Яцек Дукай
Лед (25)

За необходимостта от ръчно управление на Историята

Върху сребърния капак на табакерата е гравиран хералдически символ с тигър, стиснал в челюстите си животинче, напомнящо хермелин.

— Усурийски тигър — уточни пан Порфирий Поченгло, докато го черпеше с цигара. — Изглежда някога е обитавал околностите на Иркутск, ловците буряти препредават разказите на предците си. А другото е сибирски самур, търговията с кожите на тези животни е основата, от която израснаха първите баснословни богатства тук.

— Печатът на вашия род?

Поченгло се разсмя.

— Гербът на Иркутск, драги ми господине, гербът на Иркутск! Тигър и самур.

— Както разбирам, вие сте сибиряк по рождение, баща ви се е озовал край Байкал… кога? След Януарското^[1]?

Поченгло извади визитна картичка. Погледна. Беше напечатана на кирилица, с иркутски и петербургски адрес, и известяваше, че Поченгло П.Д. е директор на Сибирското Металургично и Минно Дружество на Косовски и Буланже, под двойния герб на Иркутск и Сибирхожето.

Запали цигарата. Пан Поченгло кимна на стюарда да отвори прозореца в салона. Малчикът започна да се бори с бляскавата апаратура на люка в тавана. Поченгло въздъхна и посочи с ръка към началото на влака. Повдигна рамене. В пушалнята и около билярдната маса се бяха събрали, както всяка вечер, почти половината пасажери на Лукса, в такива условия е трудно да разговаряш по-дълго време насаме, непрекъснато някой се присъединява, обитателите се срещат и разделят, отбивайки се един от друг като билярдни топки. А трябваше да посвети поне половин час и на госпожица Елена. Потърси я с поглед. Вече беше излязла; даде знак и излезе.

Преминаха във вечерния вагон. Тук пък попадна на Frau Блутфелд, която блестеше сред обществото, вкопчена в ръката на високия прокурор, и не се отделяше от пианото, на което monsieur Верус изчукваше тъжни мелодии, правейки в същото време мили очи на красивата чернокоса вдовица. Гертруда Блутфелд, Боже мой, от трън, та на глог. Дали го беше забелязала? Не, не беше. Придърпа припряно пан Порфирий към галерията. Едва затворил вратата й, си отдъхна. Индустриалецът го гледаше развеселен.

— Светска клаустрофобия — каза с кисела усмивка. Огледа се. Никой, само Зейцов тихо похърква на табуретката в ъгъла. Стъклените панели близнаци от двете страни на желязната преграда към панорамната платформа бяха открехнати, вятърът влизаше свободно в помещението. Застана до самата преграда, малко преди нахлуващите струи, но в потока от свеж, хладен въздух; издишваният дим се сви в него на спирала и кокарда. Ако се погледнеше оттук, с око, прилепено към стъклото, можеше да се види далеч напред, по фланговете на летящия Експрес, на фона на размитата зелено-жълта тайга, под дългия шлейф на дима — цветните криле от зимлязни сияния, биещи на аршини и аршини от ледовитото туловище на „Черния Самур“ (което не се виждаше).

Прибра визитната картичка в джоба си.

— Изключително съм впечатлен. Да ти стисне ръката Сибирскойе Холад-Желиезапрамишленнойе Таваришчество!… Ще я показвам на внуците.

Поченгло се засмя отново, притежаваше особената лекота на свободния смях, така че на човек му се приискваше да се засмее заедно с него.

— Нашият глас в съвета на Сибирхожето е само един. Не си пия водката с Победоносцев, ако така си го представяте. Впрочем в самото Металургично и Минно Дружество имам само миноритарно участие. Знаменателно е обаче, че вие предварително сте приели, че или аз самият съм заточеник, или че моят родител е бил заточен. Никога не съм бил в някогашното Кралство — наистина ли всички там имате такава представа за Сибир?

— Е, след зимлязния бум някои неща малко се промениха, знам, че мнозина заминават да работят там…

— Дори в този момент — Поченгло се огледа за пепелник и изтръска цигарата си зад прозореца, — дори в този момент го казвате по такъв начин…

— Какъв?

