Самюел Бьорк
Совата (77)

75.

Миа не знаеше откъде се появи това чувство, но в бялата къща в пустошта имаше нещо необичайно. Нещо я теглеше назад още след предишното й посещение тук. Къщата на Джим Фюглесанг. Самотна постройка насред нищото. Заскрежени дървета. Тишина. Само че не като онази успокояваща тишина на Хитра. До морето. Сред крясъците на чайките. Друго беше. Друг вид тишина, обостряща сетивата. Подтикваше я да се озърта наоколо, докато с умерена крачка извървя разстоянието от колата до бялата сграда. Сега си носеше оръжието и затова беше по-спокойна. Предишния път се чувстваше гола, почти уплашена, а това не бе типично за нея. Когато се прибра, не успя да си обясни защо и любопитството й още повече нарасна. Налагаше се да се върне, но все не намираше време. Вероятно и сега това посещение не биваше да е приоритет при всички останали събития, ала няколко часа нямаше да навредят, а и бързаше, за да не пропусне светлината.

Миа се отправи към малката къща, но спря и размисли. Реши вместо това да поеме по пътечката в гората. Влизала е вътре. Това, което търси, не е там.

Четиринайсет минути при хубаво време.

Джим Фюглесанг е направил снимки. Преди много години. Фотографии, залепени в албум. Котка. И куче. Положени в петоъгълник от свещи върху постеля от пера.

И да, тя не е като другите. Не може да обясни странното си влечение към това далечно, пусто място, но то е ясно осезаемо и това я улеснява. Чувствата й нямат значение. Безразлично е дали разбира, или не. Защото Джим Фюглесанг е снимал сцени с животни в пряка връзка с убийството на Камила Грийн. И това се е случило някъде наблизо.

Шестнайсет минути на връщане.

При предишното си идване бе видяла път към къщата и пътека, водеща към гората. Възможно е, разбира се, да е направил снимките и другаде. На което и да е друго място, но все пак… Четиринайсет минути при хубаво време, шестнайсет минути на връщане. Подразбираше се, че описанието се отнася до местност, позната на мъжа с бялата каска. Хубаво време. Свикнал е с маршрута, бил е там и при лошо време. На връщане. „На връщане“ би трябвало да означава към къщи, нали? Четиринайсет минути в едната посока. Две минути повече в другата. Натам — слизане. Насам — изкачване. Миа издърпа шапката си, та да покрие ушите й. Няма начин това да не е пътеката, за която говореше той.

Пътека надолу към езеро.

Защо е толкова тревожна, по дяволите?

Та нали никога не се страхува от нищо?

Четири бели камъка.

Миа едва не подскочи, когато дърветата пред нея се разтвориха и тя ги видя на брега на тъмното езеро. Четири бели камъка, прилежно наредени до нещо, което някога трябва да е било стар мост. Сърцето й заби още по-бързо в момента, в който забеляза някога новия, но вече изгнил плавателен съд, наполовина потънал досами сушата.

Червена дървена лодка. С бял надпис до прогнилото гребло.

Мария Тереса.

Миа Крюгер вдигна очи и погледът й се спря на неголяма постройка, отстояща на няколкостотин метра. От другата страна на езерото. Къщурка. Сива — все едно влагата е отмила всички цветове от стените. Прозорците бяха заковани с дъски, необитаема, изоставена и при все това…

Тя напипа телефона си в джоба на коженото яке.

Коминът пушеше.

Четиринайсет минути при хубаво време.

Шестнайсет минути на връщане.

Четири бели камъка.

Червена лодка.

Мария Тереса.

Мамка му.

С треперещи пръсти Миа набра номера на Мунк, но джаджата не я слушаше.

Няма обхват.

По дяволите.

Опита повторно, вдигна телефона, върна се няколко крачки назад, отдалечи се от езерото, после пак слезе при изгнилия мост. Нищо. Тя изруга тихо, прибра телефона в джоба си и се спря да прецени мястото. Избра пътя отляво покрай черното езеро.

Сиви греди на необитаема къща.

Коминът пушеше.

Дърветата не я пускаха да мине.

Вече нямаше пътека.

Непроходим терен.

Все още нямаше покритие.

Клоните я удряха през лицето.

Дяволите да го вземат.

Сърцето на Миа биеше силно, когато стигна изоставената сива къщичка от другата страна на тъмното езеро.

Заковани прозорци.

Залостена врата.

Старо зелено волво.

Тя се промъкна през малкия двор и предпазливо надникна през прозорците на колата. Термос. Няколко шишета газирани напитки. Черна чанта. Наведе се и внимателно отвори вратата на автомобила, пролази на пътническата седалка. На пода имаше черна дамска чанта. Кърпички, червило, тефтер, шофьорска книжка със снимка на красиво младо момиче, гледащо сериозно към фотоапарата.

Миа едва не изпадна в шок, когато видя лицето на момичето, което се взираше в нея от шофьорската книжка.

Мириам?

Как е възможно, по дяволите?