишлет“. Живота навън. В град Осло скоро щеше да настъпи полунощ. Хора, на които не им се налага да живеят като нея. Пийнали са по бира с приятел и се прибират да си легнат до гаджето. Треперят от студ и вървят прегърнати, млади, усмихнати хора, крачат по улицата, напълно безгрижни. Жена с червено ватирано яке под един фенер. С качулка и ръце в джобовете, гледа към някой от прозорците, сигурно на етажа отгоре или отдолу, навярно чака приятел да й отвори. Обикновени хора. Обикновен живот. Завиждаше им. Стават сутрин. Отиват на работа. Вечерта се прибират. Включват телевизора. Свободни са през уикенда. Правят си пица. Гледат как ски бегач печели някакво състезание.

— Там ли си?

Ким беше добавил нещо, което тя не чу.

— Тук съм.

— Какво ще кажеш?

— Не може ли да продължим утре?

Миа се върна на дивана.

— Да, да, разбира се — съгласи се Ким Колсьо и отново я обзе чувството, че не й казва каквото му се иска.

— Добра работа, Ким — похвали го Миа.

— Моля? Да, благодаря, но…

Пак притихна. Мина доста време, преди гласът му да се чуе от телефона.

— Нали няма да ме изключите?

Първоначално Миа не разбра какво има предвид.

— Ти и Холгер.

— Да те изключим? — почуди се Миа. — Как така?

И тогава изплю камъчето. Онова, което тя предусещаше, че се крие зад всяка негова дума.

— Ами, откакто аз… Емилие и аз… — смотолеви Ким Колсьо.

Миа извънредно много уважаваше този способен следовател. Ако трябваше да избира на кого да повери живота си, той щеше да е един от първите, на които би се спряла. Досега не бе чувала гласа му такъв.

— Какво има, Ким?

— … откакто подадох молба за прехвърляне… — заекна той, очевидно му костваше немалко усилия.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Не знам — продължи Колсьо. — Имам чувството, че… Откакто аз и Емилие… Откакто поисках да ме преместят… Като че ли вече съм вън от играта. Като че ли работите без мен.

— Ким?

Миа се сгуши в одеялото.

— Да?

— Не е така, разбира се.

— Сигурна ли си? — попита по принцип така увереният полицай и тя за пореден път се изненада от гласа му.

— Защо, за Бога, да те изключваме? Ти си най-способният в отдела. Какво става с теб, Ким?

— Ами аз просто…

Той отново притихна.

— Разбира се, че си в играта, Ким — заяви Миа и се изправи.

— Добре.

— Само това оставаше.

Тя пусна одеялото да се свлече и тръгна гола към банята.

— Значи съвещание утре сутринта в девет часа? — обобщи Колсьо.

— Непременно — обеща Миа.

— Чудесно. — Ким като че ли понечи да каже още нещо, но то остана неизречено. — Значи ще се видим тогава.

— До утре в девет!

Миа натисна червения бутон, остави телефона и както беше гола, влезе под душа и остана така, опряла чело на плочките, толкова дълго, че накрая топлата вода свърши.