Яцек Дукай
Лед (9)

За силата на срама

— Господин графе! Насам! — викаше Frau Блутфелд. Княз Блуцки-Осей кимна одобрително.

Спиране в полукрачка. Госпожица Муклановичувна направи разочарована муцунка. Свиване на раменете — няма как — и завой към княжеската маса.

Последваха поклони и размяна на ритуални любезности. Нямаше представа какви точно са формалностите, задължителни пред руските князе, така че избра винаги сигурното правило минимум словоохотливост. Стюардът поднесе стол. Супите се плискаха в супниците, купите и чиниите, когато Експресът подскачаше по сглобките на релсите.

На княжеската маса редом със семейство Блутфелд, чието присъствие в каквато и да е компания като че ли не трябваше да изненадва никого, седеше не много млад чиновник с ястребов поглед на леко скосените очи. Госпожа Блутфелд го представи като съветник Дусин (несъмнено таен или извънреден). Гледаше с инквизиторска мнителност всичко и всички — кехлибарения стенен часовник, който удряше часа за обяд, consommé-то със соленки и кротони, астраханския хайвер, не съвсем белите ръкавици на обслужващия го келнер и унгарския граф.

Разговорът се въртеше около модата; старата княгиня, грозна като смъртта, одумваше с Frau Блутфелд западния декаданс — тема, винаги актуална.

— А видяхте ли в Париж, госпожо? Това вече надхвърля всякакви човешки представи. Какъв пример се дава на младите, шокиращи корсети, от които всичко прелива навън. Никакво чувство за стил, елегантност или поне ясна линия, нищо — не държат нито на кройката, нито на фасона, полите висят като върху бостански плашила, талията се губи изцяло и всички се гърбят, истински кошмар!

— В Берлин и Щутгарт също искаха в началото да се носят така; слава Богу, мина им. Но Ваше Височество, преди две години бяхме в Италия — и там същата мода, ако това изобщо може да се нарече мода!

— И поне да изглеждаше донякъде прилично. Най-лошото е, че човек излиза на улицата и не знае накъде да си дене очите, какво да каже на децата, връх на неприличието, глезенът и половината прасец, понякога и до коляното, вдигнеш поглед, а там някаква муцуна с напълно антиженска прическа, остригана почти до кожа, сама видях… а когато карат велосипеди, то с къси поли… е, а пък като спряхме в Les Terreaux в Лион, няма да повярвате в какъв вид момичетата играеха тенис там!

Князът понасяше това с мълчание. Със сигурност нито Herr Блутфелд, поглъщащ тлъстия борш с капацитета на пожарникарска помпа, нито съветникът Дусин, който оглеждаше от четири страни всяко парченце броколи, преди да го поднесе внимателно към устата си, не предлагаха много възможности за интересен разговор.

— Та значи — въздъхна меланхолично князът, потапяйки мустаци в рибената чорба, — вие сте господинът, който е искал да се бие с нашия капитан заради политически принципи?

Изпълнен с ужас поглед към Frau Блутфелд.

— Станало е недоразумение, Ваше Сиятелство, преувеличава се дребно разминаване в мненията.

Госпожа Блутфелд бе доловила погледа и побърза да се притече на помощ.

— Господин графът пътува инкогнито — обяви с алармения си шепот. — Помоли ме да не произнасям фамилията Геро-Саски.

Князът изду устни, заинтригуван.

— Ето, виждаш ли, скъпа — каза на съпругата си, без да вдига поглед от чинията, това е тя, женската дискретност; човек не би могъл да си намери по-добра довереничка.

Гертруда Блутфелд не знаеше дали да се обиди, дали да се направи на обидена, дали да се направи, че не схваща иронията на княза, или пък наистина не я схващаше — стисна устни, не каза нищо повече.

— Геро-Саски от Прусия, да, да, разбира се — мърмореше в това време князът. Сигурно наближава седемдесетте — помисли, — но старецът е държелив. Единствените знаци за високото му потекло бяха двата огромни пръстена със скъпоценни камъни и много лъскавия орден над сърцето. Лявата му ръка леко потреперваше, докато борави с тежките прибори. Наистина ли царят не е можел да изпрати за разговорите с японците пълномощник в по-добра кондиция? Капитан Привеженски щеше вероятно да се изсмее ехидно: че какво значение има умствената кондиция за решенията на двореца?

