Яцек Дукай
Лед (20)

За скритите таланти на госпожица Муклановичувна и за други потайни неща

За пет удара на сърцето отвори с фибата лукс-ключалката.

— Готово. Сега го хванете! Викат за вечеря, вече тръгват! Вие за ръцете. Раз-два! Вътре.

Казвайки това, тя подхвана трупа под коленете. Кърпичката бе прибрана в джоба, после турчинът хванат под мишниците. Госпожицата теглеше, но беше много тежък и неудобен, сгъваше се корпусът, крайниците, главата — като счупена кукла, и непрекъснато с нещо се закачаше в рамката, в пътечката, в нещата вътре в купето. Очакваше да чуе едва ли не глух тропот, като от дървен манекен. Накрая изтласка турчина с всички сили на пода до леглото, той се сви надве. Госпожица Муклановичувна запретна полата си, откривайки глезените си в бели чорапки, за да прескочи обратно над тялото. Блъсна енергично вратата, затваряйки я май в последния момент — веднага след това се чуха гласове и стъпки и дори някой се блъсна в стената на купето, минавайки по коридора. Елена не изглеждаше вече болезнено бледа. Притисната с гръб към вратата, дишаше учестено, бюстът й се повдигаше в астматичен ритъм: след всяко плитко вдишване-издишване следваше още по-плитко дишане. Трябваше да изчака минута, за да отрони една дума.

— Петното.

— Какво?

— Кръвта!

Докосна слепените от засъхващата вече кръв мустаци.

— На пътеката в коридора! — изсъска Елена.

— Но може и да е моята, нали? Така ще си помислят.

Извади кърпичка и я притисна към носа си.

— Добре. — Госпожица Муклановичувна си отдъхна. — Чие е това купе?

Надникна иззад кърпичката. На писалището имаше портативна пишеща машина с нагласен лист хартия, до нея лежаха купчина дебели книги. На леглото — мъжка пижама с ориенталски шарки. От оставения под прозореца куфар се показваха четка за дрехи и дървен калъп за обуща.

— А ако поиска да мине за нещо оттук на път за вечерята?

Елена цъкна с език.

— Тогава — бесило.

Тя се приближи до прозореца.

— Помогнете ми.

Той дръпна дръжката. Госпожица Муклановичувна провеси ръка колкото може по-надолу. Вятърът нахлу с шум и свистене; листът в машината заплющя като знаменце, трффрр, одеялото се отметна от възглавниците, а вратата на гардероба се трясна в стената.

Погледна към турчина и седна с въздишка на леглото.

— Няма да се справим. Много е тежък. От пода има метър и половина. Някой ще види.

— Кой например? Какво ще види? Пане Бенедикте!

— А само за да го преместим тук, колко се измъчихме! Представяте ли си го: все едно дали с главата или с краката напред, изтъпанчва се пред Азия половин такова туловище и размята ръчища по вятъра. А ако влезем в завой, достатъчно е някой да погледне през стъклото.

— Божествено! Направо Одата на радостта!

— Между другото, успя да освини килима.

— Продължавай да стоиш със скръстени ръце, господине, ще се разложи и върху му ще поникнат цветенца.

— Ха, ха, ха.

— Както обичате! — Тя изтупа длани, обидена. — Аз не се натрапвам. Пан Бенедикт може да продължава, както си го е намислил, извинете, че попречих. — Тръгна към изхода. — Ами да, наистина, време е за вечеря. Довиждане.

Хвана я през кръста, без да става. Тя загуби равновесие, тъй като вагонът се залюля; притисна още по-здраво госпожицата, като пак изтърва кърпата.

— Какво си позволявате!

— Ние, убийците, сме известни със свободните си нрави. Има ли там чисти листове?

— Няколко.

— Трябва да се изтрие някак тази кръв. Колкото може. Не трябва да попива в килима. Представи си, госпожице: връща се човекът в собственото compartiment, а тук на пода, ни в клин, ни в ръкав, голямо петно от кръв.