— Сякаш става въпрос за нещо неприлично. Но моля ви, не се мръщете, да, да, чух вече за вашия баща, заточен за противоцарски делца, за le Pure du Gel, как иначе, би ли могло да не съм чул; така че си представете какви силни емоции и вълнения буди това у самите заточеници. Стараем се на първо място да наемаме тях, тези, които, след като бъдат освободени, не получават разрешение да се завърнат в Полша, определена им е присъда въдворяване, поселения — това винаги в началото е много, хм, притеснително.

— Ако целият Сибир е тюрма за поляците, що за хора са тези, които множат богатството си от тази тюрма?

Поченгло погледна сериозно.

— А що за хора са тези, които са се родили в тази тюрма? Чуйте, господине, баща ми беше инженер, в Иркутск го е довел пан Савицки още по времето на треската за злато, ставало е въпрос за графитните котли, някакъв французин открил по онова време там залежи от графит и златоносните полета на Савицки край Ангара се оказали дваж по-ценни. По-късно баща ми на свой ред си довел годеница от Завладяната Страна, тук се оженили, по-точно в Иркутск, в църквата при отец Шверницки. През хиляда осемстотин седемдесет и девета църквата изгоряла, след пет години на нейно място построили храм, вече тухлен, „Успение Богородично“, благодарение на усилията и богатството на Михал Косовски; в тази църква съм бил кръстен, пан Косовски ме е държал при кръщението. Когато тръгнали големите проекти за руската железница, Транссиб и Източнокитайската, за Прибайкалието започва втори живот, Косовски заедно с Едгар Буланже основали тогава своето Дружество, концерн от световна величина със седалище в Санкт Петербург и филиали в Иркутск, Томск и в Париж. Независимо от названието си Дружеството се занимава и с търговия, строи речни пристанища. Най-напред печелеше сериозно главно от минно дело, от добива на мед и никел. Всичко се промени с идването на Леда. Отначало аз работех за братята Бутини, когато се пренесоха от Николаевск в Иркутск. Но след първия Мраз основахме собствена кооперация. И когато царят издаде указа за монопола и Победоносцев учреди Сибирхожето, Дружеството направи доста щедри оферти на много фирми като нашата. Съгласихме се. Пан Косовски вече го нямаше, Буланже е починал още в края на миналия век. Влязох в съвета на директорите, решихме седалището на Дружеството да бъде в Зимни Николаевск. От хиляда деветстотин и тринайсета увеличихме повече от десет пъти оборота. В този момент, господин Герославски, шест цяло и три процента от глобалния експорт на зимлязо минава през Металургичното и Минно дружество. Държим патентите на шестнайсет зимлязни хладоиди, между които никеловия, томска единица. А също и на тунгетитните проводници. А господинът ми говори за затвори… Да се избяга? Може би да се изтрепят и пазачите? — Пан Порфирий Поченгло стисна ръката си в костелив юмрук и не, не удари с него, просто го задържа пред очите си в каменен жест, секунда, две, дълъг миг на мълчаливо застиване под знака на юмрука, и едва тогава изрева с вълча радост: — А ние ще изкупим този затвор!

— Autres temps, autres mœurs^[2], щом като в наши дни тези неща може просто да се купят, то явно наистина не си струва да се бориш за тях. А още по-малко да умираш за тях.

— О! В думите ви сякаш чувам онези! Парите са дело на Дявола, трябва да се отречем от всички негови дела! — засмя се холадпрамишленикът, вече малко иронично и по адрес на себе си. Изхвърли цигарата, извади следваща. Слънцето проблесна в окото на тигъра върху сребърната табакера. Пан Поченгло я завъртя тъй и инак, улавяйки рефлексите, собственото си отражение, отраженията от вътрешността на галерията. Вдигна очи. — На княжеската маса някак не го забелязах, но сега… Та вие сте наш човек! Лютовец, както ви гледам!

Възпротиви се раздразнено с ръка.

— Оптическа измама.

— Е, хайде!

— Оптическа измама, господин Порфирий, на практика е точно обратното…

— Каква ти там измама! Я застанете тук, под слънцето. А сега го погледнете, о, истински роден лютовец, дори очите, дори очите ви не бягат от слънцето, зениците не…

Вратата на балната зала се отвори, долетяха звуци на пиано и врява от женски гласове; завъртя се на пета, с гръб към Слънцето.

На вратата стоеше Юнал Таиб Фесар, с войнствено накривен фес, а в ръката с пълна до половината гарафа.