— Тези пруски юнкери, които се изпожениха за дунавски родове, сега разполагат с прекрасни имоти, вашата фамилия също, струва ми се, държи села край Ковно, нали? Някой, а, да — Пьотр Давидович Коробел, ви продаде парче земя зад нашите гори в Илюкшовско, бил ли си някога там, младежо? Не помня да съм опитвал по-добра медовина, трябва да признаем, че медовината се удава превъзходно на поляците.

— Заможен род — обади се Дусин, присвивайки очи.

— Ваше Сиятелство наистина преувеличава.

— Ах, та нали посетихме Тудор Геро във Виена миналата пролет, помниш ли, скъпа, току след скандала у Прюнцлови, когато онзи цигулар южняк се хвърли от прозореца и си потроши ръцете и краката, казвам ви, има пръст Божи в подобни трагедии, каквото си надробиш, това ще сърбаш: мамеше и прелъстяваше добродетелните жени със своето чувствено изкуство, сега вече няма да похване ни цигулка, ни лък. Тудор тъкмо ремонтираше имението си край Гьодьольо, отседнахме у Вершини — най-накрая го отремонтира, нали? Сигурно е много красиво през лятото.

— Разбира се — измърмори, свеждайки глава над чинията. — Особено през лятото.

— А дъщерята на граф Геро се омъжва за фон Кушел, той е трети или четвърти братовчед на доведената сестра на жена ми по линия на Батенберг, тоест донякъде сродник и на Гасударя Императора — кога бе обявен годежът, април ли, май ли? През май, тогава бяхме в Крим, между другото, валеше непрекъснато, младият фон Кушел изглежда симпатичен и умен не за годините си, това е семейна черта при тях, бързо узряваща кръв, non?

— Ммм… не го познавам много добре.

— С една дума, порядъчни хора, откриха болница след епидемията през единайсета, на входа видях благодарствен надпис, вие също сте упоменати там, нали?

— Сигурно.

— Каквото си надробиш, това ще сърбаш — продължаваше разгорещено княз Блуцки, хрускайки сухари към виното, доколкото му бяха останали зъби, ако изобщо му бяха останали, движеше долната си челюст така, сякаш костта й беше прогнила като мека гума, ядеше по същия начин, както старият Учай, който винаги режеше с ножчето си ябълките, питките и месото на дребни парченца, само така можеше да ги преглъща, без да ги дъвче. — И ти казвам, младежо, че всичко лошо, което правиш и говориш, рано или късно се връща и те шамаросва като измамена жена, а защо, ами защото подобията се привличат, нещата, които си приличат, взаимно се търсят, замислял ли си се защо винаги е така подредено — в градовете: на квартали, на улици, такива и такива хора, сокак на крадци, пасаж на бандити, булевард на леки госпожици, квартал на търговци и квартал на благородници, също и когато забият камбаните на храмовете, само да спреш и да се вслушаш, по звука ще познаеш коя църква коя е; по този начин е и във всяко общество, помниш ли училището, ако твоят родител те е пращал на училище, или войската, където и да събереш хора от различна кройка и с различен житейски опит, те веднага започват сами да се наместват, да се търсят взаимно, да се обединяват и да се привличат един друг, подобните с подобния, различните с различния, и ето ти: тук имаш скандалджии и размирници, тук шмекери и подлизурки, там — благородни души, още по-натам — мечтатели. Същото е и в живота, каквото си надробиш, това ще сърбаш, почтеният човек с чисто сърце няма да се окаже внезапно сред злодеи и няма да видиш закоравели убийци да битуват щастливо сред почтени люде, така че всичко се връща и се подрежда в морална симетрия, злото при злото, доброто при доброто, истината при истината, лъжата при лъжата, трябвало е да знаеш това, младежо, който и да си, защото Пьотр Давидович не е продавал никакъв имот в Илюкшовско, не познавам и никога не съм чувал за унгарски род Геро, а пък още по-малко сме го посещавали във Виена, фон Кушел викаме на една от хрътките ми, и гръм да ме удари, ако ти, никаквецо, си дал в живота си и копейка за някакво добродетелно дело, да не говорим за откриване на болница, и се махай от очите ми, преди да заповядам да те напердашат и да те изхвърлят от влака, измамнико нагъл, кхъ, кхъ, мога ли да помоля за чашка топло мляко с малко масло и течен мед към десерта, благодаря.

