Яцек Дукай
Лед (54)

За количеството тмеч

Тмечомерът има формата на прът, който завършва със закривено махало. Използва се подобно на вихровите термометри: трябва да се застане на свободно място и да се завърти махалото. Прътът е дебел, със зимлязен „израстък“ под куката — там се намира малък теслектрически генератор с предварително определен капацитет и конструкция, които гарантират стандартната структурна константа, Q. Тмечомерът измерва налягането на теслектрическия ток, U_W, отделян по куката във въздуха. Тъй като относителните поглъщащи капацитети Q₁ и Q₂ (тоест константата за въздуха) са ни известни, то ние знаем какъв е капацитетът на генератора и самото налягане — така че лесно може да се изчисли и последният елемент на уравнението: напрежението на околното теслектрическо поле. Колкото по-ниско е налягането върху тмечомера, толкова по-малка е разликата в потенциалите. Във вътрешния двор на Обсерваторията по физика на Имперската Академия на науките, в ден със спокойно небе, Тесла беше отчел сто и двайсет и половина тъма по скалата, начертана върху пръта. Следователно за губернския град Иркутск беше изчислил изоалетея от девет десетхилядни нокта. В посока на север, към мястото на Удара, трябваше да се очаква систематично нарастване на Мраза. В деня след като се спуснаха от планините, на ширината на петдесет и четвъртия паралел, той измъкна тмечомера от печката на Тесла и на разсъмване, преди да съберат лагера, закрепи устройството над главата си, изпускайки черна пара под млечнобялото Слънце. (Тунгусите сграбчиха амулетите си). После записа резултата от измерването, с един замах на молива замрази календара.

 

 

7 декември 1924 година, 116 тъма

Тунгусите приемаха всички тези действия за някакво магьосническо суеверие и в това нямаше нищо чудно, но забеляза и как господин Шчекелников тайно се кръсти. А япончиците, макар да бяха образовани европейци, хора опитни по въпросите на Леда, по време на измерването на тмечта гледаха да се скатаят някъде в другия край на лагера, зад животните, зад палатките, обърнати с гръб. Когато се опитваше да ги подпита, първоначално с шеговити въпроси, те отговаряха уклончиво.

Интересно колко странно се оплитаха тук пътеките на науката и суеверията! Цялото веселие се изпари, когато стана ясно, че по никакъв начин няма да успее да ги разплете: това поклонение водеше към Отец Мраз, който беше слязъл на Пътищата на Мамутите и водеше Историята към хомота на лютите. Как да предаде на езика на науката подобна басня? Това е невъзможно и, честно казано, дори не трябваше да се опитва. Та нали точно затова вървят послушно и не се разбунтуваха, когато стана ясно, че досега ги е водил на сляпо, несъзнателно — точно защото ги ръководи не разумът, не рационалната мисъл. Беше замръзнал като Сина на Мраз и ето ви последствията от това.

Затова вече не само редеше картите вечер, а и използваше тмечомера сутрин — ритуалите на математическия шаман. Досега не бе разговарял твърде с другарите си пътешественици, за да не се издаде, че няма план; сега не разговаряше с тях изобщо — защото нямаше за какво да говори: вместо да се сраснат под Мраза в език от първи род, езиците от втори род се пропукаха по цялата си дължина. Всички те бяха чужди хора. Гледаше ги по време на почивките и по време на път с тихо изумление — сякаш през обърната зрителна тръба, образът на предмета се отдалечава на безкрайно разстояние. Размиваха се извън собствените си очертания върху миражостъклата, така че ако дълго време не помръдваше глава, те успяваха да се разтворят в локва от безформена белота, да се разлеят върху снежната равнина и по широкия хоризонт: и не оставаше дори следа. Всъщност какво би могло да се спаси в тази бяла бездна? Изчезваха цели народи и географии.

Всички те бяха чужди хора. Тунгусите — ясно, те са инородци. Но пилсудчиците — меланхоличният пан Кшищоф заедно с бъбривия Чечеркевич — ако ги срещнеше в някой от Иркутските салони, нямаше да им каже нито дума, щеше да отмести поглед от лицата им още в първата секунда, след първото слабо докосване до гещалта на тяхната единоправда. И господин Шчекелников, който си оставаше просто една грубо щрихована квадратна фигура, докато смъртоносната необходимост не изискваше друго; онази вечер в скритата под леда кръчма беше разменил с него повече думи, отколкото през всичките предходни месеци. Всички те му бяха чужди и ще си останат чужди, дори ако прекара с тях в палатката цялата дълга сибирска година.

Сега разбираше по-добре инженер Йертхайм. Обратното на приятеля не е врагът, а онзи, когото дори не забелязваш, който не се запечатва пред погледа ти и в паметта. И какво, ако прекараш с Чечеркевич, например, стотици дълги вечери, щом ви обединяват единствено баналните разговори за времето, елените, чая и замръзналите пръсти? И дори да успееш да го опознаеш по-добре — наученото няма да възбуди горещи емоции, а ще изтече без следа.

Едва сега оцени цялата необикновеност на госпожица Елена. Случилото се в Транссибирския Експрес — онова, което си спомняше за случилото се там — това е сливане на симетрични характери, среща на приятели, на другари. Преди да опознае госпожица Муклановичувна, преди да я види за пръв път във вечерно полунеглиже в коридора на вагона Лукс, какво ти, още преди да се настани в онзи вагон — той вече беше неин приятел. Думите й, изречени и неизречени, лъжите и истините й, жестовете и отказът от тях, макар и извършени в самата дълбина на Лятото — те нямаха и не биха могли да имат никакво значение. Студената Математика на Характера беше предопределила всичко предварително. Елена разбираше това по-добре от който и да било друг. Срещата на човека с човек никога не е скучна: нещо истинско се среща с друго истинско нещо.

