Яцек Дукай
Лед (23)

За съновиденията на княгиня Блуцка

— Pourquoi?^[1] А сортилежите^[2] там, под Черните Сияния?

— Там вече специалист е господин Порфирий.

— Е, не всички си падат по тези суеверия.

Княгинята хлъцна от възмущение, почувства се засегната. Затова пък князът само прихна ехидно — но удържа на принципа си да не взема отношение.

— Ако не беше това бързане на съпруга ми — каза тя, като демонстративно избягваше да гледа към него, — можехме да останем за известно време в Страната на Лютите, за да се убедя сама. А тези Сияния, те само в определени сезони на годината се появяват, така ли? Според календара? Кога?

Пан Поченгло преглътна хапката месо, отпи от червеното вино.

— Хм, както разбирам, Ваше Височество сте им посветили несравнимо по-голямо внимание, така че по-скоро аз бих могъл да науча нещо от вас…

— Оставете превземките, млади човече, та вие живеете там от дете, най-добре ги познавате. Обзалагам се, че ако запаля тмечка…

— О, чак до Петербург ли е стигнало? — Пан Поченгло поклати глава. — Мода, която в крайна сметка ще отмине, както всичко, което се опира на вкуса, а не на практическата полза.

— А вие как го виждате, гаспадин Йерославски?

— Тъмно го виждам — изтърси, без да вдига глава от чинията.

Наистина ли никой от тях не забелязваше? Потъмлината, стичаща се на вълни по фигурата на Порфирий Поченгло, макар и многократно по-слаба, отколкото при доктор Тесла, не можа да убегне на вниманието му. Очите на Поченгло бяха дълбоко хлътнали в костните кошници на орбитите с остри, отчетливи очертания и достатъчно бе да спусне клепачи или да обърне глава към светлината, или пък да се наведе над масата — и вече тъмлинни пламъчета се трупаха под веждите, засядаха над високите скули, замрежваха с черна мъгла сините зеници. Най-ясно това личеше по лицето му, но не по-малко тъмлееха гънките в облеклото на сибиряка, чупките в костюма му, дори металните копчета проблясваха с тъмни отражения. Порфирий Поченгло се завръщаше в Иркутск след продължило само седмица посещение в Омск; беше на трийсет и три години, трийсет от които прекарани край Байкал, а тринайсет от тях — вече в Страната на Лютите. Нямаше съмнение, че е един от онези туземци, за които с пиянско въодушевление разказваше вчера Зейцов: че носят Зимата в себе си, опърлени са от Леда и дори когато са далеч от него, се разпознават един друг безпогрешно — „лютовците“. Привикнали са не просто към студа като зимовниците, но и към нематериалните въздействия на Зимата; всъщност израстваше първото поколение, заченато и родено под сянката на лютите.

Княгиня Блуцка беше измъкнала много бързо от Поченгло рождената му дата, зодиакалния знак, имената на родителите му, кой цвят и кой скъпоценен камък предпочита, на кой светец покровител се кланя, какви сънища е сънувал напоследък. Князът не участваше в разговора, само подхвърляше жлъчни старчески забележки към съседа си от другата страна, Дусин. Тайният съветник наблюдаваше с удвоено внимание в змийските очи ту единия, ту другия от двамата гости на княжеската маса. Трябваше да се избягва погледът му и да не се правят опити за подхващане на разговор, в който една по-смела дума можеше да провокира княза към ново избухване; самият княз се стараеше да гледа в противоположната посока и изобщо правеше впечатление на безкрайно недоволен от компанията по време на обяда. Сърбаше по-шумно от обичайното, движейки челюстта си като черпак на каучукови панти.

— Прекалено съм им свикнал — продължаваше пан Поченгло. — Може би изобщо нямаше да ги забелязвам, ако не беше отблясъкът по куполите на Събора „Христос Спасител“ край Ангара. Когато се вдигне силно Сияние, Съборът е в състояние да освети половината град, нощем можете да видите заревото чак в Зимни Николаевск.

— Но за гаданията, за магиите, сънищата, сънищата под Сиянията, ето за това ви питам, Порфирий Данилович! Разкажете ми, моля ви!