Да беше пламнал сега, от главата, от аленоморавото лице и устните, разтеглени в умолителна, сабача усмивка, до тресящите се като в маларичен пристъп пръсти, барабанещи по масата и платата, мачкащи покривката, да се стопеше на място в черна пепел, за да не трябва да ги гледа в лицата, да не трябва да чува шепота им, защото изведнъж дълбока тишина се възцари във вагон-ресторанта и всички насочиха вниманието си към княжеската маса, впрочем князът не повиши тон, но едва ли щеше да се намери някой тук, който да не чу думите му, всички ги чуха… да беше пламнал! Но не блъвна огън. Треската гори без пламък. Приказват все по-високо — думите не могат да се различат, сърцето блъска прекалено силно, кръвта бучи в ушите. Какво приказват знае се.

Настъпил бе часът за истински героично действие, трябваше да се направи нещо, което е свръх силите на човека. Да се спуснат ръцете, да се дръпнат назад краката, да се изправи, да повдигне туловището и да отмести стола, всичко това със забит в земята, към адската бездна, поглед, да се обърне, да пристъпи крачка встрани и към прохода и…

За малко не се разплаква, устните вече треперят и някакъв мускул вибрира под кожата между брадичката и скулата, очите се овлажняват. Това е свръх човешките възможности! Срамът стиска гръкляна и трахеята, гърлото пресъхва за секунди, не може да преглътне слюнката, не може да си поеме дъх, нещо души гърдите, стяга дробовете — как да се задвижиш при това положение, откъде да набереш енергия, ръцете са като камък, краката — от олово. Няма да се получи. Ръцете се тресат все по-силно, на пода пада съборена с пръст вилица. Напрегнатото дишане напомня хриптенето на ранен кон, в ъгъла на устата се стича слюнка, но не е в състояние да контролира дори устата си — най-вече устата.

Дръпна левия крак. Столът се търкулна шумно по килима. Госпожа Блутфелд стана, за да направи място. Възможно ли е по-голямо унижение! В гърдите напираха ридания. Да пламне! Отлепи десния крак. Бедрата не се подчиняваха, трябваше да се подпре на облегалките. Първия път ръцете се подхлъзнаха, втория — също, едва при третия опит се изправи на крака. Сега крачка вляво. Само да не се огънат коленете. Усещаше треперенето на прасците, страшно усещане, че собственото тяло се изплъзва от контрол и се разпада под теб като къщичка от карти, треперенето стигаше до подбедрията, трепереха дори мускулите на корема.

Крачката бе направена и едва не извика от облекчение.

Изправи глава.

Всички гледаха.

Усмихваше се.

И с грееща усмивка на лицето пристъпи втора, трета, четвърта крачка… стюардите отстъпваха от пътя, седящите се дръпваха със столовете, шафнерът отвори вратата… пета, шеста, седма… сред пълна тишина… вече е близо, ей сега ще се махне от очите им, ще избяга от погледите. В този момент още едно отражение в стъклото, последен образ на столовата зад раменете му: всички гледаха.

Усмихваше се.

Дори когато, затръшнал зад гърба си едната, после втората врата, се озова в коридора на следващия вагон и по този коридор до края, после вагон след вагон, вече тичешком, разтваряйки вратите с рамо и разблъсквайки хората, които не можеше да погледне в очите, и по-нататък, в салонния вагон, през пушалнята, билярдната зала и вечерния вагон… в паническо бягство… през празната остъклена платформа, но и това не беше достатъчно, проклетата усмивка все не искаше да слезе от лицето, ще се наложи да я одира с нокти, с ножове, със счукано стъкло, и така, още по-нататък, желязната врата към панорамния мостик заяде — справи се.