И щеше да се залъгва, ако твърди, че сега, в Мраза, не мисли все по-натрапчиво за чернокосата девойка. Тя се завръщаше с утрото; идваше неканена вечер; проблясваше в снега, лепящ се върху миражостъклата, докато се возеше в шейната или крачеше из тайгата — достатъчно беше само да присвие очи. Загадка, феномен, истинна лъжа, женшчина. Но преди всичко: фантом от миналото. Та нали тя всъщност не съществуваше. Съществуваше единствено топлият мисловен мираж във формата на болезнено слаба девойка, която свободно прелита от един спомен в друг. Приятно беше да се зарови след падането на мрака в пашкула от заешки кожи, да се притисне към печката, сред потискащите отблясъци — сянка тук, сянка там и ето че красивият кошмар се надвесва над теб. Разтваря по-широко очи, протяга ръката си нагоре… Сън било. Та тя го бе погалила по бузата с хладната си ръка. Понякога късно през нощта, между похъркванията на господин Шчекелников, чуваше тихата й, охтичава кашлица. На небето не бе надвиснало Черното Сияние, не му се присънваха по-дълбоки сънища. Госпожица Муклановичувна съществуваше дотогава, докато мислеше за нея. Тоест все по-натрапчиво.

Още в планините се беше появило опасението, че това с лекота може да се превърне в поредния вреден навик. Та с кого би могъл да размени по някоя дума тук — с Адин, с Шчекелников? (Та те бяха все чужди хора). И ето че започваш да си говориш с неосъществените мечти от спомените си. Нима наближаваше самотата? Не се беше сблъсквал със самотата през всичките онези варшавски години, прекарани над уравнения и теории, не я беше опознал и в отчаяното си объркване по време на пътуването с Транссиба, не се беше чувствал самотен дори след пристигането си в Иркутск, такова чувство просто не помнеше. Самотата тровеше душата му сега: в тясната, задушна близост на чуждите хора.

В животинска паническа реакция отново се гмурна в четенето. В книгите, взети от Полската Библиотека, негови земляци (пътешественици и етнографи) описваха тайните обичаи на различни сибирски народи; трохи от избегналото цензура знание можеха да се извлекат и от романите на Шерошевски. След всичко, което Тигрий бе наговорил за особеностите на шаманизма, търсеше най-вече пасажи, свързани конкретно с него. В повторените от втора ръка обширни цитати у полските автори се бяха запазили и такива руски трудове като „Еволюция на черната вяра при якутите“ на някой си Трошчански Н. Ф., абсолютно забранена от цензурата на Сибирхожето. Под снопчето висящи от клоните шушулки, под заледения навес по време на почивката в дефилето, край огъня, танцуващ върху насмолените съчки — четеше тези знания от студената хартия, която пропукваше под ръкавиците като плътен слой скреж.

В разказите на разпитваните шамани винаги се появяваше преживяването, усещането за прекъснатост: в живота им неизменно се появява момент, в който миналото им бива откъснато от бъдещето, а след това — слепвано, съшивано наново те вече не са си пасвали докрай. Този дисонанс, тази вътрешна пукнатина (като скрит дефект в хаотичната структура на метала), тази памет за недозамръзналост — точно това правеше човека шаман. По принцип това беше смъртта. Кандидатът за шаман умираше — повален от тежка болест, съединен с духовете, хвърлен в изкопана в леда дупка, напоен с отровна отвара, а после се завръщаше в света променен, тоест като шаман. В точката на прекъсване, където историята му секваше, точно там разцъфтяваха новите спомени на шаманите: сякаш наистина се бяха родили в някакво друго място, от други родители, в друг улус, под друга звезда; че са носили друго име; че всичките им шамански знания изобщо не са нови, придобити впоследствие, а им принадлежат от самото начало; те са живели там, живели са като шамани (което никой друг, освен тях, не си спомня); че „всъщност“ са прекарали много повече време с духовете в Горния и Долния Свят, отколкото с живите. През периода на прекъсване ги превежда животински дух-водач, мечка или огромна желязна птица. Разговаряли за земята, желязото и леда. Разговаряли за болката: разчленяване, отделяне на месото от костите, премахване на вътрешните органи и замяната им с нови, каменни и железни, пускането на нова кръв; и всичко това е ужасно болезнено. (Прекъсването в паметта е съпроводено със спомен за прекъсването).

Вечерта на седми декември в лагера, недалеч от наполовина измразил се в камъните лют, тикна под носа на Тигрий физическа карта на района, от Приморските планини до Куда, и поиска да му бъде показано къде точно се намира точно този кръстопът на Пътищата на Мамутите. Етматов дълго размишлява над картата, поклащаше се напред-назад на пети така, сякаш бе изпаднал в транс; накрая тикна пръст в някаква точка. Наведе се напред, като си светеше с лампата.

— Ами ние сега се намираме точно тук.

— Зав-тра — прошепна той. — Не-да-ле-ко.

— На приказките на поганците само децата вярват; влезе поганецът между господарите, прецакаха се християните — ръмжеше господин Шчекелников, докато окачаше по прътите вонящите си чорапи.

Добрият и лошият братовчед се разсмяха в унисон.

 

 

8 декември 1924 година, 110 тъма

На Пътищата на Мамутите стоеше замръзнал труп на кон и наполовина изгорели останки от европейска шейна. Конят стоеше на три крака — единият, изглежда, бе изгризан от вълците, преди да замръзне изцяло и да се покрие с ледена броня.

Дълго време гледаше тоя паметник, докато тунгусите и япончиците разпъваха палатките и прехвърляха багажа.

— Тук? Сигурен ли си?

— Да. Здиес — потвърди Тигрий и тропна с кънката си по ледената кора. — Да-ро-ги Ма-мон-тав. — Тъй цъкна с език и разпери ръце, сякаш показваше размера на уловена риба.