— О, ето къде сте били! — завика. — Значи тук ми избягахте, многоуважаеми господин Мраз, заблудено невинно агънце — ако не сте виждали невинна морда, то погледнете го — не е ли сияйно ангелче — piç — sherrefseez^[3] — нека да го прегърна сиромашкото — ела, ела в обятията на кървавия разбойник!

Беше пиян. Спъна се о прага. Под феса му се подаваше дебел слой бинтове, под бинтовете прозираше червен белег. В момента влакът не люшкаше прекалено, но турчинът пристъпваше като моряк на кораб, мятан от шквал: поставяше широко разкрачени стъпалата на подгъващите се крака, торсът наведен напред, протегнал встрани ръката със стъкленицата като допълнително средство за балансиране. На синята му тужурка личеше свежо петно.

— Нищо не знае! За нищо не е чувал! — крещеше. — О, свещена простота, за Косовски и Буланже също не е чувал, че как иначе — не вози тук в запечатан вагон ледени машини — кой би го заподозрян за комбина с тайната полиция, с княза, с Бог знае още кой — той никого не познава, нищо, ама нищичко не знае!

В рамката на вратата зад гърба на Фесар се появи симетричната фигура на доктор Конешин. Даваше знаци: безпомощни, гневни, предупредителни, пак безпомощни.

Пан Поченгло пристъпи пъргаво, изтръгна гарафата от ръката на турчина и я захвърли през прозореца, струйка алкохол плисна върху открехнатото стъкло.

— Пак започвате, господине! — кресна. — Задължително ли трябва да се натряскате!

Фесар разкриви челюст в нещо като усмивка.

— При лютите човек не може да се напие подобаващо, трябва да се възползваме, докато е възможно. — Изтрака с челюстта като дървено клепало. — После ще се извинявам, да, ще се покланям ниско. — Тук той наистина се прегъна на две в истински руски поклон, с глава до земята, тоест до пода, до гладкия паркет, и понеже в същия момент изгуби равновесие в тази разкрачена поза, подпря се с ръка, издигайки другата зад гърба си, пак изпъната. — А междувременно, ех, междувременно, макар и пиян като нечестив пес, мога ли да поднеса належащото се уважение на господин грррафа, никой в живота ми не ме е измамвал така в бизнеса ми, моите най-дълбоки почитания! — И от подпирането, прегънат рязко, се хвърли напред в бича атака, изгубвайки феса си и развявайки полите на разкопчаната тужурка.

Отскочи се настрани без особено усилие.

С махагонено чело Фесар полетя право в желязната стена, изкънтя като камбана. Порфирий подскочи, сякаш сам бе удареният.

— Rahim Allah — изквича още господин Фесар, след което се строполи на пода.

Доктор Конешин повика стюардите. Вдигна феса, изтупа го, наведе се над турчина. Опипа черепа му, повдигна рамене — нищо сериозно. Стюардите вдигнаха търговеца с умело движение, единият отдясно, другият отляво, третият крачи отпред, отваря вратите, моли пасажерите да се дръпнат. Докторът надяна феса на клатушкащата се безпомощно глава на турчина и затвори вратата подир тях.

— Алкохолни атаки, когато Аллах не гледа — измърмори пан Поченгло, — но наистина там, у нас, не му се случват подобни ексцеси. Тук често ли…?

— Е, приличаше ми на човек, който стъпва твърдо по земята — произнесе и метна фаса по вятъра.

Поченгло извади табакерата си за пореден път. Този път почерпи и доктор Конешин.

— А това? — Порфирий очерта кръг около главата си с пръст. — Откъде му е?

— Без да се хваля, аз го подредих — каза скромно, усмихвайки се.

Докторът прихна, развеселен. Издухваше дима, присвивайки очи под сиянието на вечерното Слънце. Бръчиците около клепачите му се подреждаха в огледален порядък.

— Аз го питах, но не пожела да ми каже. Както разбирам, става въпрос за някакви едри финансови разигравания. Вие, господа, сте в конкуренция помежду си, n’est-ce pas? А тук вижда — поляк и поляк, в приятелски разговор… Обещавахте ли му нещо, господин Бенедикт?

— Аз? Опазил ме Бог! Той сам си го внуши.

— И какво по-конкретно? — заинтересува се Поченгло.

— О, пълна нелепица. Че е изнамерен метод за свободно производство на зимлязо и че аз знам нещо по въпроса.

Пан Поченгло замръзна с полуотворена табакера в повдигнатата ръка.