Изскочи на чист въздух, под светлината на следобедното слънце, сред грохота на летящата по релсите машина, право срещу…

Говедото с белега душеше инженер Драган — притискайки го с коляно към металната седалка, го стискаше за гушата с квадратните си лапища. До тях на терасата на вагона лежеше проснато другото ченге, онзи с азиатската физиономия… с разбит череп.

Гълтайки въздух с широко отворена уста, спря и ги загледа. Те замряха в смъртната прегръдка — ръце върху шията, ръце върху ръцете, стискащи шията — и обръщайки набъбнали лица към входа, замряха така на крачка от убийството, същинска антична скулптура, образ на митична борба: жесток титан и жертва, брутална сила и безсилна старост.

Отстъпи крачка към прага на платформата.

При което Белега обърна глава и подхвана отново душенето, натискайки с коляно гърдите на янкито.

Драган обаче не откъсваше погледа си, ще умре с поглед, взрян в лицето на случайния свидетел — не можеше да извика за помощ, не можеше да направи движение, можеше само да гледа втренчено. Очите му бяха дълбоки, тъмни.

Отстъпи още една крачка назад.

Драган гледаше. Махна ли се най-сетне от устата проклетата усмивка? Или американецът гледаше точно тази усмивка? Напрежението в погледа му беше извънредно голямо, не позволяваше да откъсне очи от ставащото.

Изпод полите на разтвореното сако на Белега надничаше дръжка на револвер, закопчан в кожен кобур. Удушвачът беше поне с една глава по-висок, а сакото му едва не се пръскаше по шевовете върху херкулесовските мишци. Бе оголил тъмни зъби, пот се стичаше от върха на кривия му нос върху челото на губещия съзнание инженер.

Да бяга, докато все още е възможно.

Но вече безразделно властваше срамът. Измъкна от джоба на сакото позлатения Айдропър, отвъртя капачката и хвърляйки се към Белега с трепереща усмивка на широката уста, заби писеца във врата му.

Кривоносият изрева и се свлече на колене, освобождавайки от хватката си стария янки. С едната ръка посегна към стърчащия над яката Уотърмен, с другата — към револвера. Срита тази ръка — оръжието описа висока дъга над парапета, падна на насипа и моментално изчезна от очите.

Като кашляше и стържеше с гръб стената, Драган се изправи на крака. Посочи с поглед тялото на другия полицай. Дали и той бе въоръжен? Хвърли се към трупа. Осезаемо очертание под плата — да дръпне пешовете, копчетата изхвърчават — ето и кожените презрамки, кобурът, черната дръжка. Измъкна хладния револвер. Драган хъхреше нещо неразбираемо. Огледа се. Белегът бягаше.

Изходът от платформата му бе отрязан, вратата към следващия вагон, след дългия мостик и буфера, заключена отвътре, нямаше дори дръжка — това беше служебният вагон, веднага след него тендерът и локомотивът, — така че, какво му оставаше на убиеца? Покатери се на парапета, огънат на това място във формата на лозница, хвана се за ръба на покрива и се метна върху него от раз, с маймунска сръчност, въпреки леещата се по врата и яката на ризата му кръв; раз, два, още само подлепената подметка на обувката на фона на синьото небе… и край с Белега.

Напъха револвера с дълга цев в колана, под жилетката и сакото, и скочи на парапета след Белега. Когато раменете и главата му попаднаха извън въздушния тунел, прокарван от локомотива, отведнъж го блъсна студен вятър, заплющя леката материя на костюма, усети бързи пощипвания от малки ръчички, меки пръсти, рошещи косата и дърпащи ушите — вятърът, силата на скоростта, с която масата на Експреса пореше въздуха. Дърветата и полята се мяркаха в размазани щрихи, вече дори не импресионистични облаци от цветове, а само възприятие за картина и за движение в картина, цветна светлина от лятна идилия. Единствено небето, към което вдигна глава, хващайки се за покрива, единствено небето бе спокойно, неподвижно, очертано като на фотография.

