Самюел Бьорк
Совата (21)

19.

За първи път младият хакер Скункс се намираше пред такава дилема.

Той нахлупи шапката си по-надолу върху четинестата си черна коса с широка бяла ивица по средата, на която дължеше прякора си, и пресече улицата — опитваше се да остане в сянката.

При нормални обстоятелства не би му хрумнало. Да отиде в полицията. Естествено, че няма и да му мине през ума. Разбираше се от само себе си. В неговия свят да се забъркваш с властите бе смъртен грях. Скункс се определяше като анархист и борец за свобода, подвизаващ се в интернет, и макар през последните години да бе станал по-умерен и да бе изоставил фронтовата линия на ъндърграунда в полза на изключително доходоносния си бизнес, правилата, то се знае, си оставаха същите. Без полиция. Никакви власти. Разбира се. Но сега? След видеото, което бе изгледал снощи? Не можеше да твърди, че има избор.

По дяволите!

Сложи си качулката, запали цигара и тръгна по друг път, не оттам, откъдето обикновено минаваше, излезеше ли навън. Скункс не излизаше често. Не виждаше смисъл. Разполагаше с всичко необходимо в мазето в квартал „Тьойен“. Неговият бункер. Там никой не можеше да го открие. Но сега се налагаше да си избистри ума. Отново прекоси улицата, сведе глава, защото близо до него премина кола, и спря с лице, скрито от пешеходеца, когото бе задминал, после продължи пътя си, опитвайки се да си събере мислите.

Уплаши го.

Видяното.

Мамка му, защо не се вслуша в интуицията си. И не стоя далеч от онзи сървър. Имаше нюх за тези работи, нещо като усет за опасностите — къде да влиза и къде не в интернет. Той го предупреди и тогава, но Скункс не го послуша. Предизвикателството беше твърде съблазнително. В продължение на месеци шушнеха за този сървър по съмнителните кътчета и накрая изкушението стана твърде голямо, но вече съжаляваше. Видеото, което намери там и изгледа, беше отвъд мислимото. Навремето бе виждал много екстремни работи, но това?

Дявол да го вземе!

Скункс си дръпна от цигарата, обърна се и пое обратно по същия път. Поклати глава, изумен от реакцията си. Параноик ли беше? Не приличаше на себе си. През почти десетгодишната си кариера на хакер от обратната страна на онова, което някои наричаха закон, но той не зачиташе особено, никога не бе изпитвал страх. Нито веднъж. Винаги държеше нещата под контрол. Никога не се впускаше безразсъдно в някой проект. Никога не оставяше след себе си следи. Не беше аматьор. Не си играеше както клоуните, които обичат да се промъкват тук и там и после се хвалят. Тихо изруга, хвърли фаса, отново пресече и тръгна наслуки, като постоянно се оглеждаше през рамо дали не го следят.

Когато стигна до парка „Тьойен“, Скункс усети как у него се надига младият анархист. Изобщо не страдаше от угризения на съвестта. Заради заниманията си. Гледаше на тях едва ли не като на дълг. Налагаха го способностите му. Не че се правеше на Робин Худ — задържаше всички пари — но хората, от които ги присвояваше, бяха толкова непочтени, че си го заслужаваха. Методът му бе колкото прост, толкова и гениален. Издирваше предприятие, което не харесва, намираше пробив в защитата на сървърите, събираше информация за незаконни трансакции, каквито повечето извършваха, корупция, подкупи, нарушения на екологичните норми и всякакви други простъпки и ги изнудваше да му платят.

Скункс тръсна глава и отново го усети — анархиста в душата си. Ако норвежкият народ знаеше с какво се занимават любимите му големи компании, с които се сблъсква всеки божи ден, чиито продукти се продават във всички магазини и които се смятат за опора на обществото, как всъщност печелят парите си, как са станали толкова богати, сигурно би се разбунтувал, но случаят не беше такъв.

Опиум за народа.

Скункс не беше комунист, не беше последовател на нито една идеология, ала точно тук Карл Маркс имаше право. Дай на хората религия или идиотски забавления, за да им попречиш да осъзнаят, че са само роби на системата.

Не беше трудно. Никога не си докарваше неприятности. Щом намереше нещо — а това ставаше почти винаги — изпращаше анонимен имейл с откритието си и искаше пари, за да не го издаде на медиите. Виртуално изнудване. На идиоти, които го заслужават. Винаги се съгласяваха да платят. Работата им никога не беше чиста. Никога. Скункс изобщо не изпитваше угризения на съвестта и естествено, неизменно си получаваше парите — компаниите не желаеха за нищо на света да привличат вниманието на обществото върху нечистите си дела.

Но това бе нещо различно.

Това, което намери.

Видеото.

Мътните го взели, защо не стоя настрана?!

Не просто нелегална трансакция към бивша съветска република срещу гарантиран монопол на пазара на телекомуникациите. Не просто превод към сметката на някой вече облагодетелствал се африкански лидер с милиони от помощи, предназначени за развиващите се страни срещу ответни услуги — разработване на нефтено поле, продажба на оръжие, противопехотни мини, амуниции, за да печели норвежката компания.

Не беше нищо от този порядък.

Беше…

Мамка му!

Скункс боязливо се огледа, увери се, че наблизо няма хора, и запали още една цигара, за да си избистри главата.

Да отиде в полицията.

Не, дявол го взел.

В никакъв случай.

Но не виждаше и друг изход, а и имаше… да, имаше Габриел.

Габриел Мьорк. Започнаха заедно, отдавна, на игра. На компютрите в детската стая, вдъхновени от двамата австралийски младежи от осемдесетте, Електрон и Феникс, от времето, когато почти нямаше мрежа, а машините разполагаха само с десет мегабайта памет и процесори, не по-големи от тези на калкулаторите, обаче двамата успяха да проникнат навсякъде. НАСА, ЦРУ — беше детска игра, той и Габриел си умираха от кеф всеки път щом съумееха да разбият непревземаеми системи, но неочаквано Габриел се преориентира.

Бе прекалено добродушен. Твърде морален. Затова се раздалечиха. Габриел имаше съвсем различно отношение към дейността им, според него трябваше да използват способностите си за добри дела, не да вредят, не да създават хаос. Последния път се скараха жестоко на по бира в „Тедис Софт Бар“, разделиха се като неприятели и оттогава не си говореха. Последно чу, че Габриел започнал работа в полицията.

Божичко. Полицията. Врагът.

И все пак.

Онова видео.

Не му харесваше.

Изобщо не му харесваше.

Но точно сега нямаше представа какво друго да направи.

Изроди проклети!

Скункс пак дръпна от цигарата и за последен път се замисли.

Да, така трябва да процедира.

Габриел Мьорк. Нямаше друг начин. Скункс хвърли фаса, увери се, че никой не го следи и се запъти към бункера си.