— Какво знаете за това?

— О, Исусе! — Ритна в стоманената рамка на вратата. — Още един! Някакво проклятие! Наистина нищо не знам! Няма какво да се знае! Изобщо нищо не знам!

— Невинен е човекът — подметна докторът.

Стисна зъби. Сега те се вглеждаха в него изпитателно, много нелюбезно, без да извръщат очи в продължение на дълги секунди, дори без да се преструват, че става въпрос само за бегла размяна на погледи, както е в разговор, както е в компания; не, гледаха го като странен екземпляр, екзотично животно, навряно в ъгъла, какво ще направи сега, с какво ще ги изненада, с какво ще ги разсмее? Тоест: любопитство, лека усмивка, щипка съчувствие по лицата, сведени над глупавото животинче — целият този театър.

Срамът се стичаше по всички органи на тялото — лепкава, пареща флегма. Какви думи трябва да употреби лъжецът, за да промени мнението за себе си? Трябва ли да признае, че лъже? Дори и когато не лъже? Но и не казва истината — не знае каква е истината. Ръката потрепна, посегна несъзнателно за интерферографа. Как да се измъкне от това! Как да замръзне! Сведе очи, обърна глава. Лед! Лед! Лед!

— Гаспадин Йерославски — заговори симетричният доктор — отива при своя баща в Зимата, а той пък е приятел на лютите, забележете, техен доверен дяк^[4] от страна на човешкия род. Вие, Порфирий Данилович, познавате ли вярата на Бердяев? Известна ли ви е екзегезата на мистиците леденисти и размразенци? Вчера чухме тук от господинбенедиктовата уста и на онзи там каторжник цяла концепция за управлението на Историята посредством власт на мразниците. Познато ли ви е това? Вие сте от техния град, трябва да ви е познато. Какво ще кажете? Защо всъщност пан Йерославски отива при баща си? — Доктор Конешин сложи пръст на устните си, като с това само подчерта симетрията, защото точно по средата. — Като поляк с поляк за какво си разговаряхте тук? Още първия ден господин графът, тогава все още господин графът, ни показа ясно своето отношение към Русия и руския народ. Ако вярвах в тези бердяевски идеализми… като лоялен поданик на Йево Императорскава Величества… дали не трябваше да се отнеса към него като нашия капитан?

Опита да се изсмее подигравателно; но не му се получи.

— Ами да вярват в каквото си щат! — изригна нервно. — Тъй или иначе това ще си остане пълна глупост. Това, което Зейцов разправяше тук за Историята — как Бог се разбира с човека през Историята, как по нейния ход, по последиците от нейните форми може да се разчете Божият промисъл и намерения… Това би имало смисъл само ако светът се управляваше от двузначната логика — ако тази История наистина съществува, тоест ако съществува едно-единствено и конкретно минало на нашето настояще. Защото ако по отношение на миналото и бъдещето си остава валидна тризначната логика, то ще съществуват толкова Истории, колкото и звезди на небето, нещо повече — за всеки човек тя ще е различна, и различна за един човек в различните моментни състояния на паметта му; променлива като помислите на царя. И от нея ще разчетеш толкова смисъл и ред, колкото и от поредните укази на самодържеца, тоест никакъв, защото такава История се управлява от случайни асоциации, съновидения и нощен страх.

— Но вие твърдите, че в Страната на Лютите…

— Да.

— Че Ледът…

— Да. Миналото трябва да замръзне, тогава се превръща в История. — Вдигна очи. Те го наблюдаваха през сивия дим, червеното слънце размазваше чертите на лицата им, разтваряше ги в розово желе. Пристъпи към открехнатия панел, влезе във въздушната струя. Вдишване, издишване, вдишване. — Трябва да замръзне. Колкото Лед, толкова История.

— А вашият баща — вашият баща разговаря с лютите…

— Така казват.

— И вие продължавате да не си давате сметка в каква ситуация ви поставя това? — Доктор Конешин погледна към Поченгло, сякаш търсеше свидетел за невероятната тъпота на събеседника. — Няма значение какво от тези неща е истина; важното е, че те свято вярват в това — леденисти, размразенци, защитници на стария ред, както и анархисти, социалисти…

— Е, не ми се струва точно твърдите марксисти да се заинтересуват от мен: те вярват, че Историята бездруго е на тяхна страна, само не трябва да й се пречи, а тя ще направи своето. За какво им е чрез Отец Мраз…

— Смятате, че между руските марксисти няма такива, които в същото време вярват и в теориите на Бердяев? Та това са най-закоравелите размразенци, от тях най-много трябва да се пазите, те ще направят всичко, за да унищожат Леда, да прогонят лютите. Странно е как изобщо сте излезли от Варшава!

