Яцек Дукай
Лед (18)

За арсенала на Лятото

Никола Тесла опря дулото в слепоочието си и дръпна спусъка.

Изтрещя. Косата му се изправи и веждите щръкнаха. Черна светкавица прескочи между черепа на сърбина и тунгетитното огледало. Старият телохранител се прекръсти три пъти. В огледалото припламна настръхнала лъчесянка, портрет на Тесла в профил, главата, шията и част от торса; огледалото беше с размерите и формата на сватбена фотография, позволяваща да се види бюстът в естествената му големина.

Работата обаче бе там, че белият негатив, просветнал върху катранено черната плоча и вече избледняващ, тоест потъмняващ, с нищо не напомняше физическата форма на портретираната личност. Не беше ли това, както искаше докторът, неговият символичен „кармограф“? Нямаше високо мнение за тези източни езотеризми, с които преди години някакъв гуру под тъмна звезда бе заразил изобретателя. Това не му отива, не му отива.

— По-добре оставете това устройство, много ви моля.

— Ама приближи се, де, млади момко!

— Моля ви, зарежете го.

— Ела и погледни и кажи какво виждаш.

Профилът приличаше повече на скица на птича глава: тънка шия, изпъкнал клюн, отгоре наежен гребен. На мястото на бузата зееше дупка. От окото се разбягваха линии, или може би жили или искри, очертания на бяло-черни мълнии. Нямаше уста, само още една ноктеста мълния, разсичаща надве петното на това лице-нелице.

— За какво си мислехте?

— Вие ще ми кажете за какво съм си мислил.

Почесване по врата.

— За електрически машини и бури с мълнии?

Тесла пъхна кабела в сандъка.

— Аз почти непрекъснато мисля за електрически машини. Дори когато не мисля.

— Значи това работи?

— Трябваше да се обзаложа предварително. Степан! Вие как смятате?

Телохранителят издърпа верижка, погледна нервно циферблата на часовника си, подобен на луковица.

— Ой, връщайте се в купето си, докторе, ей сега ще потеглим, Олег Иванович няма да задържа влака, телеграмата със сигурност вече е тръгнала.

Тесла махна с ръка примирено. Опъна белите ръкавици, извади гребен и с енергични движения се захвана да приглажда щръкналата си коса — най-напред назад, после симетрично на двете страни с път по средата. В същото време се оглеждаше в полираната обковка на единия от трите големи метални цилиндъра: опасани с кожени каиши, конопени въжета и тежки вериги, те заемаха по-голямата част от вагона, легнали на едната страна и обездвижени с дървени рамки. Старият Степан следеше вратата да остава затворена, светлината проникваше тук само през високо разположените зарешетени прозорчета; Тесла се извиваше, опитвайки се да улови ту с лявото, ту с дясното око отражението си в тъмната стомана.

— Ако се окаже, че в това има поне мъничко истина — мърмореше под нос, — същият ефект би трябвало да се постига с всеки източник на тъмлина. Хората използват тмечки, защото са най-евтини, с прахообразен въглероден тунгетит във фитила. Въпросът обаче е за тъмлината, за влиянието на човека върху тъмлината: върху самата нея или върху онова, което съпровожда винаги нейното освобождаване. — Той се засуети около цилиндъра. — Съгласен ли сте, господин Бенедикт?

— Хм, и на мен така ми се струва.

— Размишлявах за това през нощта и после по време на закуската. Княгинята успя да притисне до стената английския инженер. Апропо, вие къде се дянахте?

— Само че трябва ли да провеждате всички тези експерименти върху себе си?

Тесла прибра гребена.

— Кристине е говорила с вас.

Приглаждане на мустака, оглеждане на вагона. Подът беше посипан със стърготини, дъските не бяха заковани особено старателно при сглобките, по фугите минаваха криви линии дзифт. Двамата охранители се бяха настанили зад купищата дървени и ламаринени сандъци в ъгъла, имаха си там столове, сламеници, одеяла, газена лампа. Как ли обаче ще издържат тук, когато Експресът навлезе в Зимата?

— Всичко това е безсмислено, докторе, на никого не му е притрябвало да прониква тук, за да хвърля вагона във въздуха. Да не говорим за целия влак. Какво предсказание очаквахте? Дали ще пристигнете цял в Иркутск?

— Светлината, тези отделни частици светлина, не като ефир, а като лъчи, die Lichtquanten, или дори като вълна, дотогава, докато сме на територията на Лятото, трябва да е нещо от рода и на светлина, и на тъмлина, на това най-ниско ниво на праната, която пронизва цялата акаша^[1] където светлината се слива непосредствено с човешкото съзнание — интересно дали са протъмлявани и животни?, — в резултат на което съзнанието започва да влияе върху нейното лъчение, върху нейната поляризация, тъй че човек вижда, или може би само мисли и… и… ето така. Я ми помогнете.

