Самюел Бьорк
Совата (46)

44.

Главният уредник на Природонаучния музей, Тур Улсен, мъж на петдесет и няколко години, на пръв поглед напомняше Алберт Айнщайн — със снежнобяла коса, стърчаща на всички страни, и характер също толкова шеметен, колкото прическата.

— Най-после дойдохте. — Тур Улсен въведе Миа Крюгер в кабинета си. — Трябва да отбележа, че не сте особено експедитивни. Кафе, чай или направо към въпроса?

Очевидно за уредника работата бе сериозна. Обир в музея. Бяха изчезнали сови. Отдавна трябваше дворът да е пълен с дузина полицейски коли със сини светлини и виещи сирени. Миа прикри усмивката си. Беше свикнала. Такава бе първата среща на хората с престъпността. Очакваха полицията да дойде. Начаса. И да разреши случая. Като по телевизията. Мило, но подобна наивност, естествено, бе далеч от действителността. Не помнеше точната статистика, ала числата не бяха задоволителни. Нещо от рода на сто и трийсет хиляди отчетени кражби в Норвегия за миналата година. Сто и двайсет хиляди разследвания — прекратени. Десет хиляди разкрити престъпления. Срам. И Миа се съмняваше, че нищожните ресурси, предназначени за разследване на кражби, ще се хабят за изчезнали птици. Трийсет убийства. Двайсет и три разкрити. Нито едно прекратено разследване. Тази статистика й се нравеше повече. Но грабежите? Нямаше повод за гордост. Всъщност това не я засягаше. Имаше си достатъчно грижи.

— Да преминем направо към въпроса — съгласи се Миа.

— Само вие ли сте? — попита шеметният белокос мъж и се озърна.

— Моля? — не схвана въпроса му тя.

— Сама ли сте? Няма ли да дойдат и други полицаи?

Миа отново се подсмихна вътрешно. Този Улсен действително беше чудак, не изглеждаше да живее в реалността. Очевидно бе забравил, че са минали два месеца, откакто е съобщил за кражбата.

— Тук разполагаме с уникална колекция, наясно ли сте? Притежаваме над два милиона вида от цял свят. Бозайници, птици, риби, насекоми, ракообразни, мекотели, хелминти…

— Хелминти ли?

Улсен я изгледа над очилата си.

— Разред безгръбначни. Едноклетъчни и многоклетъчни организми.

Главният уредник поклати глава и въздъхна. Явно вече бе стигнал до заключението, че полицията не е поверила този изключително важен случай на подходящия човек.

— Но са откраднали само совите? — удаде й се за пореден път да прикрие усмивката си.

— Само?! — възкликна Улсен и пак я изгледа. — Всички видове норвежки сови, събрани на едно място. Вярно, те са само десет, но знаете ли колко много труд съм вложил?

— Разбирам — сериозно отвърна Миа. — Значи в Норвегия има само десет вида сови.

— Врабчова кукумявка, пернатонога кукумявка, блатна сова, ястребова сова, горска ушата сова, бухал, горска улулица, брадата улулица, уралска улулица, полярна сова — единайсет заедно със забулената сова — наблюдаваме я често, но разбира се, не гнезди в страната.

— Еха! А къде са били изложени?

— В постоянната ни колекция — норвежки и чуждестранни животни — гордо заяви Улсен.

Миа ясно долови, че това е делото на живота му.

— Постоянна колекция — рядко променяме нещо в нея, но един ден ми хрумна идея: сови. Совите на Норвегия. Интересна птица. Тайнствена птица. На младежите ще им хареса, ще се увеличи посещаемостта. Нали разбирате?

Миа вече едва се сдържаше. Силно се съмняваше, че днешните младежи ще се изкушат да станат от компютъра само заради уникална изложба на норвежки сови в Природонаучния музей.

— Разбирам — кимна тя. — Чудесна идея. Добре сте го измислили.

— Благодаря — усмихна се Улсен. — Да ви покажа ли мястото на деянието? Сигурно искате да разгледате цялата колекция, щом така или иначе сте тук.

— Определено.

Той излезе от кабинета и Миа го последва.