— Е, добре. Но за това е по-добре да питате бурятските шамани. Аз самият не знам, през живота си нито веднъж не съм хвърлял дори карти таро. У нас не играем със зарове или на карти, ако за това ме питате, Ваше Сиятелство. Нашият свещеник Рузга във всяка втора проповед ни предупреждава да не се дава вяра на сънищата призори. И да внимаваме, когато на небето увисне Чьорное Сияние. — Той изтри устни със салфетката, изправи се, около косата му заблещука тъмлаура. — Човек привиква, както казах, дори и не забелязва тези неща, та нали живее с тях ежедневно. Само когато замине от Зимата за няколко дни… Ето, тук сега навсякъде е толкова хубаво лято. — Той погледна към оловното небе, увиснало над сивата равнина; може би този пейзаж наистина му изглеждаше неотразимо очарователен. Страшно е да се помисли каква ли ще да е красотата на пейзажа в Страната на Лютите. — Има много по-тънки разлики. Наистина ли ви интересува всичко това, Ваше Сиятелство?

— О, да, дори си мислех да изпратя някого от нашето Общество специално с такава цел — да проучи, да опише и да го оповести пред Европа.

— Общество?

— Петербургското Теософско Общество. — Княгинята се наведе над масата, верижката с пенснето и увисна над сосиерата. — Негова почетна председателка съм.

— О! — Порфирий погледна встрани, явно търсейки помощ; но не — носът на съседа беше забит в палачинките с мозък. Поченгло въздъхна, поглади гъстата си брада. — Хората се държат… като хора. Тукашните обаче, както ми се струва, са малко… хм… своенравни.

— Какво имате предвид?

— Даа, виждам, че ще ми е трудно да обясня. Става въпрос главно за несъществени дреболии. В Страната на Лютите… Срещате например, Ваше Сиятелство, непознат човек и в същия миг разбирате, че наскоро е преживял любовно разочарование — но откъде бихте могли да знаете това? Още не е успял да каже и дума. Не му е изписано на челото. Ето, разлики от този род. — Поченгло се изправи в креслото, скръсти костеливи ръце на гърдите си. — Добре, ще ви разкажа нещо от личен опит. Онзи ден в Омск се събудих посред нощ, излязох на верандата и няколко минути вих срещу Луната. Някакви безсмислени думи, вълчи срички. Съседите се събудиха. Защо го направих? Не знам. Нямах никаква причина, никаква цел. Не бях ядосан, спокоен бях.

— Вили сте срещу Луната?

— Искам да кажа, че край Байкал такова нещо не може да се случи.

Княгинята се изкиска.

— Там нямате ли откачени?

— Ами да, наистина не съм чувал за никакъв случай на лудост. Но не в това е работата: лудостта, ликантропията^[3], това са конкретни заболявания. А аз говоря за дребните неща, за тези, които изтичат между думите.

— А убийства в състояние на афект? От голяма любов? От ревност? Не се ли случват?

— Крадат си хората на провала. Свади, побоища, измами, имаме си много брадяги и китайци, а продължава да приижда и неспокойно селячество, то си е традиция, Ваше Височество, още от опричнината, от Киселов, мечтата да се добереш отвъд Урал. И къде се установяват тези мужици? Навремето са гонели Якутск, който е бил столица на Дивия Изток и център на треската за злато, но днес на мода е сибирското Елдорадо, това край Байкал. Половината свят, две дузини езици по улиците на Иркутск. И още едно нещо, което ги изпълва с удивление — а аз се учудвам, че ги удавява и то е, че без да знаят чуждата реч, хората винаги някак си се разбират. Не разбираш думите, но това, което стои зад тях, намерението, винаги ти изглежда очевидно. Или нещо от този сорт…

Княз Блуцки-Осей се надигна от масата.

— Да поблагодарим — рече. — Кхъ-кхъ, да, наистина, да поблагодарим любезно и да отидем да подремнем, скъпа, няма да те моля.

Княгинята също стана, всички се изправиха. Стюардите се засуетиха около масата. Отмести стола си. Госпожица Муклановичувна му изпращаше дискретни знаци. Обърна се към Поченгло.