— А трупът — в гардероба? Всички видяха, че турчинът излезе с вас.

— Подайте ми ги, моля.

Тя издърпа няколко от листовете, притиснати към плота с френски разговорник. Погледна. Половината първа страница беше заета от хидрографично описание на околностите на Тюмен (много потоци и рекички, дълги водни пътища) на нескопосан френски, изписано с голям брой грешки, със зачукани цели думи и букви, ударени върху буквите; след това се лееха редици и редици еднобуквени редове: aaaaaaaaaa, bbbbbbbbbb, cccccccccc et cetera.

— Само с празни, оставете тези. Защото ще разбере, че някой ги е взел.

Наведе се над главата на Фесар, смачквайки листа.

— И какво, от това ще се развълнува повече, отколкото от локва кръв пред леглото?

Госпожица Елена наблюдаваше отгоре, посочвайки с пръст.

— Тук. И тук. И тук. Тук, тук, тук. Тука! Тук също.

— Започвам да разбирам бедния Макбет — оголи зъби.

— Побързайте, господин Бенедикт, накрая човекът ще се върне от вечерята.

— Ух. Ще се оплескам като касапин.

— Че нали капитанът ви разби носа, имате алиби. — Наведе се. — Не я виждам, къде е тая рана. Обърнете го.

— Минутка.

Изтри кръвта от кожата на черепа и от килима под него; пак остана петно, но пъстрата шарка го прикриваше отчасти. Подхвана главата на турчина под брадата и я обърна с лявото слепоочие към пода. Кръвта течеше от цепка над дясната вежда. Протегна ръка за следващия лист.

— Щом сме почнали да го крадем — разсъждаваше госпожица Муклановичувна, — тук може да има под ръка пешкир, после ще се изхвърли, няма да остане и следа.

— Ясно, направо да одерем килима от пода.

Трупът простена и отвори уста.

Подскочи като ужилен.

Госпожица Елена чак приседна на писалището от изненада, събаряйки книгите и хартиите.

— Не го ли бяхте проверили?

— Не успях. Вие веднага…

— Не бил успял!

— Впрочем госпожицата сама видя. Труп като жив. Тоест, като мъртъв. Тоест… Много убедителен покойник, това исках да кажа.

— Пулсът! Или поне дишането! Каквото и да е!

— Докато го дърпахме тук, не дойде на себе си.

— По-добре поръчайте благодарствен молебен, вместо да се оправдавате.

— Аз не се оправдавам. Аз само… Преди всичко, това беше инцидент. А вие направихте от него убийство.

— Какво чувам?

— Да! Вие имате мании! Убийства, разследвания, криминалета! Щом тялото е в кръв, то сто на сто е труп. А щом е труп, то сто на сто е убийство. Едно глупаво произшествие, но се появява госпожица Елена и след половин минута се отърваваме от тялото като съучастници в престъпление. Точно за това говорех, когато госпожицата ми се присмиваше. Така потъваш в Лета като убиец, без да си извършил никакво убийство. Между другото по същия начин се превърнах и в онзи проклет граф. И Бог знае още в какъв.

— Да, но ако го бяхме изхвърлили през прозореца от движещия се влак, щеше без никакво съмнение да има убийство.

— Вие щяхте да го изхвърлите.

— Че аз не мога да го вдигна сама.

— Но искахте!

— Исках да помогна! Неблагодарник! Ледено сърце! Аз се забърквам в престъпление, а този тук…

— Да ви е молил някой? Не! Какво изобщо искате от мен? Сама дойдохте и напъвахте към вратата! Виждал ли е някой подобно нещо! Къде са ви възпитавали така! И сега също… налагате се… с този труп…

— Да бяхте стояли над него и да чупите ръце: дали е мъртъв, дали не е мъртъв, дали ще ме обесят, дали няма да ме обесят, дали ще се залюлея в такт три четвърти, тфу, ялов бик!