Районът не се отличаваше с нищо особено — ако не се смятаха трупът и изгорелите останки. От север и североизток беше ограден с иглолистна гора, лиственица и бор, плътно покрита с лед; на юг се простираше бяла равнина. Източният хоризонт бе закрит от хълмистата линия на Приморските планини.

— Колко време… докато дойде?

Шаманът размаха енергично ръце. (Спомни си как на поляната край Транссиба беше обирал от лицето си паяжината от тмеч — но кой? Та нали не беше той). Замахна, завъртя очи, почеса се по белезите, дръпна сакатия си крак, с ритуален жест посочи на север и към земята. Разбра, че ей сега ще се спусне за баща си на Пътищата.

Разкопча ските си, обиколи пленената от леда шейна. Леко килната на една страна, с врязани в повърхността на почвата плазове, с вирната към Слънцето, изгоряла до въглен задница, тя представляваше жалка развалина; беше виждал доста подобни крайпътни жертви в покрайнините на Варшава, на границата между Лятото и Зимата. Откъде се бяха взели тези — насред Оноцките възвишения, точно на кръстопътя на Пътищата на Мамутите? Конят стоеше, вирнал глава, сякаш се канеше да зацвили панически, все още впрегнат в хамута. Нещо не му изглеждаше както трябва, сякаш ледът го беше сковал насред движението; сякаш не беше успял да избяга от леда. Погледна вътре в шейната, като почти допря носа си до млечнобелия кристал. Там, на седалката, лежаха някакви дълги, безформени фигури, покрити с мръсотия под леда. Останките на злощастни пътници? Загадката беше толкова сложна, че по следите на запазената в леда материя беше невъзможно да се направи извод за времето: кога точно този впряг беше срещнал нещастието си? Преди месец? Година? Десет години? Тегличът беше счупен, седалката бе напукана. И откъде се бяха появили тези следи от изгаряне отзад? Какво ги беше убило — огънят или мразът? Запалили са се, докато са преминавали през Сибир, но все пак какво се беше случило тук?

Господин Шчекелников отиде с брадвата да насече дърва (първоначално трябва да се запали огън, за да може поне някак си да стигне до вкаменения дънер). Ако се наложи да чакат дълго тук — може би е по-разумно да се настанят в някоя къща? Или поне да разпънат юртите върху дървено скеле, какъвто беше обичаят? Скри се в палатката, извади картите и доклада от Министерството на Зимата. Още на „Цветиста“ беше изчислявал скоростта на Отец Мраз по Пътищата на Мамутите. Триста и деветдесет метра в част, осем и три четвърти версти в денонощие, но ако се предполага, че не спи, не се изморява, не спира. Само че всичко зависи от това къде ще го застигне призивът на Тигрий Етматов (ако изобщо го застигне). Та нали точно в този момент може да се намира под Норилск или отвъд Якутск. Бързо пресметна на ум. Ако вземеше за начално място точката на Удара, тоест горе-долу геометричния център на неговите пътешествия, записани от Уряш, се получаваше разстояние от осемстотин и шейсет версти. В такъв случай кога щеше да пристигне? Не по-рано от сто дни.

… Всъщност може да се намира и по-надалеч, може и да е по-близо, но тези изчисления му се струваха най-вероятни. Сто дни, три и половина месеца, до края на март. По последна преценка на пан Кшищоф запасите щяха да стигнат за четири седмици. Мъхът и сушените лишеи за елените — за повече, стига да не ги товарят ежедневно с работа. А после какво? Добре, елените могат да си изровят нещо изпод снега. Може да се ходи на лов. Вярно, че не са големи шансовете нещо живо в тази ледена равнина да се приближи на разстояние от един изстрел. Естествено, че с останалите рубли могат да купят храна и нафта от някоя забравена от Бога станция или фактория. Вярно, че ако този път не пуснат Чингис сред хората, не рискуват разкриването на Сина на Мраз. Но няма ли да е по-опасно, ако за тази работа изпратят само япончиците с парите? Ами ако там във факторията вече ги чакат с царска заповед за арест? Дори граф Шулц да е останал верен на договорките, това вече не е неговата земя, тук не властва той, а Николай Романов.

… Освен ако нещо не се беше променило. Разклонението на Пътищата е широко, вълната трябва да е мощна — извади колодата, отвори капака на часовника. Чечеркевич остъргваше гъбки от замръзналите, покрити с петна стъпала. Извърна се към стената, нареди първата последователност. Нула.

След час вече беше ясно, че нищо не се е променило. Не се връщай. Царят е тук. Тесла работи под арест. Чакаме. Шулц е жив. Очевидно същото съобщение започваше отначало. Сигурно за тази цел Тесла беше монтирал към прототипа на Чука на Тмечта някакъв автомат. Докторът и mademoiselle Филипов може и да бяха вече арестувани и изведени от Обсерваторията, може дори да бяха убити, а автоматът да продължава да върти записаната в теслектрическото поле механична последователност. Докато не пристигнат казаците и не разбият устройствата. Пам-плам! Пам-плаг!

Надигна глава. Това е Тигрий, който в своята палатка удря по барабана си и хрипти през зъби като животно, което колят живо. Скри хартиите, уви бележника с мушама и го обхвана с ластик, излезе под южното, снежнобяло слънце (отразен лъч го удари в очите, незащитени с миражостъкло). На северния хоризонт, откъм Леда, от самото Сърце на Зимата, се натрупваше стена от мастиленочерни облаци. Сигурно идваше нова буря. А може и да отмине настрани, тук вятърът съвсем утихна. Но може и да не е никакъв природен метеорологически феномен може, ако се приближиш достатъчно и с невъоръжено око да видиш на небето отражението на тайнствените процеси, които текат в Царството на Зимата, зад Последната Изотерма, където още не е стъпвал човешки крак и където между планини от тунгетит греят само луни от тмеч — в Черния Лабиринт, под небето на Черното Сияние, на полетата от черен лед — в родината на живия хелий — където можеш да се докоснеш до материалната Истина — където лютите текат като река — и където не може, не може да се умре…

Пам-плаг! Тръсна глава. Тук, над широките Пътища на Мамутите, когато по тях преминава теслектрическа вълна, разлята между крайностите на ентропията, в главата най-неочаквано може да се роди всякаква лудост, най-абсурдни мисли могат да се породят от най-неправдоподобни асоциации. И веднага след това да се върнат към стария ред на съществително, прилагателно и глагол.

