Самюел Бьорк
Совата (15)

13.

Габриел Мьорк спря пред павилиона с изложени вестници на ъгъла на улица „Марибуесгата“. Завладя го ясният спомен как за първи път стоеше тук, точно на това място, преди шест месеца, изключително притеснен от бъдещата си работа в полицията. Тогава младият хакер нямаше никакъв опит като полицейски служител, всъщност нямаше никакъв професионален опит. Получили бяха името му от Центъра за правителствени връзки — МИ-6. Дешифрира изключително труден код, качен в интернет от английската разузнавателна служба: Can you crack it? Оказа се тест за набиране на кадри и го информираха, че го е решил правилно, но за да получи работата, условието е да бъде британски гражданин. Габриел забрави за случката, ала един ден неочаквано му се обадиха. След кратко събеседване по телефона Холгер Мунк го назначи веднага.

Шест месеца — сега му се струваха цяла вечност. В началото се притесняваше, чувстваше се доста неудобно, приеха го обаче добре и сега беше важен член на екипа. Полицай? Никога не се бе виждал като такъв, но сега не можеше да живее без работата си.

Габриел извади картата си и получи достъп до жълтата сграда. Девойка. Намерена гола в гората в Хюрюм. С цвете в устата. Изтръпна при спомена за снимките. Не бяха разследвали подобно престъпление от случая с момиченцата, висящи от дървета. Тогава той едва не повърна. Първата му мисъл бе, че е допуснал огромна грешка — да приеме работата — но слава богу, бяха открили извършителя.

И той бе допринесъл за това.

После Мунк го извика в кабинета си и му благодари, заяви: нямаше да се справим без теб, Габриел. И Габриел се почувства толкова горд: за първи път в живота си бе част от нещо важно.

Доближи картата си до вратата на асансьора и миг преди да натисне бутона за третия етаж, чу зад гърба си познат глас.

— Изчакай ме!

Габриел се извърна и трепна при вида на устремената към него Миа.

— Благодаря — каза тя задъхана, докато вратите на асансьора се затваряха.

Миа Крюгер.

— На работа ли се връщаш?

Габриел усети как се изчервява, но се надяваше тя да не забележи.

— Да, така изглежда. Сигурно трябваше да ги пратя по дяволите, как мислиш?

— Сигурно — усмихна се Габриел.

— Добра ли се до контактите?

— Какво?

— Телефонните й контакти. На Камила Грийн. Момичето в гората.

— Не — отговори Габриел. — Отнема време, но работим по въпроса. Знаеш как е. Бюрокрацията и всичко останало.

— Защо просто не им хакнеш системата и не ги вземеш оттам?

— Мунк обича всичко да става законно — отвърна Габриел с леко смутена усмивка.

— Знам — засмя се Миа.

Тя излезе първа в коридора, прокара картата си по четеца, задържа вратата отворена за Габриел и я затвори след себе си. В този момент се появи Мунк.

— Нали казах единайсет? Единайсет значи единайсет, а не единайсет и петнайсет.

Той тръсна глава и влезе в залата.

— Опа — подсмихна се Миа.

— Напоследък е в много лошо настроение — отбеляза Габриел, сякаш се извиняваше.

— Очевидно.

Миа явно не се бе засегнала особено.

Мунк се провикна от залата за заседания — с плътен, боботещ глас, като мечка, събудена от зимен сън — днес очевидно наистина бе в лошо настроение.

Миа Крюгер.

Габриел се радваше, че се е завърнала.