Подхвана огледалото от другия край.

— Тежко.

— Чист тунгетит и сребро.

— Сигурно струва цяло състояние.

— Хм, прав сте, не бях помислил за това.

Тесла спусна другия край на огледалото в плоския сандък, зави го с кълчища и затвори капака. Подаде му катинара.

— За какво?

— Някой може да поиска да припечели от това.

— Да задигнат целия вагон?

Степан кимна с глава.

— Mademoiselle Филипов се опита да го застрахова, но всичко това и така е собственост на Негово Величество.

— Пресмятали ли сте стойността?

— Сто хиляди рубли. И повече. Как да се оцени стойността на машините на доктора?

Тесла щракна катинара.

— Докато не ги тествам още веднъж, не се знае дали изобщо имат някаква стойност.

— Но дори самото това огледало…

— Огледалото! Та то изобщо няма да служи за огледало. Какво си мислите, че е това? — Обгърна с театрален жест потопената в полумрак вътрешност на товарния вагон с цялото му съдържание. — Това е арсеналът на Лятото.

Пристъпи към пирамидата от метални сандъци, всеки обозначен с пореден номер и с фирмен знак Tesla Tungetitum Co.; пирамидата надвишаваше по ръст дори високия сърбин, опираше в тавана.

— Тези три трансформатора ще свържем към електрическата мрежа на Иркутск, трябва да получим ток от порядъка на четиридесет мегатъма, тук разполагам с почти километър изолиран силициев кабел от високомеден хладоид, а от това тук ще се сглобяват прихващачи. От онова там пък — клетка за върколака. Ще видим на какво напрежение ще издържат.

Ще пуска теслектрически ток през лютите. Надникна в отворения сандък. Кабел с приставена игла-дуло и труден за боравене спусък се проточваше оттук до бъчвообразен контейнер наблизо, в който проръмжаваше невидимо устройство; от втори отвор излизаше идентичен, многократно намотан кабел, стигащ до същата ракла, където лежаха завити в талаш и парцали големи тумбести колби, напълнени с въглерод. С въглерод?

— Не е ли точно това живецът на лютите?

— Не можеш да ги изгориш, да ги замразиш, да ги разбиеш. Само онова, което им дава живот, може да им отнеме живота. В Прага нямах възможност за тестове… Впрочем, опитваха се да ме откажат да изпробвам концепциите си в Страната на Лютите.

Докосна гърлото на една от колбите. Стъклото беше студено, леко заскрежено, влагата лепнеше по пръстите, щипеше кожата.

— Вие искате да ги… издренирате? Да ги изсмучете? От какво? От теслектричността?

— Когато се отправяме в пустинята, вземаме със себе си запаси от вода, търсим прохлада, правим заслони срещу жегата, опъваме сянка. Когато отиваме в арктическите студове, отиваме с кожуси, с топли дрехи, строим топли убежища. Лютите дойдоха тук — какво носят със себе си? В какво е тяхното спасение на чужда земя? Да им го отнемем!

Вдигна поглед. Доктор Тесла проверяваше пломбите на опаковките, изправен, лявата ръка зад гърба, белият му нагръдник се отразяваше върху сивия метал като триъгълно петно. В мътния полуздрач беше трудно да се каже със сигурност, но сенките по фигурата на доктора, по гънките на облеклото му, в бръчките на лицето му — не се ли изливаха като че от коритата си, подобно на разтопени реки, не течаха ли като бързи струи, въпреки светлината и полуосветеността?

Още по-многозначително беше поведението на беловласия агент охранител. Потънал в безмълвие, неподвижност и мрак, той стоеше зад Тесла, придвижвайки се само когато Тесла преминаваше от един сандък към друг; винаги извън полезрението на сърбина, но винаги близо, като майка, наблюдаваща първите стъпки на сина си, като болногледач, пазещ болния — имаше нещо такова във фигурата на Степан, в напрегнатите му рамене.

— Зимата? Да им се отнеме Зимата?

— Мраз, сняг, лед — е, да, това е първото, което се хвърля в очите на лаика. Какво се вторачихте там?

— Сега госпожица Филипов ви пази в купето, докторе, нали? А вие сте се измъкнали тук да закусите.

— Да закуся?

— Вие се храните с тази сила. Какво има в колбите?

— Кристали на соли, пълни със споменатата черна енергия на праната, с въпросната тмеч. Главно метални соли от групата на желязото.

— Моля?