Онзи можеше да е застанал там, да се спотайва току зад ръба, за да ритне в слепоочието първия глупак, който ще подаде глава — не помисли за това. Но не, нямаше го, не се спотайваше. Изпълзя като гущер на покрива, с гърди, притиснати към мръсната повърхност, с широко разперени ръце. Няколко метра по-нататък Белегът се придвижваше на четири крака, вятърът замиташе сакото върху главата му, мъжът се бореше с него, наложи се дори да спре, за да го смъкне от раменете си — то полетя в тайгата, веейки се над прелетяните вагони и зелените корони на дърветата, черен флаг, парче от гарваново крило, перце, точка, изчезна. Белега извика нещо, думите му не можеха да се разберат от свистенето на въздуха и грохота на забързания влак, от протяжното пуфтене на паровоза. След като изкрещя, се озърна през рамо, като че в отговор на този квик получи отнякъде предупреждение. Тогава видя, че Белега беше откъснал парче от ризата и беше увил с него цялата си шия; но писецът трябва да беше влязъл надълбоко, импровизираната превръзка беше вече подгизнала от кръв, червеното петно се разнасяше по раменете на Белега.

Извика втори път и се устреми назад, обръщайки се по колене — не забеляза насочения към него револвер, така че това беше неговият шанс. Но лявото коляно се подхлъзна по дебелата мръсотия, напластена по покрива на вагона, и Кривоносият се понесе настрани, тягата на собственото му движение го извъртя с гръб към ръба, понечи да се улови за болтовете, не ги достигна, обувките му преминаха отвъд ръба на покрива, хлъзгаше се все по-бързо, размахвайки крака, разтворил уста в комично вдишване-издишване, като изкормвана риба, като гладно птиче — коленете му се изхлузиха, падна.

Внимателно пристъпи към ръба. Белега висеше, вкопчен с две ръце в зимлязната рамка на високия прозорец. Виждаха ли го пътниците? Превръзката се беше развила от врата, вятърът отнасяше капчиците кръв, разкъсаната риза плющеше. Виждаше се как мускулите на ръцете му треперят от усилието, как побеляват пръстите, как лицето се изкривява в болезнени гримаси.

Нещастникът повдигна поглед, надникна в очите му. Да обърне глава? Да наблюдава как се откъртва и загива? Да се направи нещо, да не се прави нищо — ето, действия и бездействия, но какво ги предхожда, отде се вземат те? Жаравата на срама все още не беше потушена. Пресегна се и подаде ръка на човека.

После се изтегна възнак, поемайки дъх, с глава към Азия, с крака към Европа, и гледаше как самотни облачета плават по лазура, край тях в лазура не се променяше нищо. Е, от време на време се промъкваха нагоре сивите кълба дим от локомотива. Веднъж прелетя птица.

Белега дишаше все по-тежко.

— Проклетник. Накажи го, Боже. Ой, ще пукна тук.

— Спокойно.

— Ех, и това ми било живот, тфу.

— Не трябва да се вдига ръка срещу Божиите заповеди, ето че накрая грехът ви се връща.

— Истината казвате, господине. Но какво да се прави. Царят Батюшка заповядва, човекът изпълнява.

— Царят ви е заповядал да удушите американеца? Я не ги дрънкайте.

— А-а, воля на началството, кой от тях ще си признае, веднъж са леденистите, веднъж размразенците, всеки кряска и заплашва.

— А онзи, другият, не беше ли от охранката? Откъм страната на княза?

— Кучето лижеше княза. За да не излезе онзи запечатан вагон от Петербург — ама не.

— Значи — срещу американеца?

— Какъв ти американец е той! Дявол гръмовник. Небесни Отче и вси светии, отивам си, кхъ-кхъ.

— Не се движи.

— Благослови ме, господине.

— Че аз да не съм поп, та да благославям хората?

— Поп, не поп…

— Та нали самият аз те…

— Но с добра дума винаги е някак си по-леко. Хайде.

— Как се казвате?

— Вазов Юрий Данилович, кхъ, майка Василиса от Марчиковите, от селцето Борисов.

— Вярвам, Юрий, че си можел да станеш добър човек.