Какви ли миражи и породени от отварите сънища издълбава на това място тунгуският лъже-шаман? Влезе в палатката му. Във въздуха се бе наслоила черна смрад. Разкашля се. Кожата на входа падна и настана абсолютна тъмнина. Изпита моментна паника, когато направи крачка напред, спъна се в нещо и то неочаквано се размърда, краката му се подкосиха — добрият или лошият братовчед пълзеше мълчаливо из юртата, замаян от шаманския ритуал. Падна, изруга под носа си. Пам-плам! Дунда же-лее! Дуунда! Етматов виеше така, сякаш го горяха жив. Потърках главата си на мястото, където я беше ударил (пред очите кръжаха червени петна, това бе единствената светлина). — Тихо! — изкрещях ядосан, докато опипвах с ръка стената на юртата в търсене на изхода. Поне малко светлина да влезе, мъничко въздух… Накрая отметнах кожата и на четири крака се измъкнах навън. Черен лъч припламна в незащитените зеници. В желязната градина, между ръждиви ябълки и чакълени круши, се намираше дървено караулно помещение с герба на Романови, бариера отделяше едната половина на горичката от другата. Изправих се, изтупах белия костюм, приближих се, почуках. На дневната тъмлина излезе Господин с Бомбе, вече съвсем надупчено и продънено. Той не каза нищо, само засука мустак, погледна към маншета си, обсипан с млечни букви, и протегна ръка. Първоначално замигах объркано — какво иска? После си спомних. Извадих визитника си, намерих визитната картичка на Господина с Бомбето, поставих я в дланта му. Той постави в празната си очна ябълка миражостъклен монокъл и повдигна визитката. Обърна я, погледна на обратната страна: там беше написано Бенедикт Герославски. Кимна доволно, ритна каменната стрелка и вдигна бариерата с двуглавия орел. Преминах в другата половина на градината. Птичи скелети чуруликаха частушки от клоните. Черното Слънце с ъгловати лъчи приличаше по-силно тук, мразът засвири в костите. Внезапно забелязах, че кървя с бяла светлина: оставях на земята локви блестяща слуз. Спрях се и това се оказа трагична грешка, земята тук беше твърде мека, твърде гладна, изпосталяла, погълна стъпалата ми, така че не можех да направя и крачка, после ме погълна до коленете, до слабините, опитах се да се опра с ръце — погълна и ръцете, оставаше ми само да крещя и аз закрещях: тя погълна устата, очите, цялата глава, целия мен. И после земята започна да ме смила, но не започна с краката, а с вътрешностите, докъдето успяваше да стигне през отворената уста и разкъсания анус. Земя, глина, чакъл, камъни — всичко се вливаше в мен мъчително, непоносимо бавно, грам на година, килограм на сто, докато накрая — смлян, усвоен — се разпилях на много версти разстояние, дотолкова се разпилях в почвата на желязната градина, че с едната си длан докосвах планините на изток, а с другата — западния вулкан; едното ми стъпало бе накиснато в езерото от лава, другото — във водопоя на мамутите. И там, между тях, съществувах аз, вкаменен, докато не почувствах движение в геоложките маси; по гърба ми пробягаха мравки, тоест — люти. Магматична мисъл се блъсна в мозъчните формации. Започнах да се обръщам под континенталната плоча. И тогава от преизподнята, иззад гърба ми — той положи ръка на рамото ми.

 

 

9 декември 1924 година, 109 тъма

Господин Шчекелников страдаше от хандра. Господин Шчекелников винаги е в меланхолично настроение (в това е и неговото, Шчекелниково, очарование), но този път го беше затиснало толкова силно, че той изобщо не можеше да търпи присъствието на друг човек; напомпан с мазутна омраза, при всяка дума, всеки жест, при всяка по-силна въздишка той се хвърляше към гърлото на нещастника с убийствен поглед. Две седмици в тясна близост с други хора… Какво ли е обратното на самотата за такъв гледащ накриво подозрителен тип, който презираше хората? Слънцето едва бе успяло да се надигне, когато той грабна брадвата, махорка, половин манерка спирт и избяга в стъкловидната белота.

Измери напрежението на теслектрическото поле (отклонението от вчерашния ден беше съвсем минимално) и вече се канеше да се върне към четенето на книгите за Сибир, когато по пътеката откъм елените се зададоха двамата япончици.

— Господин Бенедикт… — каза плахо Адин, отпуснал покорно глава.

— А?

— Трябва да изберем дата.

— Аха, аха, датата! — заподскача наоколо Чечеркевич, като изкарваше смолисти сенки от ноздрите, ушите и изпод шапката си.

— Ами да вървим в палатката!

— Тук, тук — настоя на своето пан Кшищоф.

— Ама защо точно на студа. Палатката е празна.

— Защото на студа по-бързо ще кажете: така или така.

Аха, очевидно такава е била заповедта на Пилсудски.

— Ама защо в това прекрасно утро така си измъчвате душата, скъпи мои?

— Нали тук ще чакате баща си, пане Бенедикте? Но не знаете кога ще пристигне? Не можете да кажете дата?

Замислено се опря на пръта на тмечомера.