— Не желаете ли…

— Не желаете ли… — прозвуча в същия момент.

Поченгло се засмя сърдечно.

— Все по-близо до Зимата!

Княгинята се пресегна с бастуна си над масата.

— Но аз вас, младежо — бодна го като с рапира, вас, графе-неграфе с многото имена, аз няма да ви пусна току-така, Порфирий Данилевич ще ни извини, защото аз сега ще ви отвлека, да вървим, да вървим, веднага, отвличам ви, хайде!

Разтвори безпомощно ръце. Госпожица Елена трябва да беше видяла случката. Порфирий Поченгло направи учтив поклон. Трябваше да се заобиколи масата и да се подаде ръка на спаружената старица.

От нея лъхаше мирис на спарено и билкови отвари, макар и не много силен, но толкова отблъскващ, че за да си поемеш въздух, инстинктивно ти идва да извърнеш глава. Пристъпваше с непоколебима енергия — с един ритъм на вървежа, един ритъм на говора, един — на дъха. От толкова близко разстояние можеше да се чуе съвсем ясно: хр, хррр, хр, хррр. Бастунът й служеше да се подпре в случай на внезапно люшване на поезда. Отпред вървеше стюардът, който отваряше и придържаше вратите.

Княгинята спря чак след салона, във вечерния вагон. До голямата мраморна камина пушеше пура едноокият джентълмен, съсед на госпожица Муклановичувна. Княгиня Блуцка насочи към него бастуна. — Вие! — Джентълменът се смути, стрелна със стъкленото си око, стрелна с живото, наведе вдървено глава и излезе. Княгинята кимна на стюарда. Той й поднесе кресло. Почти на същото място преди три дни тя ръководеше сеанса с тмечката, масичката все още беше там, скрита зад пианото. Огледа се за други столове — ето ги, наредени до вратата към галерията.

— Моят съпруг… — започна княгинята, но спря за глътка въздух, хр, хррр.

Отново погледна към онези столове. Но старицата вече си бе поела дъх и го сграбчи за ръката, като разпори ръкава на сакото му, вкопчи костеливи пръсти в китката, така че, ще не ще, се наведе към нея в лакейска поза: прегънат в кръста, напомняше верен слуга, който се кланя, с ухо до устните на нейна милост.

— … казва, че сте изпечен мошеник, впрочем достатъчно е човек да погледне физиономията ви, е, защо се излагате по този начин, млади момко?

— Моля за извинение, не исках…

— И с тези лъжи за вашия произход, ох, че и с пръстен — тя пренесе хватката от китката към пръстите, — може би ще кажете, че това е вашият родов герб?

— Не.

— Шарлатанин, казва князът, и няма как да не се съглася с него, шарлатанин, да, но сега няма да ми избягате! Сега ще ме слушате! Сега истината!

Тя блъвна старчески дъх, ако въздухът имаше цвят, щеше да почернее, тя щеше да издишва чернота, тоест тъмлина, дестилирана в газ. Притваряйки очи, извърна глава като че уж да приближи ухо към устните на княгиня Блуцка, но всъщност единствено за да се освободи от нейния дъх. Гледаше встрани, докато тя говореше, гледаше през мигли зеленикавата сивота на тайгата, нахлуваща през прозорците на Експреса. Полагаше усилия да държи непрекъснато в готовност разтеглените в умилителна усмивка лицеви мускули, за да остават неутрално симетрични, но когато чу нейните думи — сега истината! — сякаш го прониза теслектрически ток, покосявайки де що имаше нерви в тялото. Истината! Злокобна парола, предупредителен знак, оръжието — в длан, върху сърцето броня, внимавай за душата, ще се говори за… истината.

— Я кажете, защо постоянно ни избягвахте? Защо не приемахте нашите покани? Защо бягахте от съветниците?

— Не съм бягал.

— О! Не бягал! Бягахте, добре знаете, че бягахте, и лъжете, не е хубаво, не е хубаво. Питах Порфирий Данилевич, преди да седнете при нас, разпитвам всички, които познават тези краища, които може да са чували за него: има ли в Страната на Лютите такъв човек, Отец Мраз, le Pure du Gel, довереник на лютите, както твърдите, ваш баща.