— Изпробвам различни методи за акумулиране на теслектричност, търся най-ефикасните; точно тук имам амониево-желязна стипца. Какво ви е наговорила тя?

— Че това е по-силно от вас.

Тесла приседна върху контейнер, опакован в хартия с мъртвешки череп.

— Дори и така да е — каза бавно, — дори да съм стигнал до такова решение — да се поддам на това, — откъде е тази сигурност, че решението е лошо?

Наежи се.

— Но за Бога, вие сам ми разказвахте за борбата си с хазартния порок! Да не би аз да не познавам тиранията на тези невидими пранги? Много добре я познавам! Имайте уважение, господине, към собствения си и моя разум!

Тесла повдигна многозначително показалец.

— Bene, Бенедето, но вземи под внимание и това: съществуват и добри навици. Неща, действия, асоциации, на които сме се съгласили да се подчиняваме. Например физиологичните функции, pardon my rudeness^[2], дори животът ви да зависи от това, не бихте се освободили по своя воля в панталоните си. Обърнете внимание на начина, по който говорите, на начина, по който мислите. И още на това: че се различаваме от животните, от хората, израсли сред животни, защото няма да направим определени неща, ръката сама ще се дръпне, краката ще откажат да ни се подчиняват, устата няма да се отвори. Защото всъщност с всяка своя мисъл и действие всекидневно показвам, че съм само автомат, реагиращ на външни стимули, които дразнят сетивата ми; мисля и действам в отговор на тях. В целия си живот не помня много случаи, когато да не съм могъл да посоча най-първото впечатление, провокирало определено мое действие, мисъл или сън. Толкова повече трябва да се цени всеки миг на истинска свобода на мисленето, свещената лудост на разума! Но цивилизацията… цивилизацията е сбор от добродетелни навици. Това, че ставате от масата, когато се появи дама — още преди да сте си помислили, че трябва да станете. Не вие командвате ставането — ставането командва вас.

— Човек просто става…

— Просто става. Така е. Дете е в опасност — хвърляте се да помогнете на детето. Казвате истината, когато трябва, лъжете, когато трябва. Учтив сте. Миете се. Уважавате по-възрастните. Не убивате. И вие възнамерявате да се борите с тези навици? Е, възможно е, човек може да се освободи от тях, познавах такива хора. Well?

— Но кой е навикът, който управлява нашия усет за това кои навици са добри и кои лоши?

Тесла се усмихна; имаше много искрена, симпатична усмивка, малко плаха. Отиде при отворения сандък, включи отново краищата на кабелите в отворите на бъчвообразния контейнер, към свободния край на по-дългия кабел прикрепи зимлязно менгеме и като го пусна в колбата, стисна челюстите на устройство върху сив кристал. В другата си ръка държеше иглата-дуло, пръстите му лежаха върху изолацията и на спусъка. Гледаше мило.

Загриза се нокътя.

— Ще гръмне.

— Не, превключил съм, това е свободен поток.

— Аз не би трябвало…

Хвана зимлязната игла. Никола Тесла натисна спусъка. Потече теслектрически ток, тмечта закипя в тялото.

… И пусна студения метал.

— … тръгва.

Да, стига.

Олюля се на краката си. Доктор Тесла бързо издърпа кабелите, нави ги в сандъка, спусна капака. Вратата на вагона беше дръпната, там стоеше по-младият охранител. Примига под следобедното слънце, изливащо се над тюменския перон. Шафнерите приканваха пътниците, локомотивът пухтеше. Под зимлязната часовникова кула се полюшваше дървена табела с надраскани накриво с червена боя букви:

Льда нет

Тесла слезе на перона, подкани го нетърпеливо с ръка. Скочи — и падна, земята танцуваше под краката му, небесното сияние бе ослепително, сибирският въздух разпъваше дробовете, всички звуци на гарата се завинтваха в ушите — в ушите, в мозъка, в черепа избухна гнездо от жужащи диви пчели.

Тесла му помогна да стане. Изтупа панталоните.

— Какво стана? Докторе?

— Аз също никога не помня.

— Но вие ме принудихте…

— Принудил съм ви?

— Хипнотизирахте ме…

— Ще ми разкажете по-късно за това с подробности, непременно.

Докторът тръгна с дълги, енергични крачки към вагоните първа класа.