— Ами Тигрий твърди, че баща ми е чул призива и вече пътува насам. Само че разстоянията в Подземния свят не отговарят на нашите разстояния. Това е съвсем друга география. И времето е друго, по по-различен начин върви. Аз направих някои сметки и излезе, че в най-добрия случай можем да разчитаме за началото на март. Но и майските дати, че дори юнските, не са изключени. Затова си мислех да издигнем тук някакво по-солидно укритие…

— Март! Май! — плесна с ръце Адин. — Ама, пане Бенедикте, уговорката не беше такава! Отиваме, намираме, уреждаме всичко…

— Какво, Стария ви е наредил да се махате, преди да е започнал новата офанзива?

— Защо говорите толкова лошо за Зюк? — наскърби се пан Кшищоф. — Или той ви е направил нещо лошо? Нима не ви спаси от затвора-смърт?

Само махна с тмечомера.

— Така е, само че какво значение има сега… — Помисли си за прощалното ръкостискане с Юзеф Пилсудски, за онзи идиотски договор, който беше сключил с него, и за миг отново се усъмни: наистина ли беше замръзнал така, в собствената форма на Бенедикт Герославски, или проклетият Пилсудски можеше да омагьоса човек с грубия си чар? — Искате да се връщате? Ами връщайте се!

Те се спогледаха, белотата се отрази от белотата в широките миражостъкла.

— А не можете ли вие, пане Бенедикте, да му напишете някакво писмо?

— За да не ви се сърди, че не сте успели да ме опазите?

— Добре, ще останем до Богоявление; ще ви дадем местата и имената, за да можете да се върнете сам. А после…

— После, каквото стане? Какво толкова е планирал, че така ви е подгонило? А?

— Сякаш Стария ще сподели с някого плановете си! — тежко въздъхна Адин.

— Хм. Нали ви казах, че Шулц е жив, че Иркутск е в ръцете му.

— Казахте ни. От картите излезе. Само че…

— … ама какви ги вършите, мили Боже, да не ви ухапа нещо по задника?!

Чечеркевич се мяташе наблизо по снега, размахваше ръце и се давеше в паника. Накрая обаче успя да разбере, че конвулсиите му имат конкретно намерение: пилсудчикът показваше една точка зад палатките, на изток — но ръцете му се мятаха на половин дъга във всяка страна от тази точка.

Погледна над очилата. Господин Шчекелников тичаше обратно през снега с големи подскоци, брадвата на рамото му хвърляше огнени отражения. Ръката сама се протегна към Гроссмайстера. Побъркал се е! Ударило го е в главата в бялата равнина, ще изтрепе всички! Той скочи в пространството между палатките, заби брадвата в леда, бръкна с дългата си ръка в отвора под кожите и измъкна двуцевка в кожен калъф. Сега ще изпозастреля всички!

— Идват към нас, господин Ге — изхриптя Чингис. — Пригответе се, недейте стърча тук като хуй на парад!

Адин измъкна отнякъде бинокъл, огледа източния хоризонт.

— Трима или четирима души, оседлани елени и шейна.

Извика тунгусите. За момент се възцари пълен хаос, когато всички грабнаха оръжията си, подхвърляха си един на друг бинокъла, крещяха на три езика ругатни и въпроси, без да са сигурни дали да прибират лагера и да товарят шейните (няма да успеем), или бързо да го укрепват за срещата с врага (а как?). Макар да не бяха разговаряли за това, думите на Етматов за идващата от Байкал потеря се бяха загнездили в главите им. Накрая измъкна Гроссмайстера, револверът във формата на василиск заблестя във всички цветове на дъгата.

— Пан Чечеркевич! — извика. — Взимайте елените и отивайте в гората! — Ако застрелят животните, просто няма смисъл да доубиват хората. — А не му се искаше да оставя на огневата линия мятащия се между истерията и героизма Чечеркевич.

Грабна бинокъла от ръката на притичващия наблизо братовчед. И наистина, четирима души на елени. Но нали там, на Байкал, Тигрий бе казал, че вървят пеша.

— Не стреляйте, докато не дам команда! — заповяда им. — Свали оръжието, дявол да те вземе.

А после се оказа, че за всичко е виновна вродената подозрителност на Чингис Шчекелников, който във всеки човек, срещнат по сибирските пътища, веднага вижда разбойник или царски шпионин и се хваща за ножа или двуцевката, просто такъв рефлекс има, винаги и навсякъде.

После се оказа, че това са две свраки (един руснак и един французин) с водач и присъединилият се към тях поп, който се връща в Иркутск от Становите планини през Байкал. Видели пушека на белия хоризонт и завили насам, за да изтъргуват запаси.

— Дали пък нямате малко излишен спиртец? — попита Виталий Ускански. — Или там месо.

Прие ги в топлата палатка, те се съблякоха, постоплиха се край печката. Половината пръсти на попа бяха измръзнали, на лицето му имаше страховити рани и струпеи; останалите изглеждаха малко по-добре. Според обичая на пътниците при спирането те се огледаха един друг, търсеха бели петна. И щеше да ги разпита по-подробно откъде точно идват, под коя изотерма са сврачили, ако на пътя това не се приемаше за страшно оскърбление и причина за справедлива обида.

— Но защо от станция Олхон не тръгнахте по Зимната Железница?

— Гарата е затворена, обкръжена е от военни. Стрелят по всички, без да питат. Не знаете ли какво се е случило там?

— Генерал-губернаторът се е поскарал с императора. А чии бяха солдатите на гарата — на Шулц или на Негово Императорско Величество?

— Пфу!

— Тогава е трябвало на някоя друга станция по пътя да потъргувате.

— Така и възнамерявахме — поклати глава Ускански. — Специално отидохме в чифлика на Лушчий. Само че Господ е отвърнал очи от нас. Няма го вече чифлика на Лушчий…

— Ама какво говорите! Та ние съвсем наскоро…

— Чисто и просто гробница — каза попът, докато нервно сърбаше мазното кафе.