— На всичко отгоре и уличен език, добре, добре, моля, разтоварете се, моля!

— У-у, гад…!

Юнал Фесар седна, попипа се по главата, замига, след това вдигна поглед към хората, крещящи над него неразбираеми обиди на полски.

— Excusez-moi, mademoiselle, mais je ne comprends pas…^[1]

Госпожица Муклановичувна приклекна загрижено до него.

— Само колко се разтревожихме! — Докосна внимателно разкъсаната кожа. — Костта не е счупена, това е най-важното. — Елена подаде мило ръка на търговеца. — Ще станете ли?

Подхвана турчина за другата ръка.

— Внимателно. С пораженията по главата никога не се знае. — Премина също на френски. — Тъкмо чухте какво различие в становищата се появи между нас: дали е трябвало изобщо да ви пипаме, обикновено лекарите казват, че не бива, но влакът и без това друса, би трябвало да извикаме доктор Конешин, как се чувствате, господин Фесар, да го извикаме ли?

Господин Фесар се отпусна на постелята, като се опря на възглавницата и притисна към раната подадената от Елена батистена кърпичка, се заоглежда, дошъл малко повече на себе си.

— Сега. Господин Геросаски. Госпожица…

— Елена Муклановичувна.

— А да, спомням си. Сега…

Прекара пръст по челото си, погледна събралата се на върха червена течност. Трето вдигане на отново изтърваната кърпичка. Господин Фесар я съзря; позна собствеността си и вдигна очи. Лицето му се изкриви.

— Значи така! — изръмжа. — Това имате предвид!

Госпожица Елена щеше вече да седне до турчина; въздържа се. Застана пред прозореца, вятърът си играеше с блузката й, дърпаше дантелите.

— Какво имаме предвид?

— Уважаемият господин Фесар — каза бавно, проверявайки дали кръвта от носа е спряла окончателно — много се нервира, когато изказах предположение, че той носи отговорност за, хм, тайнственото изчезване на Методий Карпович Пелка от влака.

— Пелка! — изпръхтя турчинът. — Що за Пелка, по дяволите!

— Уважаемият господин Фесар — каза, като му хвърли окървавената кърпичка — по неизвестни за мен причини си въобрази, че притежавам или пък съм в дружество, притежаващо тайната, хм, на производството на зимлязо извън територията на Страната на Лютите.

— По неизвестни за вас причини! — закрещя турчинът и се хвана за главата с видима болка; след миг продължи, вече шепнейки: — Много ясно давахте да се разбере това. Когато играехме карти. И след това. И онези хора в Екатеринбург. И князът. Правиш ме на луд, господине.

— Уважаемият господин Фесар — каза, като бръкна под сакото и жилетката — на всяка цена искаше да придобие тази технология. Или най-малкото да се включи в начинанието. Опитваше се да ме подкупи, да изтръгне от мен подробности. Което, разбира се, не му се удаде, тъй като няма никакви подробности; всичко си е съчинил.

— А вашият Татко Мраз? — турчинът вдигна машинално другата кърпичка и за момент се вглеждаше с недоумяващо вцепенение в двете, едната в дясната, другата в лявата ръка, двете бяло-червени. Скръцна със зъби. — И госпожицата вярва на този негодник? Виждате го как лъже. Без окото му да мигне.

— Уважаемият господин Фесар — каза, с десница под разкопчаното сако — опита следователно да се докопа по-късно до моя съдружник, тоест до човека, когото той е смятал за мой съдружник. Трябва да е видял Пелка в Екатеринбург. Не знам какво е ставало там; избягах. Може да е имал възможност да размени с него няколко думи. После, след потеглянето на Експреса, отишъл веднага при Пелка в пътническия вагон. Извикал го от купето. Къде може да се разговаря насаме там през нощта? Излезли на площадката зад пътническите вагони. Господин Фесар искал да изтръгне от Пелка същото, което и от мен — но не стига, че Пелка не е имал, това е ясно, представа за нищо, но и отгоре на всичко дошла изненадата от начина, по който Пелка реагирал на това предложение — той, мартинистът. Вие не знаехте ли? Не сте знаели. Сбихте ли се? Някаква схватка? Люшване на влака? Виждате всъщност колко злополучно може да се подреди всичко това.