Хукна да го догони — а му беше леко да тича, добри духове издигаха тежкото тяло над земята. Все още хоризонтът и небесната синева, и снежнобелите облаци по небето, и зданието на гарата, и змията на Транссибирския експрес, и рояците хора на перона — всичко това все още не се свързваше в хармонично цяло, може би заради заслепяването (мигай! мигай! мигай!) или вследствие сътресението при падането, — но тичаше както насън: меко и плавно, спускайки се към земята, когато му се искаше да се спусне, а ако му се приискаше, можеше и да отлети направо в облаците. И макар че картината постепенно се уталожваше в смислена мозайка — оставаше съзнанието, че това е мозайка, че тя би могла да се подреди и по друг начин. Облаците над релсите, гарата в небето, небето под краката, къщите — издухвани от комина на паровоза, кръгозорът — зимлязен и релсите жилести — би могло да бъде и така, сега точно не е, но би могло, не го забравяй.

— Та за какво всъщност ставаше въпрос?

Изравни крачки с Тесла.

— Моля?

— Наминахте и веднага искахте да бягате.

— Не можех да говоря пред Степан. Нощес ме посети господин Фогел. Имате ли някакво влияние върху тях, господин докторе?

Това видимо ядоса Тесла. Изкачи се по стълбичката в Лукса и след миг колебание застана обърнат с гръб, опрял лакът в отворения прозорец, гледащ към града. За първи път погледът му бягаше, криеше лицето си. Което не означаваше непременно лъжа; можеше да означава и неудобна истина.

— Не смятам да имам нищо общо с това! С най-голямо удоволствие те биха ме държали през цялото време в златна клетка!

— Но все пак до вас трябва да е стигнало нещо за моето екатеринбургско приключение. Господин Фогел твърди, че това е заради онези дворцови войни на размразенци и леденисти. И останах с впечатлението, че не икономическите съображения са най-важни тук. Чуйте ме, докторе! Това не е чистата и свободна сайънс — тук въпросът е на живот и смърт. Имали ли сте си работа с мартинистите?

Това окончателно извади Тесла от равновесие. Отлепвайки се от прозореца със стиснати устни и плътно прибрани към тялото ръце, направи вдървен поклон. — Извинете ме — и се отдалечи по коридора, висок, слаб силует, бял костюм, дъга от тъмлина около белотата.

Тук споменът за образа се наложи върху образа и една появила се изневиделица мисъл обърна главата му към стъклото — но слънцето блестеше в стъклото — към полираната железария на вагона — но слънцето се отразяваше от стоманата; затова побърза към своето купе. Дръпна плътно завесите, погледна в огледалото.

А в огледалото — събрана зад гърба му и около лицето бледа сянка, която сияеше и танцуваше като пламък върху рефлектора на нафтова лампа; сянка и едва доловими ивици на лъчесянка, трептящ отблясък на границата на възприятието. Стоеше и гледаше. Минута, втора, по-дълго, неподвижно, а те играеха, прехвърляха се в огледалото и се преобразяваха в дълбочина — докато влакът дръпна, тогава удари челото си в позлатената рамка и магията се разпръсна. Ето ти хипноза; ето ти принуждение.

Подскочи три пъти на място, захапа палеца си в мястото на синината, изсмя се кухо и близна студената повърхност на огледалото, шлюп, шлюп, шлюп, дълги лизвания с езика по стъклото. После седна до писалището, подпря с ръце главата си, за да не рухне с глух трясък върху плота. Какво да прави? Какво да прави? Моментално се върна старото изкушение: да се затвори в атделението, да не излиза, никакви контакти с другите пасажери, никакви разговори с госпожица Муклановичувна или пък, пази Боже, с доктор Тесла или Юнал Фесар. Може пан Фогел да е преувеличавал, решил е да наплаши наивника, та повече да не им се пречка в краката. (Е, успя да го наплаши.) Най-вероятно самите мартинисти са метнали Пелка от Транссиба, нали размаза на пелте един от братята им. Така че — да не излиза. Да не предизвиква съдбата. Ще свърши работата на Министерството на Зимата в Иркутск, още една хилядарка в джоба и назад. Сектантите и леденистите ще го оставят на мира, когато видят, че синът има толкова общо с баща си, колкото човекът с маймуната. Само да не провокира. Никакви скандали повече. Никакви публични изяви. Главата в пясъка. Да. Защото човек излезе ли веднъж пред хората, попадне ли между срам и срам, вече няма спасение: делата са по-силни от деятеля, думите са по-силни от този, който ги произнася, настоящето от миналото — нямаш власт над нито една секундна реакция, над нито едно движение на ръката и гримаса на лицето, над проклетата усмивка. Страхува се. Победител е измамата на момента.

И тогава се хваща за теслектрода, и се пламва в тмечта. Защото не беше ли целта да откаже доктора от анормалната му страст? Не обещаваше ли искрено на mademoiselle Филипов, воден от рицарски намерения? Но моментът настъпи и започна да става еди-как си, да се говори — еди-как си, да се прави — еди-какво си.