— Да. Да. — Дишаше все по-учестено, приближаваше чертата. — Истина е.

— Не ми е дадено Божието благоволение, за да те опростя от негово име според това, което си, и нямам хорското благоволение да те опростя от името на човеците според онова, което си им причинил, с единственото благоволение ме дари самият ти, като помоли за тази благословия, така че ти я давам от все сърце: дано застанеш пред Всевишния с цялото това смирение. И те моля за прошка.

— Кхъ. Мой Боже. Не позволиха. Да.

Обърна глава наляво. На разстояние един топъл дъх бяха отворените очи на другия — вече празни. Вятърът отнасяше слюнката от раззинатите устни на Юрий. Умря, стиснал с ръце шията си, в същата кръстата хватка, с която душеше стария инженер.

По небето плуваха бели облачета като капки мляко в мастило. Златният Айдропър е влязъл сигурно в артерията — не, не в артерията, човекът щеше да се обезкърви веднага, — но при всяко движение, при всяко негово усилие забитият писец, някоя частица от писеца, е отварял раната и така сърцето постепенно изпомпа живота от Юрий.

От горите излитаха подплашени от преминаването на Експреса ята патици, от високия комин на локомотива се извиваха отляво и отдясно сплитъци дим, които завиваха заедно със завоите на релсите… Като по изключение, влакът се движеше по права линия на изток; но на виража все пак се разклати и наклони, трябваше да се улови за болтовете, да прилепне с широко разперени ръце към нагрятата от слънцето ламарина. В същото време трупът се разхождаше свободно по покрива. Рано или късно ще падне.

Дойде му на ум, че всяка минута може да се появи тук персоналът, Драган ще доведе помощ, ще притичат полицаите от втора класа, пътниците ще се изсипят от купетата си, голям скандал и сензация, може дори началникът да спре влака; очакваше това нахлуване, чакаше техните викове и вайкания. Напразно. Посегна към джобчето на жилетката — часовникът, сплескан, показваше абсурден час. И сега какво? Да слезе там и… и… погледна костюма, някога бял, сега кафяво-сив, с ивици черна смазка, с разкъсан ръкав и на всичкото отгоре мокър от кръвта на Юрий… и с този костюм, дрипльо сополив, ще трябва да се изправи пред тях? Граф! Та това е някакво проклятие. Каквото си надробиш, това ще сърбаш. Защо не ви…!

Ругаейки и хапейки устни, свали от ръката си пръстена с Кораб от хелиотроп — смъкна се леко по слоя хлъзгава мръсотия — и го захвърли надалеч. Подскачайки, пое по покрива на вагона.

Но не е толкова лесно да се освободиш, това бе само празен жест. Защото по каква причина не се отрече в самото начало? Защо не поправи Уайт-Джеслинг, Блутфелдова, а позволи измислицата да расте, докато стана действително непоправима. От срама не може да се избяга освен в друг срам. Дори върху покрива на препускащ през тайгата Транссибирски експрес, в компанията само на един труп, под голяма синева и високо Слънце, дори тук се свива, със сгънати под брадата колене, със сведено чело, конвулсивно преплетени ръце, сгърчен от ридание без сълзи, тресе се в ритъма на влака и независимо от ритъма, в неудържими тръпки — от срам.

Влакът най-сетне започна да забавя ход, в далечината пред локомотива се показаха пушеци и светлини, на фона на мержелеещото се на хоризонта очертание на ниски планини — поредната гара на Транссиб, Свеча или Котелнич, няма какво повече да се чака, сега или после, всьо равно̀, трябва да се слезе, човек да се върне в купето си.

Спусна се внимателно върху парапета и скочи на панорамния мостик. От тялото на втория полицай нямаше и следа. Впрочем, следа имаше: няколко капки кръв. Може все пак да е оцелял? Свали сакото, прехвърли го вляво и го преметна сгънато върху ръката до средата на гърдите — трябваше да се закрият най-измърсените участъци от ризата, жилетката и панталоните. Приглади разрошената от вятъра коса (по пръстите — мазна мръсотия вместо брилянтин). Ръцете продължават да се тресат и главата, измамно лека, се люлее като хвърчило на бриз. Спокойно, спокойно, спокойно. И дишай дълбоко… Дръжката.