— Явно са ме пазили. Само като си спомня… — Направи гримаса. — Е, все пак сега мога да си припомня какво ме чака.

— Ще отидете, ще прошепнете дума на баща ви… Поляк! Син на заговорник срещу императора! На някои размразенци това може и да им допада — но леденистите! И още сте жив! Цяло чудо е, по друг начин не може да се нарече! — Симетричният доктор, вече без следа от предишната веселост, затова пък видимо развълнуван, издухваше гъст цигарен дим и подръпваше бакенбардите си, в този момент огненочервени. — Как си го представяте — та тук, във влака, вече всички знаят и всички ще узнаят там, в Иркутск, още щом стъпите на земята на Леда; половината от пасажерите слизат там. Няма да ви оставят на мира!

— Но какво толкова сте се загрижили за мен, най-многото да ме наръгат някъде в тъмна уличка, вас какво ви засяга?

— Ах, така ли, та те вече се опитаха, тогава, в Екатеринбург. Младежо, ти отиваш на смърт там!

Пан Поченгло машинално изтръска пепелта зад прозореца. Натисна замислен с кокалчето на показалеца края на очната орбита, клепачът се повдигна над забеленото като у птица око, под веждата проблесна лъчесянка.

— Погледнато от друга страна — обади се той, — след като искат да ви убият, погледнато от друга страна — та това е власт! Добре ли разбирам? Вие казвате на баща си, бащата, който сам по себе си не действа по своя воля, казва на лютите, лютите замразяват Историята. Война или мир, единовластие или анархия, Русия или Полша, революция или не революция — така ли? Господин Бенедикт! Можем ли да си представим по-голямо могъщество за човека на Земята от силата на едно ръчно управление на Историята?

РАЗМРАЗЯВАНЕ ДО ДНЕПЪР — РУСИЯ ПОД ЛЕДА — ПАРТИЯТА ЗАПОВЯДВА — ПРОЛЕТ НА НАРОДИТЕ. Започна да гризе нокътя си.

Порфирий хвърли допушения фас. Зашари с едната си ръка по жилетката пике, сякаш търсеше часовника или табакерата си, а с другата се пресегна от слънчевата страна и го прегърна, притегляйки го към себе си в жест на голямо доверие и сърдечност.

— Ще идват при вас, ще ви се кланят до пояс, да, да, до пояс, ще слагат дарове в краката ви, ще ви уговарят, подкупват, умоляват, заплашват, да, със сигурност и ще ви заплашват, но ще дават, ще дадат всичко за тази власт над Историята!

— Каква отрова му наливате в ухото?! — намеси се рязко симетричният доктор от другата страна на златно-карминения слънчев поток. — За какво го навивате?! Да види собствената си полза от това? Да иска — какво? Да изложи на публичен търг Историята? Душа търговска!

— А вие, докторе — запита моментално, — вие знаете ли каква трябва да бъде Историята?

— Еее… знае се — с Полско Кралство от море до море, а Руската Империя да се валя в прахта — прихна доктор Конешин.

Отметна от гърба си ръката на Порфирий.

— Но аз ви питам сериозно. Бердяев смята, че лютите са изкривили хода на Историята. Значи достатъчно е да се спре Зимата и всичко ще бъде, както трябва да бъде? Или наистина е необходимо… Историята да мине на ръчно управление?

— Ха-ха, де да съществуваше такъв начин — присвил очи, греейки лицето си под слънчевите лъчи, се размечта доктор Конешин, — де да съществуваше някакъв научен метод за познаване на това, което трябва да бъде, не какво може, а какво би трябвало…

— Мислите за Бога.

— Защо намесвате Бог тук! Историята не е комуникат на Бога — освен до степента, в която са и небесните съзвездия, химическите рецепти или конфигурацията на червата и черния дроб в организма. Тоест, ако съществуваше научен метод за разпознаване, така както по състоянието на червата познаваме кой организъм е болен, а кой е образец за здраве и биологическа целесъобразност, — ако съществуваше такъв метод за разпознаване на болната и здравата История, тогава да, бихте могли да поправите изкривената история, тоест да я излекувате; и това би било единствената оправдана полза от нейното ръчно управление.