Да бяха това поне някакви избори с голяма морална тежест! Да ставаше въпрос поне за огън и битка, и щорм, и кръв на невинни, и може би Лорд Джим или друг благороден човешки метал от страниците на Конрад^[3], който не се огъва, не се огъва, докато не се взриви — с голям грохот и ехо, достигащо до ближните. Обаче не. Обаче тъкмо обратното. Малък срам, срамче, срамченце, едно, второ, десето, стотно, толкова дребни, че чак невидими с просто око, бактерии на душата, срещу които няма броня — освен единствено строга карантина.

Само дано тази авантюра с теслектриката не довлече след себе си някакви болестни последствия, наистина съдбата помага на глупака, но засега в този влак не можеш да се обърнеш, без да си навлечеш нови бели. Успокои дишането. Трябва да прецени нещата с хладен ум и без предубеждения. Първо, от това не се умира. (Тесла не е умрял. Засега.) Второ, това минава, във всеки случай отслабва, отива си с времето. Трето — трето, какво собствено става…?

Вдигна ръка пред очите си. Не трепереше. Духна в шепата си. Нямаше и помен от сажди. Махна капачето и погледна през интерферографа. Без промени, светлината продължава да интерферира със светлина.

Наистина се чувства по-свеж от нормалното, но това не е нещо необикновено, понякога е достатъчна чашка добра водка. Тесла казваше, че изследва влиянието върху способностите на разума. Паметта — какво е паметта, разбирана тъкмо като феномен на мисленето: склад на духовната дейност или просто отражение на състоянията на мозъка? Наблюдаваше светулкащите зад прозореца последни здания на Тюмен. Ако е прав и не съществува едно минало, не може също така да съществува една памет за миналото: помнят се много взаимно отричащи се версии, а съзнанието се мъчи някак си да ги помири и оттук — размити спомени, фалшиви мемоари, бели петна, където паметите са се насложили една върху друга, замазали са се, изравнили са се. Но не трябва ли протъмленият човек, посветен в логиката на лютите — да-да, не-не, според аристотелския нож на истината — да помни миналото ясно и отчетливо, без никакви съмнения?

Или пък Тесла просто оправдава по този начин страстта си? Погледна драсканиците на писалището. Някъде между тях се намираше зашифровано писмо на пилсудчиците. Намери молив и без да се замисля, възстанови по памет в бялото поле на брошурата на Транссиб цялото писмо, единайсет реда по двайсет букви плюс още две, редове с безсмислени комбинации от знаци, които дори математик няма да запомни лесно. После извади истинското писмо.

Изсмя се иронично. Направо в десетката: без да се замисля, без да се съмнява, ясно и категорично. Само че напълно различно от това в шифъра. Захвърли гнилия плод на паметта.

А има ли изобщо смисъл да си блъска главата с това писмо? Могли са предварително да се уговорят, че определена дума или съчетание от букви ще означава конкретна дума, изречение — и няма никакъв начин да ги отгатнеш.

Хм, само че получателят на такова писмо ще си носи ли тефтерче с кодовете, години наред, в заточение, в дивотията и в студовете на Сибир, на сечищата из тайгата и в мините, в пътуващите роти, под очите на пазачите и сред министерските куки — невъзможно, не може да е имало такава уговорка.

Следователно това е шифър, опрян изключително върху онова, което е залегнало в паметта на адресата на писмото. Не могат да са сигурни, че получателят ще намери тъкмо там хартия и молив; не му остава нищо, освен да дращи по снега с трън. Значи никакви тефтерчета.

Методът, който бе запомнил преди години, беше достатъчно сигурен и достатъчно прост. Ако има ключ, той трябва лесно да се съхранява в главата.

Съществува ли изобщо подобно нещо? Замислено гризеше нокътя си. Какъв метод би избрал, ако изпаднеше в подобна ситуация? Разместване на буквите в азбуката. С определен предварително брой места. Ако е с по едно, то B вместо A, C вместо B, D вместо C и така нататък. Ако е с по… — хм, колко са вариантите на един такъв шифър? Толкова, колкото са буквите в азбуката. В писмото няма полски букви, значи се придържат към латинското писмо. Сега трябва да опита с първия ред: ако още в началото на текста не се открои смисъл, няма защо да се мъчи с останалото.

