Самюел Бьорк
Совата (60)

58.

Беше много по-топло в леглото, където непознатите лица му казаха да спи. Беше там от няколко дни и все още не знаеше къде се намира и кои са тези хора, но го увериха, че е в безопасност и няма причина да се страхува.

Непознатите се държаха мило, но бяха доста глупави. Не разбираха, например, че стените в къщата са тънки и се чува какво говорят за него, когато си е легнал. Мама винаги го предупреждаваше да внимава с хората — те са двулични и не може да им се вярва. Той осъзна колко права е била, защото непознатите говореха пред него едно, а друго, когато се намираха в съседното помещение и мислеха, че не ги чува.

Ненормална история.

Държала го е затворен в тази съборетина в продължение на десет години.

Не е виждал други деца.

Щастлива случайност е, че някой го е намерил.

Седял е под тялото й повече от седмица.

Бил е съвсем омаломощен.

Опита се да разбере за какво говорят. Не беше тъп — говореха за него, естествено, но не схващаше какво точно казват. Какво имат предвид. И защо мама я няма — и това не можеше да си обясни. Хората, които дойдоха, я свалиха от тавана и той се зарадва да я види, но изглежда тя още не беше готова или пък… да, докато чакаше, трябваше да остане тук.

При непознатите с две лица, на които не може да се вярва. Бяха глупави, но имаха хубава храна. И страшно топли стаи. И не на последно място — и това много го радваше — книги. Невероятно много книги, не само „Пипи“. Не подозираше, че на света има толкова много книги. Момченцето ги поглъщаше една по една. Не можеше да им се насити. Буквите върху хартията го подтикваха да се смее в душата си, да разсъждава за разни работи, да пътува с ума си до фантастични места, където никога не е бил.

След известно време казаха, че се налагало да говори с мъж с рядка брада и с професия — както я нарекоха — „психолог“. Той бе точно въплъщение на мамините думи — подъл отвътре и нахилен отвън. Мъжът с рядката брада го подкани да си вземе от бонбоните в купата на масата между тях, навярно за да го подмами, както правят хората, но той не отказа, защото бяха вкусни, и закима с възможно най-послушен вид, докато мъжът говореше.

Мъжът му разказваше за нещо, наречено „смърт“. Мама си била отишла и никога нямало да се върне. Първоначално, естествено, не му повярва, но след няколко месеца започна да му се струва истина. Защото, колкото и да чакаше и да се надяваше, когато някоя сутрин отвори очи, сгушен под топлата завивка, тя да е там, мама не идваше. Все пак тази смърт очевидно съществуваше и мама бе решила да остане там за известно време. Момченцето не знаеше колко дълго, а и не смееше да попита, защото, щом си отвореше устата, било пред жените, които му носеха храна, или пред психолога с бонбоните, всички го гледаха странно.

Все едно е слабоумен.

Не го изричаха гласно, но той го виждаше в очите им. Не бе проумял най-простото нещо, което би трябвало да е очевидно. Затова престана. Вече не задаваше въпроси. Научи се вместо това да кима. Да се усмихва и да кима и всички бяха доволни. Двуличници. Точно така казваше мама: отвън хората носят маска. И в тази къща стените бяха тънки, но понеже той се бе изхитрил да не казва как стоят нещата отвътре, разговорите зад стената по негов адрес малко по малко се промениха.

Невероятно добре се справя.

Толкова се радвам!

Май вече е забравил какво е преживял.

Представете си само! Какъв кошмар! Затворен сам в продължение на десет години в онази съборетина с лудата си майка.

Но вече е добре.

Видя ли колко е умен? Колко много чете?

Чу ли какво разправя Нилс?

Не, какво?

За лаптопа.

Какво за лаптопа?

Не е знаел какво е.

Сериозно ли?

Не е знаел, но сега го използва непрекъснато. Нилс каза, че за първи път вижда някой да учи толкова бързо.

Ах, слава богу!

Да, не е ли хубаво?