— Нарекохме първата витрина „Под морската повърхност“ — обяви Улсен, когато стигнаха до началото на очевидно прочутата изложба. — Както виждате, изложили сме морски скорпион, морска игла, скумрия, атлантическа херинга, австралийска акула…

Миа не успяваше да се съсредоточи върху думите му, струваше й се време, хвърлено на вятъра. Все още се намираше под впечатлението на посещението си у Себастиан Ларшен, не бе осмислила напълно всичко, казано от социалния антрополог. Секти. Ордени. Сенатори и главни жреци. Непроницаем мрак. Тук, в Норвегия? Не беше за вярване.

— Втората витрина озаглавихме „Планината на птиците“ — не спираше да обяснява Улсен, но Миа слушаше само с едно ухо. — Виждате качулат корморан, тънкоклюна кайра, гагарка…

Не й даваше мира мисълта, че там има нещо. В думите на Ларшен.

О.Т.О, телемското учение. „Прави каквото искаш“ да бъде целият закон. Глупости навярно. Шайка безобидни откачалки. Но като се има предвид петоъгълникът от свещи около тялото на Камила и ужасяващия видеоклип?

— Витрина номер пет — обяви Улсен, ала Миа не издържа.

Само си губеше времето.

— А къде е витрината със совите? — прекъсна го тя.

— Ами в момента е празна — отвърна уредникът. — Там сме изложили планински северен елен. Искате ли да…

— Не, това е достатъчно — усмихна се Миа.

Тур Улсен я изгледа учудено.

— Ако няма нищо за гледане, е най-добре да си тръгвам.

— Вече?

— Научих много. Вие сте изключително способен и наблюдателен. Много ни помогнахте.

— Добре тогава — примири се уредникът.

На излизане Миа надзърна в един ъгъл и забеляза камера.

— Всички посетители ли заснемате?

— Да, но за жалост само докато е отворено.

— А грабежът е станал през нощта ли?

— Съобщих го, когато доложих за кражбата. Не прочетохте ли доклада? Дойдох на работа в седем и петнайсет, както обикновено и когато…

— Разбира се, просто искам да се уверя — отново го прекъсна Миа. — Значи нямате записи?

— За съжаление, нямаме — отвърна шеметният уредник и я изпроводи извън залата.

— Много посетители ли посрещате?

— Зависи, може би не чак толкова много. Най-вече ученически групи и класове. Повечето идват да видят ботаническата градина, тя е уникална. А понякога влизат и тук.

— Класове? — любопитство обзе Миа. — Водите ли отчет на подобни посещения?

— Да — потвърди Улсен, — но той е у Рут.

Ботаническа градина. Хюрюмлански разсадник. Растения. Цветя. Най-вероятно налучкваше на сляпо, но сигурно имаше смисъл да пробва.

— И Рут не е тук?

— Не, Рут е на Гран Канария. Страда от ревматизъм и Службата по труда и благосъстоянието й плаща пътуването. Нали знаете, топлината е полезна за ставите.

— Бихте ли помолили Рут да ми изпрати списък кои класове са посетили музея преди обира? Когато се върне.

Миа извади визитна картичка от вътрешния джоб на якето си и му я подаде.

— Връща се в понеделник. Ще й предам, разбира се — обеща главният уредник и заразглежда картичката.

Очите му изведнъж се разшириха, когато прочете какво пише на нея.

— Отдел убийства?! Но…

— Ще чакам да ми се обадите, вие или Рут — усмихна се Миа.

Беловласият мъж замислено кимна, сега я гледаше по съвсем друг начин. Миа буквално усещаше погледа му зад себе си, докато слизаше по стълбите и чак до външната порта.

Пропиляно време.

Трябваше да използва деня за по-важни неща. Погледна си часовника. Почти три. След неочаквания разговор в кабинета на Мунк си бе откраднала няколко часа за сън. Страшно се подразни, но скоро осъзна колко е бил прав.

Изглеждаше изтощена. Подремна няколко часа на дивана вкъщи и после дойде тук. Ядосваше се на себе си за безсмислената загуба на време.

— Да? Миа на телефона.

— Холгер е.

По гласа му разбра, че се е случило нещо.

— Има ли нещо ново?

— Определено — отвърна рязко Мунк. — В разсадника Ким и Къри уцелиха в десетката. Паулус Монсен и едно от момичетата, Бенедикте Рийс.

— Какво за тях?

Мунк замлъкна за миг. Нещо ставаше около него.

— Идват насам да ги разпитаме. Ще продължим там.

— В „Грьонлан“ ли?

— Да.

— Тръгвам — изстреля Миа и завъртя ключа.