— И какво?

— Казва, че не се е интересувал. А мога ли да вярвам на вас? Не мога. Вие сте шарлатанин. Впрочем Распутин също е шарлатанин, всички са шарлатани. Само Ледът е истински, само в Леда е спасението, от студ в студ, човекът се ражда в студ, в студ си отива и колкото е по-близо до смъртта, толкова по-ясно чувства растящия мраз в костите, виждате ли старците — загърнати, завити, на слънчице, но с пет пухени завивки и шуби… Какво? Какво гледате така?

Отново бе обърнал глава към прозореца.

— Ваше Сиятелство познава учението на свети Мартин.

Стисна го още по-силно с острите си нокти.

— Познавам го! Вие също го познавате! Че то в двореца не само Распутин… Но чакайте, чакайте! Ами то мен веднага ме разтресе! Познах ви още първия ден! Ето как ни говори истинският Бог, какво по-силно, по-ясно откровение. Когато влязохте в онази тъмлина, когато от вас се изля ослепително сияние, както стояхте в слънчевите двери, ангел на лъчесянката, аз се уплаших, че сърцето ми ще изхвръкне от гърдите, помислих, че отново нещо ми се присънва, понякога придремвам посред бял ден, за час, за минутка, събуждам се, не знам какво, къде, кога, кой час е, какво се е случило, само този внезапен сън остава в мен, и така изведнъж вие влязохте в тъмлината и отвътре във вас лумна пещ от студен огън, видях как изтръгнахте от себе си с червена ръка ледена светкавица, ръката в поток от хладна белота, Боже мой, на мига ме разтърси. Оттогава ви сънувам ден и нощ.

— Ваше Височество…

— В началото не разбирах. Но сега! Сега истината! Сам се изомагьосахте от тъмлината! Син на Мраз!

— Не ми вярвайте, Ваше Височество. И на себе си не вярвайте. Всичко това…

— Но сънищата се доказват! За това ви говоря! Сега ме слушайте! Когато спряхме в Екатеринбург, се сепнах в полунощ, сънят беше страшен, сърцето ми удря като чук, нищо чудно, бях ви сънувала, и открехвам перденцето, и какво виждам, вас виждам, под сребърния сняг, край тъмната стена. О, как ме жегна, тук, под гърдата, само погледнах, и край. Господин князът ме нахока ужасно, но аз вече знаех, и тогава Захарий Феафилович ме убеди, веднага го изпратих с хората му след вас. И какво? И се доказа! Надявам се, няма да кажете, че това е глупаво суеверие — тези съновидения — сънищата, картите, най-различните сортилежи, — колкото повече наближаваме Страната на Лютите, толкова повече стават те. А как иначе би се разбрал с нас Бог?

— Не всичко, което е истина, само от Бога произхожда.

Обаче мисълта му бе привлечена от нещо друго. Княгиня Блуцка принадлежи към мартинистите в двореца, може би тайният съветник Дусин също, но е възможно също той просто да я слуша като вярно псе, тъй или иначе, излиза, че не по внушение на княза, а на княгинята са изтърчали да го спасяват в Екатеринбург силноръките. И какво се случи после: княгинята търси контакт, Дусин е все по-нагъл — а в Екатеринбург не знаеха ли кой още излезе срещу местните мартинисти? Не разпознаха ли Пелка? Но откъде пък биха могли да се познават, този юноша от Буй и петербургската дама? Какви са йерархиите сред мартинистите? А фракциите и поделбите? По какъв начин циркулират заповедите между тях? Защото Пелка знаеше, а княгинята не. Дали не е изпратила Дусин да разпита момчето веднага след като съветникът й е докладвал за схватката в града? Значи Дусин отива посред нощ, събужда Пелка, измъква го от купето навън, на панорамната платформа, та в таен разговор да поговорят за тайни неща, и — какво стана? Какво му е казал Пелка? Какво е казал Дусин на Пелка? Как е реагирал Пелка? Сбили ли са се? Могла ли е княгинята да даде такава заповед на съветника: „изхвърли Пелка от влака“? Всъщност самата тя съвсем не трябва сега да си признава цялата истина, старческият й маниер на разговор съвсем не означава старческа загуба на разсъдък. Ха, та то и цялото това ахкане и охкане за сънища, предчувствия, сортилежи също е само една димна завеса. Присънило й се, как не! Макар и не по същите пътища, по които Пелка и екатеринбургските мартинисти, но княгинята очевидно също е могла да узнае за Отец Мраз и новия замисъл на хората на Рапацки, хм, дори като покани на обяд самия министър на Зимата. Освен това тя познава Распутин, може да е била посветена в най-висшите тайни на мартинистите. От правадниците и стюардите нищо не може да изкопчи човек, Дусин ги е заплашил по-успешно, отколкото биха ги подкупили една дузина търговци от калибъра на Фесар.