На платформата нямаше никого. Приближи се към затворената врата на салона с камината, подложи ухо. Глас, гласове, женски, мъжки. Да изчака тук? Все някога ще си тръгнат.

Или пък ще излязат точно на платформата. Ще го намерят, притаен в ъгъла. Не може да се избяга.

Блъсна двукрилата врата и влезе вътре.

Черен мрак падна на очите, катранена смола се вля под клепачите. В плътната тъмнина трепкаха пречупените по стените и тавана лъчесенки на петнайсетина души и няколко мебела: кръгла масичка, кресла. Най-близкият до масичката силует в тъмлината — фигура на жена — сочеше с протегната ръка към противоположната стена. Върху нея танцуваше лъчесянката на висок мъж. Тъмлината обливаше всички и всичко, като замазваше очертанията, потапяше в мрак формите и сплескваше изпъкналостите. Единствената сигурна информация даваха именно лъчесенките: променливи, разкъсани, деформирани от проекцията върху неравни плоскости, но преброими, видими с човешко око. Мъжът до стената повдигна ръка, сигурно оправяше очилата си. Жената се пресегна над масичката, хвърляйки върху тавана голям отблясък, който за момент заслепи всички, чак се дръпнаха инстинктивно назад и обърнаха глави, което на свой ред настърви още повече лъчесенките им, и искрящите силуети заподскачаха за миг по стените, пърхайки с ръце като немощни ангели. По салона премина вълна от руски, немски и френски шепот.

— Той! — извика княгиня Блуцка. — Да каже какво беше това!

— Une creature de la vérité^[1] — каза Жул Верус, отделяйки се от стената и уголемявайки се в лъчесянката си като бяло петно върху прибързано проявена фотография. — Чудовище на престола die Dunkelheitmad^[2] над над над машините.

Дръпна се назад, към платформата. Искаше да излезе незабелязано, но докосна с гръб вратата, ръката със сакото се отпусна и от недозакопчаната жилетка върху салона се изля вълна от студен огън, сякаш скрит в утробата змей внезапно блъвна през пъпа унищожителен пламък. Погледна с ужас мръсната жилетка, посегна с ръка — тя влезе в пламъка като в мека водна струя, сиянието премина през пръстите, освети като на рентген ноктите, кожата, сухожилията и мускулите, кръвоносните съдове, ръката затъна в него като в портокалово желе, хвърляйки розови лъчи върху половината салон. Спомни си онези мистични картини, на които Христос Вседържител разтваря гръдта си, от прободеното сърце избликват масивни снопове златисти лъчи. Всички участници в сеанса замряха, жени и мъже, седящи, стоящи, тези край масичката, до стените, сега наистина заслепени, стиснали клепачи, закриващи лица с техните рокли с издължени ръкави, с рюшчета, дантели и високи корсети, с медальони и камеи, колосани якички на ризите, извити стръмни шал-яки на роклите, затегнати около шията плисирани и гладки вратовръзки, от кадифе и фулар, копринени папийонки, жабо и батистено фишу, панделки и тюлове, златни, сребърни и кехлибарени бутонели, коралови табакери и костени лули, бели маншети, бели колосани нагръдници в рамките на тъмните ревери на смокинги и сака, вълнени deux-pièces и туидни английски костюми в три части, с триъгълничетата на кърпичките върху гърдите, с блясъка на верижките на часовниците, с блясъка на фирмени lorgnons, на монокли и пенснета, закрепени с дълги верижки към онези колосани якички — групов портрет на Европейците Anno Domini 1924, проблеснал под клепките като при избухването на фотографски магнезий. Някой извика, друг се строполи, една госпожица припадна, свличайки се безпомощно върху креслото. Бръкна със сияещата си ръка в недрата на огъня, прибра я, прикри жилетката със сакото. Задържа пръстите върху дръжката на револвера.

За малко се върна мракът — княгинята веднага захлупи тмечката и вечерното слънце заля вагона.

Вдигна глава.

Всички гледаха.

Усмихваше се.