Самюел Бьорк
Совата (5)

3.

Миа Крюгер виждаше как се движат устните на мъжа с рядка брада, седнал зад голямото писалище, но нямаше сили да слуша. Думите не стигаха до ушите й. Липсваха й чайките. Миризмата на вълните, които се разбиват в скалите. Тишината. За пореден път се запита защо се подлага на това. Да ходи на психолог. Да говори за себе си. Сякаш щеше да й помогне. Извади драже от джоба си и пак съжали, че се е съгласила. Трябваше да откаже на мига.

Нестабилна и негодна за служба.

Проклетият Микелсон не разбираше нищо, никога не се беше сблъсквал с разследване, държаха го на поста само защото умееше да целува задника на политиците.

Миа въздъхна и отново се опита да схване какво е казал мъжът зад писалището — сега май трябваше да отговори, но не беше чула въпроса.

— В какъв смисъл? — попита Миа и се замисли за младото момиче с обръснат тил и русия бретон, което излезе през голямата врата към чакалнята, пълна със списания с безсмислени за нея заглавия. Да оздравеем с помощта на умствени упражнения. Бъдете във форма на: 1-2-3.

— Хапчетата — повтори сигурно за трети път психологът, облегна се назад и си свали очилата.

Знак за близост. Показваше й, че е на сигурно място. Миа въздъхна и сложи дражето на езика си. Психологът явно не знаеше с кого говори. От дете прозираше душевността на хората. Затова й липсваха чайките. Там няма злост. Само природа. Вълните се разбиват в скалите. Чува се тишина и нищото се простира навред.

— Добре. — Миа се надяваше това да е правилният отговор.

— Значи сте ги спрели — психологът си сложи очилата.

— От седмици не съм вземала.

— А алкохолът?

— Не съм близвала и капка от много време — излъга Миа.

Погледна часовника над главата му, стрелките тиктакаха страшно бавно и й показваха, че трябва да стои тук още. За пореден път си припомни омразата си към Микелсон, а и към този психолог, чийто кабинет се намираше в най-хубавия западен квартал на Осло, но се отказа от ненавистта си към втория. Вината не беше негова. Искаше само да помогне. И казваха, че е един от добрите. Психологът Матиас Ванг. Имаше късмет — просто бе избрала едно име в интернет, след като реши да опита. Не искаше да ходи при някой от психолозите на разположение на полицията. Възможна ли бе служебна тайна в „Грьонлан“? Едва ли, не и що се отнася до нея, не и що се отнася до Миа Крюгер.

— Да поговорим за Сигри.

Миа беше свалила малко гарда, но сега отново се отдръпна. Колкото и да беше добър и мил, тя не бе дошла да говори за вътрешния си свят. Искаше да се върне на работа. Да ходи на психолог. Да вземе необходимия й документ. Прави впечатление на напълно здрава, разговаря добре, осъзнава проблемите си. Препоръчвам незабавно да се върне на поста си с пълни правомощия.

Тя се подсмихна вътрешно и показа на Микелсон въображаем среден пръст.

Негодна за служба.

Майната ти — това, естествено, бе първата й мисъл, но след пет седмици, прекарани в самота в новозакупеното жилище в квартал „Бишлет“ сред кашони, безсилна да ги отвори, пленена в тяло, виещо за хапчетата, с които толкова дълго го бе тъпкала, се предаде. Загубила бе всички обични хора. Сигри. Мама. Татко. Баба. Само тя липсваше в гробището край Осгорщран. Единственото й желание бе да напусне този свят. Да се отскубне от цялото страдание. Да, но след известно време Миа прозря колко обича колегите си всъщност. След самотния й престой на острова времето, прекарано на работа, й внуши усещането, че е възможно, че сигурно има смисъл да поживее. Поне да опита. За известно време. Бяха чудесни хора. Добри хора. Хора, за които наистина я беше грижа.

Мунк. Къри. Ким. Анете. Лудвиг Грьонли. Габриел Мьорк.

— Сигри? — повтори мъжът зад писалището.

— Да? — Миа се бе запиляла в мислите си за момичето, което беше видяла да излиза от кабинета — часът й бе преди нейния, разликата помежду им бе навярно петнайсет години, но и двете ги беше срам еднакво — да, аз също идвам тук, аз също не съм нормална.

— Налага се — отново се обади психологът и този път нямаше измъкване.

Сигри Крюгер.

Сестра, приятелка и дъщеря.

Родена на 11 ноември 1979 г. Починала на 18 април 2002 г.

Със силна обич и дълбока скръб.

Психологът пак си свали очилата и се облегна назад.

— Добре е скоро да поговорим за нея, не мислиш ли?

Миа закопча ципа на коженото си яке и посочи часовника на стената.

— Със сигурност — кимна тя и се усмихна. — Но ще стане следващия път.

Матиас Ванг изглеждаше разочарован, когато откри, че според стрелките на часовника сеансът е приключил.

— Да, добре. — Той остави химикалката върху бележника на бюрото пред себе си. — Другата седмица по същото време?

— Окей.

— Все пак е важно… — подхвана брадатият мъж, но Миа вече беше на вратата.