Тогава в каква лъжа трябва да повярва сега княгинята? Коя лъжа би била най-безопасна? Дали няма да й се присъни нещо в обратната посока и тогава ще е готова да изпрати Дусин с челядниците му да отстранят „шарлатанина“.

— Какво иска Ваше Височество от мен?

— Това сте вие, вие сте.

— Аз?

Тя погледна подозрително наляво и надясно, и отново вляво, към стюарда, който стоеше на прохода към салона, изпънат, вперил взор право пред себе си: гледа, а не гледа, слуша, а не слуша — все пак слуша. Княгинята го хвана по-горе за ръката, под лакътя, и го придърпа, така че наистина ухото се прилепи към устните в струпеи; сега дишаше в самата му ушна мида, хр, хррр.

— Императорът е полудял — прошепна.

— О?!

— Негово Императорско Величество иска да върви на война с лютите. Слушайте ме сега! — Притегли го още по-здраво; трябваше да се хване за облегалката на стола, за да не загуби равновесие при поредното люшване на вагона и да се стовари с цялата си тежест върху княгинята. — Когато среднощ го налегне помрачение, звъни на прислугата и крещи, изправя на нокти половината двор, нарежда да му доведат министрите и генералите, измъква от леглото премиера, свиква тайно съвета. В Зимния дворец държи голяма зала, където на подовата мозайка са му нарисували половината свят, двата континента с прилежащите към тях покрайнини, цялата Руска империя, и там Гасударят Император прекарва с часове, когато започнат да го мъчат мозъчни химери, седи и мести линиите по Империята: тук Зима, тук Лято, свободни от Зимата територии, тук градовете под Леда, където са се загнездили лютите, там реки, покрити с ледени блокове, фронтове на Мраза, колкото по-надалеч от Сибир се разнасят вълните му, толкова самодържавие все още му остава в страната, другото са завладели лютите — защото така го гледа той, така го вижда, обезумял, сякаш е принуден да изтърпява някаква инвазия в собствената си земя, затова, дойдеше ли вест за поредния град в Русия, където е примръзнал някой лют, се случваше Негово Императорско Величество, уплашен, изнервен, да се затвори в покоите си за дни и седмици наред и нито Александра Фьодоровна можеше да го измъкне в света, нито докторите; а когато лютите се примразиха в самия Санкт Петербург и ледът се тръшна над Нева и гнездо от живи висулки в черни мрежи провисна над Дворцовия площад, от Александрийската колона до проспект Вознесенский, о, да го бяхте видели тогава — нареди да стрелят по лютите с оръдия и карабини, заповяда да се палят огньове под тях, дотърчаха половината офицери от Щаба и Адмиралтейството, те също не успяха да го призоват към разум, чак когато някакъв пруски професор предписа успокоителни на Негово Величество Николай Александрович, бедничкият заспа. Но Императорът не може да бъде обуздан, не е възможно да бъде контролирано всяко намерение и разпореждане на самодържеца. Всички се боят, че накрая ще издаде Указ Срещу Леда, че ще се опита със сила някак да пропъди лютите, несъмнено армията ще го послуша, макар че как може да се справи човешката сила срещу нечовешкия Мраз? Но нещастието, казвам ви, нещастието така или иначе ни е в кърпа вързано. Докато траеше войната с Япония, Императорът наш все пак прояви дотолкова разум, за да приеме аргумента, че най-напред трябва да се справи с единия враг — но ето сега, виждате, примирие, вероятно ще има мир, Жълтата Империя е отблъсната, кой знае какво ще хрумне в главата на Негово Величество, какво вече му е хрумнало? Хр, хрр. Дотолкова можем да направим поне да предупредим лютите, нищо повече не е възможно. Вашият баща… кажете му! Непременно! — Тя се задъха и за момент хъхреше, поемайки дъх. Отново трябваше да сниши гласа си до шепот. — Венедикт Филипович. Защитете лютите! Русия ще я има, докато го има Ледът. Някои еретици изопачават думите на Мартин заради свои дребни цели, но истината е една. Имах сънища. Русия това е Ледът, Ледът това е Русия. Защитете лютите!