Измина година. Прочете по няколко пъти всички книги в къщата, дори книгите, които според лицата били само за възрастни. Един ден го натовариха в кола и го закараха на друго място, където имаше невероятно много книги — едва не припадна. Бяха навсякъде — от пода до тавана — и му позволиха да ги взема вкъщи, в стаята си, дори му дадоха картонче с неговото име, а възрастна дама, също приветлива отвън, каза, че може да заеме колкото книги иска и да идва, колкото често пожелае.

Не говори лоши неща за мама.

На два пъти, когато говореха лоши неща за мама, съществото в него едва не излезе през устата му да ги разкъса, да кървят и да си вземат думите назад, но той успя да се овладее. Две лица. Действително бе невероятно умен. Удаваше му се. Не го разкриха.

Ах, колко е сладък!

Да, не е ли е страшно сладък?

Така говореха гласовете през стената. Той това и целеше. Не му се нравеха думите, които стигаха до него през първите нощи, когато не знаеше къде е. От тях се разтреперваше под юргана, макар и да беше топло.

И тук му беше добре.

Най-вече заради книгите.

И заради другите деца.

Но не и в началото. Първоначално с децата беше като с възрастните, но малко по малко, като прозря как трябва да се държи, как не бива да бъде себе си, а само да се усмихва и да крие вътрешната си същност, много му олекна.

В най-голям възторг беше от компютъра.

Имаше един човек — Нилс — той му го показа. Малък пластмасов четириъгълник: отваря се, а вътре съдържа цял нов свят.

— Досега не си виждал компютър? Наистина ли?

И тогава момченцето усети как яростта му напира навън, но успя да запази спокойното си изражение. После му прости — на Нилс — понеже, макар книгите да бяха страхотни, това беше нещо съвсем друго, а и гласът му звучеше хубаво през стената.

Дяволите да ме вземат, какъв ум има това момче!

Да, не е ли прекрасно? Да израсне в такива условия, а после да се възстанови толкова добре.

Не, друго искам да кажа.

Какво?

Знаеш за Бетовен, нали?

Какво имаш предвид?

Казват, че Бетовен само видял пианото и веднага проумял.

Какво е проумял?

Ами човек се учи да свири на пиано, но Бетовен само го погледнал, седнал и засвирил. Веднага схванал какво е.

За какво говориш, Нилс?

По дяволите, през живота си не е виждал компютър!

Горкото момче! Затворено толкова дълго. Какъв кошмар!

Веднага щом го включих и той седна пред него, сякаш разбра целия механизъм. Моментално.

Много се радвам, че момчето е добре.

Ама не разбирате ли? Това дете е изключително!

Минаха две години. Той свикна с вкуса на всички бонбони и макар децата да идваха и да си отиваха, се радваше на тяхната компания. Осъзна, че тази смърт е важна личност и държи мама някъде, докато не стане готова да се върне. Постепенно момченцето се почувства почти у дома си. Не като при мама, разбира се, но все пак… Гласовете зад стената винаги казваха хубави нещо за него. Децата на площадката за игра искаха да играят футбол или да се катерят по катерушката. Можеше да почака тук. Докато смъртта приключи с мама. Вече спеше по-добре нощем и се събуждаше щастлив.

Докато един ден на площадката пред къщата най-неочаквано не паркира кола и към него се приближи едно от женските лица.

— Искам да ти представя един човек.

— Добре — отвърна той с усмихнатото си изражение.

— Ще имаш нов дом.

Не схвана напълно значението на думите й.

— Здравей — изведнъж го заговори светлокоса жена, слязла от непознатия автомобил.

— Здравей — отвърна той, протегна ръка и се поклони, както го бяха учили.

— Казвам се Хелене — приветливо се представи тя. — Хелене Ериксен.

— Хайде да влезем и да се поопознаем — предложи жената от дома.

Така и направиха. Влязоха в къщата, на масата имаше кюфтета, сипаха му червен сок, а новата жена положи ръце на раменете му със сериозен израз на лицето си.

— Наистина много се радваме, че ще станеш част от нашето семейство.

Момченцето не разбираше какво се случва. Съществото в него посегна да хапе, но той съумя да се усмихне благодарение на маската, която се бе научил да носи.