Самюел Бьорк
Совата (80)

78.

Непрекъснат поток от сълзи по белите бузи на момичето, което не бе виждал от много години: Холгер Мунк не знаеше как да я накара да спре да плаче.

Млъкни.

Имаше огромно желание да й го каже.

Млъкни, по дяволите, и ми обясни връзката.

— Юлие — обърна се той към нея със спокоен тон и усмивка. — Всичко е наред. Отпусни се. Сигурно ще ги открием скоро.

— Нямах представа — ридаеше момичето.

— Не си имала представа, разбира се, Юлие. Не е твоя вината, но е важно да ни кажеш каквото знаеш. Затова… ако успееш, би ли могла да се сетиш за нещо, което да ни помогне?

Къри и Ким Колсьо в ъгъла не схващаха нищо, но благоразумно си мълчаха.

— Провали се — изхлипа Юлие, най-сетне успяла да произнесе цяло изречение.

— Кое се е провалило? — попита Мунк и внимателно я погали по ръката.

— Акцията — измърмори тя и го погледна в очите, за първи път, откакто дойдоха в апартамента й на улица „Мьолергата“.

— Значи Мириам е дошла с вас?

— Моля?

— Акцията за защита на животните. Била е с вас?

— Да — кимна младото момиче и крадешком погледна двамата следователи, облегнати на стената зад Мунк.

— Защо?

Веднага осъзна грешката си.

— Моля?

— Якоб Марштранер — спокойно продължи инспекторът и отново я погали по ръката. — Имам предвид какви… какво… как така се познават? Откъде Мириам познава този Якоб?

— Не разбирам въпроса ви.

Юлие избърса една сълза на бузата си.

— Ами просто се чудех — поде Мунк с цялото самообладание, на което бе способен. — Не съм чувал да… й е приятел и…

— Зиги — колебливо отвърна Юлие.

— Зиги ли?

— Зиги Симонсен. Познавате ли го?

— Не.

— Той предложи да… Приятели са с Якоб. Знаете ли кой е Зиги, или не ви е казала нищо?

Юлие вдигна към него объркани очи.

— Да, да…

— Не знаете, нали?

— Знам, аз…

— Каза, че ще сподели с вас. — Юлие си избърса лицето с ръкава на пуловера. — Значи не е?

Мунк хвърли бегъл поглед през рамото си към Къри и Ким Колсьо.

Ново име.

Зиги Симонсен.

Къри извади телефона от джоба си и излезе от стаята.

— Какво е щяла да ми каже? — внимателно попита Холгер Мунк, поглаждайки леко ръката на момичето.

Сълзите й бяха спрели и сега се взираше любопитно в него.

— За нея и Зиги. Значи не ви е казала?

— Не — колебливо отвърна той и в същия момент от джоба му се разнесе звън.

— Тогава не бива да издавам нищо.

Юлие сведе очи.

— Юлие…

Телефонът в джоба му отново зазвъня.

— Не знам.

Сълзите й пак бяха напът да бликнат.

— Трябва да разбера, нали ти е ясно? — Тонът на Мунк прозвуча малко по-строго, отколкото възнамеряваше. — Якоб и Мириам се познават. И двамата са изчезнали. Разбираш ли колко е важна тази информация за нас?

Нов звън от телефон, този път не неговия. Дойде някъде от стаята.

— Да, но аз…

Момичето го погледна.

— Холгер — повика го Ким зад гърба му, но Мунк му махна да замълчи.

— Мириам и Якоб. Знаеш ли къде са?

— Холгер — повтори Ким.

Мунк отново не му обърна внимание.

— Просто…

— Мунк!

Ким постави ръка на рамото му.

— Какво? — процеди през зъби раздразнено началникът му, когато Ким Колсьо му подаде телефона си.

— Холгер?

В ухото му неочаквано отекна гласът на Лудвиг Грьонли.

— Какво има? — изръмжа главният инспектор.

— Миа — запъна се Лудвиг.

— Какво?

— Намерила ги е.

— Какво???

— Мириам. И Марштранер.

— Как…

— Знаем къде са.

— Кой?

— Холгер? Слушаш ли ме? Открихме ги.

Мунк стана.

— Къде?

— Телефонът й. Обади ми се оттам и поиска да я засека. Видяла ги е. Намерила ги е. Холгер? В ръцете ни са. Знаем точното местоположение. Хюрюм. Там са, Холгер. Открихме ги.

— Уреди ми хеликоптер! — нареди Мунк на път към вратата.

— Какво? — не разбра Грьонли.

— Тръгваме. Уреди ми проклетия хеликоптер, по дяволите! ВЕДНАГА. Там сме след три минути.

— В „Грьонлан“ ли? — попита Ким.

— По-бързо от Сатаната! — изкрещя Мунк и се завтече надолу по стълбите.