— Мислехме, че станцията е изоставена, че армията ги е прогонила или нещо такова. Но вратите разтворени, на двора вледенени кучешки трупове; продължаване навътре, още един труп, втори, убити хора. — Разказвачът се прекръсти. — И жените, и децата, всички.

— Но не като от разбойници — включи се на развален руски французинът. — Като… като… от чудовища нечовешки. — Той показа, поднесе сухара към устата си и яростно го захапа. — Разкъсани, изкормени, изядени отвътре.

— Изядени отвътре?!

Нещо се беше объркал. Но не, смисълът беше ясен. Ако беше казал нещо друго — при тази тмеч пак щеше да приеме думите му за очевидност.

— Трупояди — изръмжа Шчекелников и започна да точи щика си.

Тигрий Етматов почеса белезите си, измъкна изпод куртката железните медальони, затрака с костените фигурки. Прехвърляше между пръстите си изображенията на животни като зърна на броеница.

— Ру, ру, ру.

— И ние бързо избягахме — завърши разказа си Ускански.

— И после не оставихте животните да си отдъхнат както трябва.

— Не.

— Хм.

Преди червения залез — тоест сибирския обед излезе от юртата да запали цигара. За да избягаш от самотата, първо трябва да избягаш от хората.

Веднага усети студа като хирургическо пробождане право в дробовете. Въпреки това дръпна още по-силно дима и ледения въздух; в това имаше някакво странно, неприлично удоволствие, сякаш постепенно ставаше зависим от температурните страдания: човек се чувства по-жив под иглите на мраза, отколкото в задушната, затоплена, воняща юрта. Слънцето залязваше над снежнобялата Азия в абсолютна тишина, дори вятърът не му акомпанираше. Трршк, трршкк — пукаше смръзлината под кожените ботуши. Седна на заледените плазове на наполовина преобърнатата шейна. Сенките на трите палатки почти се допираха една до друга и се протягаха на изток в дълги траурни платнища. (Свраките нощуват в собствената си шатра.) Беше излязъл навън без миражостъкло, с незащитени очи. Макар и вече разчесани с гребен за през нощта, елените сияеха с диамантени облекла: всяко косъмче от козината им бързо обрастваше с ледени кристали. Първите звезди започваха да проникват от високото право в зениците му. Примигна и скрежът по ресниците загъделичка бузите му.

Трупояди. Езическа приказка. Ускански на елените, якутите пеша — трябваше някак незабелязано да ги изпреварят някъде между фортовете на Лушчий и Оноцка… Не, приказки! Изкашля дима през зъби. Но ако от Байкал наистина идва потеря — то нещастие очаква онзи, който се отнася безгрижно към всяка предпазливост и военна подготовка. Поне някаква ловна хижа от дебели стволове, добре де, полуземлянка, ако само успеят да размразят някак земята… Та нали ако неочаквано бяха пристигнали царските следотърсачи, а не тези четирима нуждаещи се от помощ пътници, нямаше да издържат дълго срещу тях. Пфу, въобще нямаше да успеят да направят нищо: Чечеркевич, разчечеркевен, чупещият ръце Адин, паникьосаните тунгуси, Шчекелников, стрелящ безумно с двуцевката — пълна бъркотия. А мястото е такова, каквото е: тук нито има къде да се скриеш (освен да отидеш в гората), нито сериозно укрепление да построиш. Ако им се стовари цял отряд исправницы, ще се лее кръв. Ами четири-пет авантюристи инородци…? И трябва да издържат толкова дълго, колкото е възможно. Абаасът не бърза по Пътищата на Мамутите. Остава само да чакат и да се надяват.

… Тоест същото, каквото и от самото начало. Оправи парцала на лицето си, огледа пейзажа, наподобяващ черно-бяло-червена фреска, ниска и широка, като свалена от стената на Физическата Обсерватория на Имперската Академия на Науките. Доста трудно е човек да не се чувства изгубен тук. Но не, това по-скоро е остро чувство за изоставеност — огънят, светлината, хората, всички деликатеси и примамки на топлия свят — всичко това бе изоставено, зачеркнато, захвърлено. Сибир: студен, тих, гледан от ледена канара — ето какво остава, ако се приспаднат от живота всичките му възможни потенции. Госпожица Елена — приспадната. Кариерата в Круп — отхвърлена. Безопасният, семеен, уютен живот — заменен от абсурда на скитането по снежната безпътица с надвиснала над главата смъртна присъда. Научните амбиции — захвърлени в клоаката. И така нататък, и така нататък — тази литания може да продължи до безкрай. И ако само можеше да каже, че зад това решение стои някакво изчисление, че са надделели тези и тези морални аргументи, резултати от дълги размишления…! Нищо подобно. Спомня си миналото, прилепено в паметта му към настоящето — и образът е като змия в пясъка, тоест зигзаг след зигзаг. Какъв ти план, като е провален; каква ти надежда, като е разбита на малки парчета; какъв ти шанс за нормалност — пречупен през коляното. И що за странна лудост е това, що за порок! (Живее).

… И така накрая остава Сибир.

Хвърли угарката в шейната. Огънчето се плъзна по кристалната гладка повърхност и угасна в тъмнината. Изправи се, обзет от неясни подозрения. Кон, теглич, шейна, лед — тук нещо се заскрежава в очевидни асоциации. Може би заради вечерните сенки, а може и… Шейната не се ли е преместила леко? Не е ли направил скованият в лед кон половин крачка с трите си крака?

Отстъпи на пет, на десет аршина, погледна срещу последните лъчи на Слънцето. Ледена скулптура на фона на Сибир. Накъдето и да погледнеш, нищо не помръдва. Тишина, безжизненост, мраз. Затрепери под шубата. Дори да носи на плещите си целия Ун-Илу. Ще дойде.