— Господин докторът е атеист — констатира без нотка удивление Порфирий Поченгло.

— Не съм казал такова нещо. Просто Бог не ми е необходим за нищо в Историята.

— Ами точно това казвам и аз: господин докторът е атеист — повтори Поченгло.

— Или пък са прави мартинистите — продължаваше мисълта си, без да забележи разменените реплики между Поченгло и Конешин — и Историята е била изкривена много, много отдавна, защото светът е във властта на злото и едва в бъдеще предстои да дойде истинният Бог, който ще излекува това, което е болно в света, което значи и Историята също, преди всичко ще оздрави Историята, но Той, не хората.

— Той? — повдигна вежди пан Поченгло. — Тоест Ледът? Лютите?

Докосна с език подпухналата си устна.

— Да погледнеш на Историята като лют — да се замразиш така, което значи да се отъмлиш, да се залееш с тмеч чак до един вкаменял Мраз…

— С какво?

— Не това, което може, а което трябва — се превръща в — истина…

— Добре ли ви е? — Поченгло се приближи отново, наведе се, долепи уста до ухото му. — Стоите точно под слънцето — прошепна, — внимавайте, в крайна сметка и господин докторът ще го забележи, пламтите от тъмлина като стар холадник.

— Махнете се от мен! — не се сдържа да не изкрещи. — Пашли! Изкусители! Няма да лъжа!

Отблъсна Порфирий и скочи към желязната преграда. Изпадна на панорамната платформа, затръшна вратите зад себе си и се опря с гръб на студения метал. Дали онези двамата се опитваха да отворят със сила? Дори и да е така, изобщо не го усети. Всички звуци от вътрешността на вагона останаха зад този шлюз; тук се разнасяше само машинният грохот от „Черния Самур“, свистенето на вятъра и хипнотичният ритъм на зимлязо, удряно о топла стомана: длук-дтук-длук-ДЛУК. Пое си дъх с пълни гърди. Ритъмът преминаваше от колелата през буферите и шасито, през стените и вратите, в тялото, в кръвта и в костите, и във вътрешността на черепа, задвижвайки мозъчния влак, за който вече почти беше забравил: длук-длук-длук-ДЛУК, мисли-мисли-мисли-МИСЛИ!

Трябва да се изтрезнее. Тръпчивият вкус на ужас още щипеше езика и небцето (вкус на ужас, а може би на теслектрически ток). Защото за първи път с пълна убеденост допусна вероятността всичко това от самото начало да е истина: лютите замразяват Историята — неговият фатер разговаря с лютите — чрез сина Министерството на Зимата иска да управлява бащата — лютите — Историята. Леденисти и размразенци, поляци и руснаци, социалисти и мартинисти, охранка и пилсудчици, Тесла и Сибирхожето, и едните, и другите, тези и онези, всеки ще тегли към своята страна, а като не изтегли, ще убие, за да не позволи на другите фракции да изтеглят.

Това е ужасът — а какво казва разумът? Трябва да го обмисли на трезва глава. Качулът от сив дим се разстила по небето над Експреса — вдигайки глава, вижда как между вагон и вагон към вечерното небе тече река от дим; поглеждайки по дължината на композицията, в очите му удрят разискрени от огъня на залязващото Слънце сияния, дъги и призрачни арки от студени цветове, изтръгвани по ръбовете на черния локомотив, половината хоризонт изчезва зад феериите от тези примигващи искри. Транссибирският експрес лети през тайгата сред трясъка от разкъсван въздух и грохота от стотици тонове стомана, но изглежда така, сякаш го тегли пеперуден впряг, голям облак от пъстроцветни бабочки, предвождащ, окръжаващ, смазващ самия паровоз.

На трезва глава. Ако Ледът сковава логиката на Аристотел в света и едва там, под Леда, съществува Историята, тоест приемственост в истината между минало, настояще и бъдеще, докато в тризначния свят на Лятото властва само хаос от милиони възможни версии на минало и бъдеще — ако е така, то лютите съвсем не са изкривили Историята: лютите установяват Историята, единствено истинската, единствено възможната. А всичко, което е извън Леда — това е не-История, поредната илюзия на скрежа на историческа скала.