Взе чист лист, изписа латинската азбука от A до Z, номерирайки буквите от 0 до 25. Е, добре, разместваме с едно. YSPAPKMCFYXBCUYWFGJT. С две. ZTQBQLNDGZYCDVZXGHKU. С три…

След като опита безуспешно всички възможни премествания, се загледа в прелитащите зад прозореца брезови горички на фона на зелените поля. Пейзаж, подобен на друг пейзаж, през тези равнини се пътува като с кораб през океана, вълна, неразличима от друга вълна, трябва да се довериш на звездите и часовниците, че корпусът пори различна вода от онази, която е порил вчера. Ръката смачка последния изписан лист, захвърли го в ъгъла. Това би била наистина прекалено проста система, щом са достатъчни двайсет и пет опита за разбиването й.

Как може да се усложни, без самият начин на дешифриране да се усложнява повече от възможностите на стария заточеник. Погледна изписаната върху предишния лист азбука, цифрите над буквите. Нещо лесно за запомняне — ключ дума, изречение. JESZCZEPOLSKA. PRECZZCAREM. FILIPGIEROSLAWSKI. EULAGJA. POLACYNIEGESIISWOJSZYFRMAJA. ABRAKADABRA. (ОЩЕПОЛША. ДОЛУЦАРЯТ. ФИЛИПГЕРОСЛАВСКИ. ЕВЛАГИЯ. ПОЛЯЦИТЕНЕСАГЪСКИСВОЙШИФЪРИМАТ. АБРАКАДАБРА.) Номерът е не да преместваш буквите винаги с едно и също отстояние в азбуката, а всяка буква според номерацията на съответната буква от ключа. Ако ключът би бил JESZCZEPOLSKA, първата буква на писмото би се закодирала, като се премести с 9 места (J), втората — с 4 (E), третата — с 18 (S), и така нататък, а след това от началото на ключа.

Как да се разбие такъв шифър? Броят на комбинациите за проверяване е 26 пъти по 26 пъти по 26 пъти по 26 пъти по 26… колкото е дълъг ключът. Надежда всяка оставете, невежи. Дори пътешествието да беше околосветско, времето пак нямаше да стигне.

Стисна носа си в основата му. Пръстите, които бяха докосвали колбата с отъмлена сол, сега оставяха по кожата между очите същото усещане: влага, студ, ситни, забиващи се в тялото иглички, плитка, пареща болка. Всъщност приятна — като леден компрес върху горещо чело. Изтри дланта с кърпичка. Появи се леко усещане за сърбене.

Смъкна прозореца, запали цигара. Хартиите по плота се разшумяха и разхвърчаха. Събра ги накуп и ги притисна с мастилницата. Експресът препускаше край коритото на някаква пресъхнала река; това беше може би изключително дълъг пролом, плитка цепнатина. Белег, различителен знак върху иначе гладкото лице на Азия. Вятърът, тоест въздухът, нахлуващ във вътрешността от устрема на влака, беше изненадващо топъл, сух. Свали ръката с цигарата. Това вече ароматът на степите ли е? Тук-тук-тук-ТУК, тук-тук-тук-ТУК. Проломът свърши; върнаха се безличните вълни на тревния океан. Поне нещо на небето, профил на планина, птица, буря с мълнии — нищо, нищо, само тези мегалитни облаци като варовикови гробници на архангели.

Слънцето режеше очите, погледът се плъзна към сянката, а в сянката се очертаваше светлият правоъгълник на листа. Писмото на пилсудчиците бе застанало най-отгоре. Изтръска пепелта зад стъклото. Тук-тук-тук-ТУК, още ден, два и дори сърцето ще започне да бие в ритъма на влаковите колела. Тази ритмична повторяемост може да те доведе до умопомрачение, лудостта е тъкмо страст към прекалена повторяемост, глад за прекалена повторяемост. Погледна още веднъж. CAR. CAR. Цар! OREE. REE. ORE. Наведе се към писалището. Какво означава това? Означава ли изобщо нещо? Някои съчетания от букви се повтарят. Вдигна от килима молива, подчерта еднаквите части.

Имаше 5 повторения. ABT и 56 букви по-нататък ABT. ORE, 32 по-нататък — OREE, 156 по-нататък — REE. JCAR, 32 — JCAR. YRG, 44 YRG. Всички отдалечени на чифтен брой знаци. Всички отдалечени на число, делимо на 4. На 8 — вече не.

Какво означава това? Означава ли изобщо нещо? Дръпна дълбоко цигарения дим. Може ли това да е случайност? Може. Но е необичайно малко вероятно. Да залагаме на онова, което е по-просто и обикновено. Ключът е четирибуквена дума. Писмото е закодирано посредством четири размествания. Буквите с номера 1, 5, 9, 13 и тъй нататък са преместени според първата буква на ключа; буквите с номера 6, 10, 14 — според втората буква на ключа; с номера 3,7, 11, 15 — според третата, с номера 4, 8, 12, 14 — според четвъртата.