— Аллах вижда!

— И какво — и паднал, изхвърлили сте го, паднал, може още преди това да е бил смъртоносно ранен, но е паднал, тялото го няма. Какво чудесно място за убийство: влак, прекосяващ два континента — кой ще намери трупа? кой ще възстанови обстоятелствата на престъплението? място, време? кой ще събере после свидетели? Кьорав шанс няма за това. А пък сте и дал на персонала такъв бакшиш — чак на Страшния съд ще признаят, че изобщо са ви виждали; а от вас — ни помен.

— Abbas yolcuyum!^[2]

— Не би ли могло да е така? Би могло.

— Но не е.

— Нека бъдем сериозни, господин Фесар. Как ще удостоверите какво се е случило — по-различно от онова, което би могло да се случи? Когато говорим за миналото, винаги говорим за онова, което би могло да се случи; само и изключително за него. Всички твърдения в минало време са предположителни твърдения.

— Не знам какво става с вас, млади момко, но бих ви препоръчал алпийски санаториум. Извинете ме, госпожице.

Още един продължителен поглед — с подигравка? с погнуса? с гняв? — и придвижвайки се с усилие, Юнал Фесар пристъпи към вратата. Отдръпна се от пътя му, извърна се в неудобна поза, за да не остане и за миг с гръб към турчина. Клатушкайки се, с ръка на слепоочието, той излезе в коридора. Тук спря за момент. Дезориентиран, поглеждаше ту в едната, ту в другата посока — накъде да върви? накъде е отивал, преди да загуби съзнание? къде е неговото купе? — там. Пое с тежки крачки.

Госпожица Елена чакаше със скръстени на гърдите ръце, почуквайки с ток по ръба на мебелта.

— Уж трябваше да водим разследването заедно.

— Извинете. Изведнъж ме осени.

— Осени.

— Осени, отъмни, яви ми се… възможност.

— Да не страдате от болки в стомаха? Леля има ментолови капки, ще ви олекне.

— Моля? Не. — Изтегли ръката изпод жилетката, закопча копчетата. — Да се махаме оттук, няма защо да изкушаваме съдбата.

Затвори прозореца. Госпожицата прибра окървавените и смачкани листове, постави книгите обратно до машината. От прага огледа още веднъж купето, посягайки към косата си за фибата.

Замря.

— О, майчице! Имате ли добро зрение, пане Бенедикте?

— Хм, днес — като на сокол.

— Трябва да съм я загубила тук някъде.

— Оставете ме на мира, цял живот няма да я намерим в този килим.

Елена прехапа устна. Извади фиба от косата си отляво. Излизайки в коридора, се огледа бързо. Празно. Заметна поли, приклекна и — тшк, тшк, тштук — върна обратно езичето на ключалката. Помогна й да стане. Тя изтупа тъмния плат. В прохода се показа шафнерът. Пусна госпожицата напред. Докато вмъкваше фибата в косите си, тя се обърна през рамо. — Господин Бенедикт? — Не се тревожете, нищо не личи. — Да не се е натопил ръбът… — Не… — Шафнерът се отдръпна, той разтвори вратата. Госпожицата се погледна в тясното огледало в прохода към съседния вагон. Старателно зави черния кичур зад ухото. Като наплюнчи крайчеца, прекара пръстче по веждите. — Господин Бенедикт?

— Да?

— В крайна сметка той убил ли е онзи, Пелка, или не?

Въздъхвайки, извади интерферографа, свали червеното кадифе. Обърна се към прозореца и погледна в окуляра на тръбата към червеното слънце: все същото синджирче от еднакви светли мъниста.

— Убил, не убил, ешчо всьо равно.