Но ако е прав Николай Бердяев и Историята се е реализирала в истината, докато не се появяват лютите, които я замразяват в най-буквалния смисъл, тоест: спират я в нейния бяг — ако са прави тези техни леденисти и размразенци и от запазването на Леда зависи оцеляването на Русия в сегашната й форма то какво значение има за Историята разликата в логиката на Зимата и логиката на Лятото? Точно това все пак не е илюзия. Доктор Тесла е построил машини. Изпомпва тмечта. Теслектричните тунгетитни полета променят природата на светлината.

… Тогава по какъв начин светът, основан на „може би“, е по-правилен от света, основан на истината? По какъв начин Историята на това, което не съществува, е по-истинна от Историята на това, което съществува? Несигурност, по-сигурна от сигурността. Неистина, по-истинска от истината! Бог, стоящ на страната на лъжата! История на света, напомняща нощен разказ във влак, изповед на непознат пред непознат Бог, който се свежда в полумрака с иронична усмивка, неясна форма на фона на самата тъмнота на тъмнотите — по време на пътуване — Неговите думи, опровергаващи Неговите думи — Историята — истина или лъжа? Истина или лъжа?…

Не, не може да е така!

Изплю се настрани, вятърът отнесе плюнката. Цялата надежда е в Никола Тесла. Че е жив, че успешно отхвърли смъртта в настоящето за една от миналото, и оттъмлен, многовъзможен, ще стигне до Иркутск, ще подреди там своите машини, ще пусне теслектрически ток през лютите, цялата надежда е в гениалния сърбин — той ще направи Историята обект на експерименталната наука, ще включи Историята към електроди, ще премести стрелката, виууу, ще заподскачат черните мълнии и тогава ще се види чие ще бъде най-отгоре.

Пристъпи към бариерката, отпусна се тежко на балюстрадата. Железопътните траверси проблясваха под междувагонната рама, сливайки се в геометрична вълна. Още само ден, а вдругиден на разсъмване — Иркутск. Какво ще предприеме? Ще отиде на адреса, който му даде Прейс, ще се представи в Министерството на Зимата, ще се остави да го пуснат по дирите на баща му? А ако някой агент леденист, или пък последовател на Мартин от распутинската фракция, или някакъв съгледвач даде знак, много ли ще е нужно, в такъв град на края на света, където тълпа от китайци, сибирски диваци, бивши каторжници и всякаква световна измет се носи по улиците, много ли ще е нужно — червонец и бутилка ханшин^[5], не повече, и кинжалът вече влиза под реброто, ето ти твоите хиляда рубли, играй си сега на зимуха с Искариот в пъкъла.

Да избяга? Кога? Как? Да слезе на някоя гара преди Иркутск, да се изпари в Сибир, това е съвсем възможно, има достатъчно пари, остатъка от комисарския аванс плюс спечелените от Фесар; а тук никой не пита за документи, може да се живее години така, извън обсега на държавата, да смени идентичността си с един или друг бежанец. А след това да се сдобие incognito с билет за пътническия до Владивосток, откъдето тръгват кораби за всички пристанища в света — не беше ли такава най-първата идея? — Нос Добра Надежда, Антиподите, Западните Индии, Америка.

— Позволете, Венедикт Филипович.

Заставайки до него, Зейцов се хвана за парапета с ръката с липсващите пръсти, когато Експресът се наклони на лек вираж.

— Отидоха ли си?

— Моля?

— Говоря за доктора и пан Поченгло. Събудиха ли ви?

— Не знам… да… аз само… — Но защо ли така се суети, защо се хваща за брадата, чеше черните келове, мачка костюма си, оставяйки мазни ивици? — Позволете да…

— Е, наслушали сте се, Филимон Романович, на всякакви глупости, каквито рядко могат да се чуят.

— Аз… съвсем не мисля, че това бяха глупости. — Почеса се нервно по белега. — Ваше Благородие сигурно помните за какво ви помолих сутринта.

Изправи се.

— Е, щом искате да ме мъчите с това отново…

— Не, не! — Зейцов замаха с ръце, пускайки парапета. — Аз точно с обратната молба: след като помните… забравете.

— Какво?

— Забравете, лошо е, че ви молих. — Извърна очи. — За лошо нещо ви наговарях, забравете.

Дълго време се взираше в него. Онзи се въртеше и се кривеше под погледа като че го печаха на бавен огън.