Може би тя очакваше тържествена клетва? Изтръгна се от хватката й, тя нямаше повече сили да сграбчи отново ръката му. Отстъпи крачка назад.

— Казах ви, Ваше Височество, да не ми вярвате.

— Какво, да не би да кажете, че не сте син на Отец Мраз?

Завъртя глава.

— Онези мартинисти в Екатеринбург — как мислите, Ваше Височество, за какво искаха да ме очистят? Боят се от същото, от което и Ваше Височество се бои — и тъкмо това е причината да не ме допуснат жив до баща ми.

— А пък аз ви казвам: имах сънища! И само като ви видях — на секундата — знаех — знам! Вие имате сила да обърнете хода на събитията, да запазите Русия под леда. Вие може да не вярвате, но аз вярвам във вас.

Измъкна се от погледа й. Впрочем защо да не й се закълне, какво иска? Това би била една много разумна, много безопасна, добра лъжа. Че е срамно? Пред кого?

— Ваше Княжеско Височество благоволява да приказва врели-некипели. Помислихте ли откъде и как моят баща се е озовал в този Сибир в компанията на лютите? Заточили сте го заради бунт срещу Императора. А тази разкривена fizys — виждате ли ме, Ваше Височество? — защо вашият хубавец капитан ме шибна вчера пред очите на всички? Щото съм поляк. Нека Ваше Височество ми посочи поне една причина, заради която трябва да искам спасението на Русия, поне една!

Княгиня Блуцка замахна с бастуна си от креслото; трябваше да се отскочи встрани. За секунда помисли, че тя ще се надигне и ще започне да го гони с този бастун из балната зала, издишвайки черна воня, пръхтейки през кривите зъби, върху скованите крака, в патешката стъпка на болните бедра и сгърчения гръбнак, отмъстително заплашвайки с едната костелива ръка и вдигнала другата над главата с бастуна като жезъл на магьосник — но не, тя замахна само веднъж и се отпусна в креслото, примирена.

— Добре — изхриптя княгинята. — Имах своите сънища и знам своето, дори и вие да не знаете за себе си, но… Добре. Нека Мартин говори вместо мен.

— Плюя на Мартин.

Погледна го като превъртял.

— Какво ви стана, млади момко? Защо се държите така?

Разсмя се горчиво, чак ехото отекна из пустата зала.

— Защо всички вие искате непрекъснато да лъжа? Не съм мартинист! Не съм никакъв граф! Не съм компетентен по вашата политика! Пет пари не давам за Русия! Впрочем и за Полша също! Баща си не съм виждал от дете! Плюя на всичко това! Лед, не Лед, кожата си отървах и дори забогатях!

Усети, че това вече не беше смях, а по същността си нещо много по-различно от смеха, по-близко до истерично хлипане, звук, изтръгван на кратки ерупции от пресъхналото гърло. Ръцете се тресат, кракът подскача по паркета, тап-тап, още малко и нервната атака ще обхване цялото тяло, бесноватата сила, обикновено добре прикрита зад разкривената, плаха усмивка, ще излезе на свобода. Огледа се панически. Едната ръка откопча якичката, другата започна да шари за Архимайстора. Писклив кикот напираше от диафрагмата нагоре, ей сега ще плисне между зъбите. От тласъка на вагона се олюля на пети и полетя върху княгинята. Тя протегна бастуна — не за да го отблъсне, а да го закачи за рамото и с това още по-здраво да го повали. Свлече се на колене. Костеливата ръка на княгиня Блуцка обгърна врата му над разкопчаната якичка тип столче, продължи нагоре, в косите; княгинята притисна към черната си рокля главата, отпусната безводно в скута й.