Единствено дето самият ключ все още си остава загадка. Седна на постелята. Поне се знае броят на комбинациите за проверяване: 456 976. Ако на всеки опит се посвети четвърт час… Закиска се под мустак. Безумие.

Съобщението се състои от 222 букви. По 56 букви, преместени според първото и второто правило, по 55 — според третото и четвъртото. Загаси фаса. 55 букви, извадени от текста на принципа: всяка четвърта. Микадо на късмета. Тук вече няма да се намери никаква закономерност.

Погледна към машинописа на труда на Алфред. Та това не е така: има закономерности, с просто око се вижда, че в текста, писан на полски език, буквите от рода на A, E, I се появяват значително по-често, отколкото J или G, да не говорим за X и Q. А за статистиката няма значение дали взимаш всички поред или всяка четвърта.

И така, започна да пресмята честотата на появяване на буквите. Най-напред преброи колко пъти е била употребена всяка от тях в първите десет страници от статията на Алфред Тайтелбаум за студията на Лукашевич Принципът на противоречието у Аристотел, приравнявайки ги към латинската азбука. Водеха I, A, K, R, с G и на последно място H. След това преброи честотата на поява на буквите във всяка четвъртинка от писмото. И се захвана да ги подрежда: най-често срещаните под най-често срещаните, най-редките под най-редките. Тук вече влязоха в игра най-много 30 комбинации. Някои бяха изключени поради характера на езика. Полякът няма да изговори RGRH нито WCFZ; някои бяха в полския повече от очевидни. Откроиха се първите смислени съчетания. NIE. CIE. PIE. WIE. NIA. TAK. ТАК. Запали поредната цигара. Твърде много смисъл, за да се окаже случайност. Първата буква в ключа: B. Втора буква в ключа: J. Трета буква в ключа: A. Четвърта буква в ключа: H. Това беше пак безсмислие. Но разшифрованото според него писмо вече съдържаше конкретно послание.

WIOSNALUDOWTAKXODWIL
ZDODNIEPRUXPETERSBUR
GMOSKWAKIJOWKRYMNIEX
JAPONIATAKXPARTYAROZ
KAZUJECZASKOMPENSACY
ITAKROSYAPODLODEMXWS
ZYSTKIESRODKITAKXUWA
GAMLODZIIOCIEPIELNIK
IPRZECIWZIMIEXBRONLU
TEXNIEWIERZSTAREMUXK
URYERPRZYBEDZIEXZYJE
SZ[4]
[[5] пролетнанародитеда / разтопяванедоднепър / петербургмосквакиевкримне / японияда / партиятазаповядвавремезакомпенсацияда / русияподлед / всичкисредствада / вниманиемладиразмразенцисрешузимата / защитавайлютите / невярвайнастария / куриерътщедойде / бъдижив.]

Преписа красиво писмото на чист лист. Очите пробягваха по текста веднъж и още веднъж, маркирайки цели думи и изречения, научи го вече наизуст; смущението му нарастваше. След толкова години Сибир на баща му пишеха пепеесовците^[6] от Кралството — ZYJESZ (бъди жив) — пишеха старите революционери на пленника на мразниците — BRON LUTE (защитавай лютите) пишеха с тона на команда — PARTYA ROZKAZUJE (партията заповядва), като че ли е по силите на баща му да се справи с всичко това — ROSYA POD LODEM (Русия под лед) — ODWILZ DO DNIEPRU (размразяване до Днепър) — пишеха му с шифър, да не би синът, пази Боже, да узнае техните планове — WSZYSTKIE ŜRODICI (всички средства) — а това какво, за Бога, трябва да означава?!

Нокътят беше изгризан, зае се с кожичката на палеца. Какво казваше онзи едноух социалист? Че не са имали контакт с бащата? И че това е първото известие от тях за него от пет години? Охтичавият лъжеше, това е ясно. Изобщо не са научили за бащата от хората от „Мьодова“. Най-вероятно те самите са го изпратили при лютите. Искат да използват Леда за вдигане на революция, за победа на социализма или за възкресяване на отечеството, зависи коя точно фракция е…

Вратата се отвори с трясък, течението грабна и разнесе всички хартии из купето, скочи да затвори прозореца.

— Пане Бенедикте!

— Какви ги вършиш!

— Пипнах го, пане Бенедикте!

— Тъпчеш ми паспорта.

Елена не слушаше. Сграбчи го за ръкава, задърпа го, шевът на сакото без малко не се разпра.

— Що за насилие! Дори стражарите се държат по-учтиво… изправи се обиден.