Нощта заля Азия.

 

 

10 декември 1924 година, 101 тъма.

Не се връщай. Царят е наоколо. Тесла работи под арест. Чакаме. Шулц е жив. Не се връщай. Царят е наоколо.

Първи вдигнаха шум тунгусите, манумунанумамунунан и аккулукаи, викове на смръзлината и удари по замръзналите стени на палатките. Пробуждаше се като през глина, като през мед, трудно идваше в съзнание. Много силният студ не отрезвява електрическия разряд — по-скоро го приспива; затова винаги предупреждават всички, които поемат на сибериади — при силна умора хората да не заспиват в бурите, да не полягват „за малко“ в снега, за да отдъхнат. После няма да станат. Отвори покритите си със скреж очи — повдигна изтръпналата си ръка — мъгливият му дъх увисна в пропукващия въздух. Бял скреж покриваше всички повърхности във вътрешността на юртата. Огънят в печката едва тлееше. Извика на господин Шчекелников. Той се уви вяло в двата кожуха, излезе навън. (Мразът нахлу през отвора като димен облак). Наостри уши.

— Размърдайте си задниците! — зарева Чингис. — Смръзляк иде!

А до зазоряване има още цял час. Излезе със запалена борина. Французинът-сврака присветваше с лъчесянка от тмечка, която стискаше с облечената си в ръкавица ръка. От нощния мрак се появиха трептящите очертания на овални форми с височина пет-шест аршина, които висяха над хората и палатките. Етматов танцуваше на снега, петната от хвърляните от шамана сенки подскачаха върху огледалните масиви. Лед, лед израстваше изпод земята. Приближи се — това не е лют — успя да го докосне под самия леден навес. Мразът тук беше бронебоен, но успя да издържи за миг, сдържайки дъха си. Погледна вътре. Борината в ръката му запращя и угасна. И все пак успя да види вътре онези тъмни скулптури, замръзнали кълба дим: кон и шейна в леда. А навесът над главата — това беше гигантска конска муцуна. Обиколи образувалата се формация. Деветдесет и шест крачки. Соплицово, както беше наредил Господ Бог.

… В лъчите на изгряващото Слънце то се прояви в цялата си арктическа красота: насипи от смръзлина, гребени от шушулки, алеи от млечни сталагмити, кристални долчинки, прозрачни и оцветени блокове, вградени един в друг в пияни редици. Слънчевите лъчи се разбиваха в призмите на соплицовото на хиляди дъги. Шаманът се мяташе в тях, от устата му избиваше пяна. Заобиколи го на безопасно разстояние, като не можеше да откъсне поглед от ледения масив, от пленените в него тайни. От време на време се приближаваше и надникваше в слънчевите огледала. Сърцето бие като в безумно надбягване. В устата — сухата висулка на езика. В очите — дъгоцветни искри, като огледални, режещи до сълзи късчета. В дробовете — снежна виелица. В главата — една паническа мисъл: той? той? той? Не е той. Приближаваше се и надникваше. От лагера викаха — не обръщаше внимание. Свраките се отдръпнаха и тръгнаха настрани — отбеляза го мимоходом. В слънчевите лъчи се сипеше сняг — нека се сипе. Приближаваше се и надникваше. Той? Той? Той? Не е той. Няма го. В соплицовото имаше проломи, сенчести разломи, напомпани с утринни феерии, като алеи, които водеха през ледника, за който му бе разказал пан Кожински. Но как да влезе, когато силите стигат за едно вдишване? Да пристъпи в самото сърце на соплицовото и там да напълни гърдите си със стоманения въздух… ножът, забит под ребрата, не е толкова страшен. А и при всеки подход имаше по един кратък момент — точно преди да удържи краката си от единствената, последна стъпка — когато страхът и разумът бяха засенчвани от спомена за последната Иркутска нощ, спомен, подобен на отражение, на рефлекс от чужд сън: черното, лъскаво туловище на смръзляка — ръка, протегната към Леда — Истина, притискана към живото тяло. Някакво си там нещастно соплицово! Беше преживял лютия! И въпреки това, при всяко приближаване се спираше на границата. Погледът успяваше да проникне само на няколко аршина, след това се объркваше в ледената мръсотия, в кефирната суспензия, в ярките калейдоскопи. Конят и шейната все още можеха да се различат в неясните петна, но центърът на соплицовото се намираше на някое друго място. Напразно се вглеждаше. Той? Не е той. Може ли да е пристигнал толкова бързо? В никакъв случай. Страхът и надеждата размътваха разсъдъка му. Та това е кръстопът на Пътя на Мамутите, така че какво му е странното, че тук се смързва соплицово? Точно обратното, това би трябвало да се очаква. Конят и шейната — трябваше да се очаква. А Отец Мраз, когато дойде — ако дойде… Сърцето биеше като в луд галоп.

Трябваше да изместят лагера по-далеч от най-големия мраз. Взе решение да издигне колибата под гората, по най-простия начин, върху клони от иглолистни дървета, от грубо изсечени трупи, без основа, каквато тук, в замръзналата като гранит земя и без това беше невъзможно да се направи. Впрочем от столетия строят точно така на скованата от ледове земя, поставят колибите-кутийки върху заледената повърхност, която, при настъпването на по-топли дни, се размеква в нестабилна маса, а после колибите се кривят, рушат се и цели квартали дървени къщички пропадат под земята. Което обясни господин Шчекелников с тон на мрачно предсказание, като се позова на честите си пътувания в Якутск, където още в годините преди Зимата бяха пострадали много домове. Само че колибата щеше да служи за убежище най-много два месеца и никакво размразяване нямаше да я заплашва. На което господин Шчекелников отвърна с хриптене и ръмжене, че по-скоро Батюшка Мароз ще пристигне тук, отколкото да се успее с отсичането на заледените дървета и справянето с работата в този студ. И показа как брадвата отскача от омръзналото стебло: като от зимлязо.