— Съвсем не мога да ви разбера, Зейцов. Не сте пили сега, нали?

— Не е, както го мислите, Венедикт Филипович. Чух това, дето го говорихте тук, и премислих цялата работа. Лошо е, че такава молба излезе от мен, а още по-лошо, ако поискате да я изпълните, ако бъдете в състояние да я изпълните.

Махна безпомощно с ръка.

— А какво ме засяга мен всичко това! Оставете ме на мира с тези ваши молби, Божии Царства и дълбокодушни изповеди. Хайде, марш!

Едва сега усети острието; Зейцов скочи с плам в очите, веждите смръщени.

— Гаспадин Йерославски! Ти не мислиш така!

— Как не мисля?

— За какво ви уговаряха — какво казахте, че ще направите, когато срещнете най-накрая баща си — каква ще е ползата от властта над Историята. Слушате, питате, подвиквате, обиждате се — но какво е вашето мнение? Вашето, най-искрено!

… Кажете: вие наистина ли мислите, че Историята е дело на хората? Че ако в съответния момент някой беше постъпил по начин, различен от начина, по който е постъпил, то Рим нямаше да рухне, или Средновековието никога нямаше да отмре, или Бастилията нямаше да падне? Или днес: че някой нещо ще направи и революцията ще промени лицето на Русия, лицето на света; а ако пък не го направи — всичко ще си остане постарому. Оттам ли наистина се взема Историята? Така ли мислите?

… Или че тя е по-скоро образ на необходимостта от несвързани с каквото и да било действия: Рим е паднал, настъпват тъмните векове, след тях втора римска епоха, след нея втора епоха на разума — така както четното число идва след нечетното, което идва след четното.

… Венедикт Филипович! Кажете ми искрено: в коя История вярвате?

Гледаше го право в очите, без свидетели, с лице, изчистено от присмехулни или иронични знаци и гримаси. Ето ти сега, пиша го в капана на искреността; защото ако тук присъстваше някакво трето лице, ако имаше дори и най-малък намек за подигравка в говора или в жеста — можеше да влезе моментално в тази външна конвенция и да обърне целия разговор в поредната приятелска забава. А така — имаше само човек и човек и това, което може да се изрази на междучовешки език.

— В какво вярвам ли, Зейцов: че не Историята твори хората, а хората творят Историята.

Екс-каторжникът кимаше с глава. Дръпвайки се на крачка от балюстрадата, той се преви на две. Още един, който ще играе театър на поклоните, помисли. И наистина — сплъстената грива почти докосна железните плочки на платформата.

— Простете ми — каза със звучен и много ясен глас Зейцов.

След което го сграбчи с две ръце под коленете — трябваше да се залови за парапета — дръпна го — по небето течеше река от дим — и като се изправи стремително — го хвърли нагоре — небе, тайга, стомана, насип, земя — трябваше да се пусне от парапета, преди нещо да се е счупило в усуканата китка — насип, земя, трясък и свистящ в ушите вятър, — полетя, претърколи се, с краката напред. Дори не успя да извика. Бичът — гъвкав клон — го шибна по гърба, падна сред трева и пясък; продължаваше да се търкаля. Пламна болка в насиненото, смазвано тяло. Най-сетне спря сред чакъл и камъни. Раздраха лицето, забиха се в шията, прокъсаха дрехата и кожата. Повдигна се на лакът. Избит зъб изплува върху брадата заедно със слюнката. Грохотът постепенно стихваше — грохотът стихваше, понеже влакът се отдалечаваше; последният вагон на Транссибирския експрес изчезваше в перспективата на просеката, изсечена в тайгата заради железопътния насип. Проблесна лампата, сигнализираща края на композицията, и вече само студената светлина от заревото над „Черния Самур“ светеше над дърветата — но и този облак от пъстроцветни пеперуди бързо избледня и се смали на тъмнеещия хоризонт. Длук, длук, длууук, тишина. Изплю втори зъб, погледна в обратната страна. На фона на червеното Слънце в далечината се движеше дребният силует на конник с дръвце на седлото. Седна полека, счупените пръсти стърчаха под странни ъгли. От лъскавите релси вееше студ. Първите звезди на азиатската нощ заискриха на ниското небе. Една, втора, трета, пета, съзвездието Ловец. Залязоха зимлязните дъги. В горските усои се обадиха животни. Тръпки полазиха по изтерзаното тяло. Посегна към Архимайстора.