Тя се усмихваше радостно, бледи розички бяха цъфнали по обикновено тебеширено белите бузи; три-четири черни кичура се бяха измъкнали от кока, ах, това като за госпожица Муклановичувна бе нечувана небрежност.

— Е, и?

Тя снижи гласа си до шепот, приближавайки го още повече.

— Филимон Романович Зейцов.

— Онзи — комунистът?

— Да-а!

Поглади мустак, погледна я изпод око, беше много горда със себе си.

— Защо точно Зейцов?

— Ами защото така! Взех от леля ми пари, отидох и подкупих шафнерите и стюардите. И…

— Какво става с Пелка?

— С Пелка нищо не става! — възкликна тя. — Събудете се, пане Бенедикте! Не казваше ли Фогел, че леденистите са вмъкнали свой човек в последния момент? Не са могли да бъдат сигурни, докато доктор Тесла не се решил, тоест — онази госпожица Филипов не решила, впрочем под фалшиво име. Не е ли така? Имате ли представа, пане Бенедикте, какви опашки и резервации са за билетите за Транссиб? Чака се с месеци! — Пак хвана пеша на сакото му; той отстъпи към стената, но Елена този път не го пусна. — Ще успеете за късния обяд, Зейцов идва винаги най-накрая, яде сам, ще седнете при него — той трябва да се издаде!

— О, не…

— Ще се издаде! Шафнерите ми разказаха: купил си билета точно преди тръгването от Санкт Петербург, от някакъв търговец на кожи, за хиляда и петстотин рубли. Хиляда и петстотин! Буржуй-комунист! Ха! Той е!

Тя се пресегна зад себе си, натисна дръжката на вратата. Той огледа безпомощно купето. По килима, писалището, леглото, навсякъде се търкаляха хартии, десетки листчета, изписани с комбинациите от букви, пробвани при криптоанализата, на пръв поглед — записки на луд, нищо друго.

БЯХ. И това е трябвало да запамети за годините Сибир? Колко странна машина е човешкият разум: в колкото по-строг ред впрегне заобикалящия го свят, с толкова по-голям бяс ще атакува последните гнезда на безпорядък в него. БЯХ! Не е за вярване, ключът трябва да означава нещо.

Елена си приказваше нейното, убеждавайки го и молейки, и дърпайки го за ръката като обидена по-малка сестра — а в това време тази последна загадка не се оставяше да бъде изтръгната от мисълта, гвоздей в черепа, рана в главата, терзае, боли, не дава мира, трябва да се драпаш.

— Вие пак не ме слушате!

БЯХ. А ако буквите наистина нямат никакво значение? Ако това е още по-просто? Разместване на азбуката с едно, е девет… 1-9-0-7. 1907.

Всичко ще забравят, но няма да забравят годината на своето заточение.

— Седемнайсет години.

— Моля?

Хвърли поглед над рамото на Елена, мъжът в огледалото имаше много странно изражение. Седемнайсет години. Лицето на бащата, когато отиваше в Сибир — запомнено — незапомнено колко по-стар е бил тогава, само с няколко години; всъщност почти връстник! Няма снимки, няма портрети, само полицейско досие и реално-нереален спомен. Най-сигурният и всъщност единствен начин е това огледало: единствено така, единствено дотолкова съществува баща му в настоящето, единствено под тази форма.

Мръщейки вежди, Елена се огледа през рамо. Дали тя вижда какво става наоколо със сянката? Забелязва ли формата на тази ажурна мъглявина?

Закопча жилетката пике.

— Зейцов. Причините му може да са били съвсем различни…

— О, не! Разпитах ги много подробно: всички са имали отдавна купени билети, единствено Зейцов не, само на него са издали в последния момент. Така че, това е само той — и никой друг. Освен ако леденистите се допитват до някакви ясновидци.

Прекрачи прага. Госпожица Муклановичувна кимна на мисис Уайт-Джеслинг. Възмутената англичанка извърна глава.

Елена прошепна припряно.

— Няма да ви тегля за вратовръзката, господин Бенедикт, недейте да разчитате на това.

— Би трябвало да си легнеш, пак ще заслабнеш.

— Ще заслабна? За какво говорите? И кога съм ви разрешавала да ми говорите с такъв фамилиарен тон? Пане Бенедикте!

С ключ в ръката погледна още веднъж разхвърляното купе. Най-отгоре върху пръснатите по леглото хартии лежеше рекламната брошура на Транссиб, отворена на страницата с надраскания погрешно запомнен шифър.

Завъртя ключа в ключалката, зелена сянка заля прозорците, когато Експресът навлезе за миг между дърветата; зави му се свят и внезапна като тази сянка мисъл замъгли съзнанието:

А ако успее да разшифрова също и този лист?