Въпреки това впрегна в работата япончиците и тунгусите — с изключение на Тигрий, който цял ден ни веднъж не дойде на себе си, а само извършваше шаманските си ритуали под соплицовото, преминаваше от тая душа в оная, а тя — на оня свят.

Шестима здрави мъже, дузина ръце — до залез-слънце успяха да свалят само две лиственици и да започнат един дебел бор. Като междувременно лошият братовчед успя да си изгори ръкавиците, а Чечеркевич едва не си отряза краката. Най-големи трудности предизвикваше нуждата да обгарят стъблата, преди да започнат да ги секат — защото, естествено, първо се топяха ледът и снегът, натрупан около дърветата, така че дървосекачът се оказваше затънал до кръста под изсипалото се на главата му чудовище с ледени игли, в студената кал, в хапещия, лепкав пушек. Освен това беше невъзможно да се работи с брадва, когато очите са скрити зад миражостъкло. А без него, ако прекараш цял ден, от изгрев до залез, под открито небе, ослепелите очи започват да болят и изпадаш в леката хипноза на мрачни мисли.

Прибра се последен в преместената палатка и завари пан Чечеркевич сгушен до стената, навъсен, излъчващ силна потъмлина, но за пръв път изпаднал в нещо, което напомня човешка неподвижност.

— Чечеркевич, душо нещастна, какво ви има?

— Слушам как в ушите ми растат косми.

— Погледна в соплицовото — издаде го Адин. — А нали умните князе са казали: не се приближавай, не поглеждай, на нищо не вярвай.

Настани се на постелята, свали тмечомера. Пан Кшищоф го наблюдаваше как прави ежедневните измервания. Но първо дълго време дъхаше върху пръстите си, за да ги стопли, и притискаше длани към печката.

— И как е?

— Спадна с осем тъма. Внезапен скок в интензитета на тмечта. Хммм — погледна към Чечеркевич, — може би в това има нещо. Изпълзява соплицово, теслектриката скача. Иначе откъде така ще го…

— За вас питам — снижи глас Адин и наведе глава. — Сутринта изглеждахте като обзет от лоша треска. Почти като обсебен.

Наплюнчи молива и започна да изписва калиграфски букви.

— Правилно рече Тигрий — продължаваше япончикът с поверителен шепот. — Вие просто не го очаквахте. Макар и да говорехте друго, всъщност не вярвахте, че изобщо има такава възможност.

— Ах, по същество… — измърмори иронично.

— Че ще го намерите. Че той ще ви намери.

Затвори с трясък бележника си.

— Узнали сте сърдечната ми тайна, няма що! Хвърлям на вятъра огромни пари, докарвам си политически присъди, залагам си живота на карта, тръгвам на път за ледената пустиня като последен глупак — но всъщност, нищо подобно! по същество, аз изобщо не искам да спасявам фатера си! — изплю, пламнал от гняв.

— Хайде, хайде — рече успокояващо Адин, — не се наежвайте. На всички малко ни хлопа дъската. Та нали виждам, че сте добър човек.

— Виждате, значи! — продължаваше да иронизира. — Добър!

Адин се усмихна тъжно, тмечта оцвети сините му устни.

— Ако аз имах такъв баща… също щях да се страхувам най-много от това как той ме вижда той.

Погледна го с празен поглед.

Всички те бяха чужди хора.

 

 

11 декември 1924 година, 96 тъма

Царят е наоколо. Князът е в Александровск. Атака. Шулц и Победоносцев. Тесла е болен. Издирват Поченгло. Не се връщай. Царят е наоколо. Князът е в Александровск. Атака.

 

 

През нощта му се присъни как се надигат и го убиват. Но защо им трябва да го убиват? Изобщо не си зададе този въпрос насън. Просто така, станаха, заобиколиха постелята, удушиха го. Гледаше ги отгоре, под върха на палатката, как душат салгин кут. Чингис Шчекелников, Адин, Чечеркевич. Нищо чудно. На сутринта ги гледаше изпод вежди, стиснал устни. Господин Шчекелников пръв отиде да сече; след като нареди картите и направи измерванията, се присъедини към тях в гората. Чистото ледено слънце хвърляше диамантени отблясъци върху намиращото се на четвърт верста соплицово.

— И какво число ще кажете, пан Ге? — гракна Чингис и захвърли триона.

— Мислите, че може да се е вдигнало? — И огледа дъгоцветното ледено градче. — Показанията сочат мраз, увеличение. Или Черното Сияние наистина се намира над нас, или мамутите са под нас, или…

— Какво?

Оправи ръкавиците си.

— И това започва да ме…

Иззад боровете се появи стар, прегърбен инородец.

Господин Шчекелников замахна и метна по него брадвата. Тя се заби в стареца до дръжката. Нещастникът дори не успя да извика; преметна се през глава и падна на земята със стърчаща към небето дръжка на брадвата.

— Ама какво направихте, в името Божие!

— Не ми хареса — изръмжа Чингис.

Не му харесал, значи! Не му харесал! Не знаеше дали да не го цапардоса с тоягата по главата или да измъкне Гроссмайстера. Такъв закоравял убиец…

От тайгата се появиха петима полуголи диваци, увити в парцали, накичени с железни талисмани. В ръцете си държаха ловни копия и пушки. Вторият отляво носеше на широките си рамене малката глава на черноокия Мефодий Пелка. Тмечта бликаше от тях на мазни нощни облаци.

Господин Шчекелников ги погледна, изплю се, удари се с юмрук в гърдите и изпъна квадратните си рамене.

— Имам нож.

Наистина имаше нож.