— Шшшт, шшшт, тихо — галеше напомадените къдрици. — Всичко е наред, синко, всичко е наред, мама Катя разбира всичко, не е нужно да говориш, мама Катя ви познава най-добре, пред нея можеш всичко да изплачеш, можеш да се изповядаш, Катя ще го отнесе в гроба. Мислиш, че с нещо ще учудиш старата Катя, мислиш, че ще я обидиш, че ще я отблъснеш с грозна истина — няма такава истина. Не бива да се срамуваш, аз ви познавам най-добре, четири такива синчета имах, при кого тичаха да се изплачат, при мен, при мен. Шшшт.

— И-искат да ме убият. Няма да го преживе-ея.

— Никой няма да те убие, ще се справиш, ще видиш.

— Про-одадох се. За хиляда рубли.

— Ще помолиш за прошка.

— Прошка. От кого?

— Ще върнеш парите.

— Ще ги върна.

— Виждаш ли? Вече е по-леко.

Целуна ръката й (набръчканата кожа, на места с кафяви петна, излъчваше мирис на старо дърво).

— Благодаря.

— Имаш ли си семейство?

— Не. Баща ми. Не.

— Никой близък ли си нямаш? Ето това е най-тежкото.

— Простете.

— Ожени се, мое дете.

— На кого бих причинил такова зло — във всеки случай не на любимата.

— Но защо мислиш толкова лошо за себе си? Всички вие сте готови веднага да се пратите в пъкъла, всеки е готов да се закълне, че той е най-лошият човек на Земята, ех, младост, младост. Истински лошите хора са толкова малко!

— Лош? — засмя се. — Та мен изобщо ме няма. Няма ме, няма, не съществувам.

— Шшшт, шшшт.

Настъпи успокоение. Върна се ритмичното дишане, ръцете отново се подчиняваха на осъзнати мисли: застинали, когато помислеше за неподвижност, стиснати в юмрук и разтварящи юмрука, помислеше ли за ред и сила. Повдигна клепки. Зелено ехо от тайгата изпълваше вътрешността на празния вагон, това също действаше успокояващо. Погледна на другата страна — а там стои стюардът, когото за момент бяха забравили, изправен, с безизразно лице, немигащи очи, гледа, а не гледа, слуша, а не слуша — все пак слуша. Скочи на крака.

Княгиня Блуцка гледаше с меланхолен поглед, уморена.

— Много съжалявам. — Поклони се. — Нищо не ме оправдава. Ваше Височество с основание ме презира, и вашият достопочтен съпруг също не се заблуждава. Позволете…

— Попитахте ме за едно нещо.

— Моля?

— Едно нещо, за да спасите Русия. — Тя намери кърпичка, изтри наслюнчената си уста. — Виждате ли, ето коя е тя.

— Какво е то?

— Опрощението.

Смути се.

— Нямам право да прощавам от името на…

— Нямате. Но само живи могат да молят живите за опрощение. Историята не познава милосърдие, Историята не прощава. Гаспадин Йерославски.

Тя повдигна ръката си. Целуна дланта й, този път с много формален жест. Тя почука два пъти с бастуна по паркета. Стюардът отвори вратата. Излязоха в салона.

Mademoiselle Кристине Филипов се надигна от отоманката.

— Чаках ви, и чаках, и чаках! — прошепна тя изнервено, след като го хвана за ръката в паническо ръкостискане и го придърпа след себе си през салона. — Той вече съвсем не диша! Този цербер не искаше да ме пусне там, а всяка минута…

— За какво говорите, госпожице…

— Правадникът не ви ли предаде писмото ми? Защо, ах, защо не дойдохте?!

Посегна към джоба на сакото — беше там, неотворено.

— Забравих.

— Забравихте?! Забравихте?!

— Боли ме главата. Тежък махмурлук. За какво става въпрос?

— Никола умря.