Яцек Дукай
Лед (34)

За силата на презрението

Госпожица Елена Муклановичувна оправи пенснето върху ястребовия нос на Павел Владимирович Фогел. Побелелият охранник прехвърли нагана от едната ръка в другата, изтри дланта си о полите на сюртука и даде знак с глава. Шафнерът превъртя ключа във вратата към купето на Жул Верус, натисна дръжката. Фогел влетя вътре.

— Няма го!

— Нали ви казах! — изръмжа с раздразнение. — Само от един поглед той се усети; аз се издадох; сега той знае, че ние знаем. Взел е бомбата и е хукнал да взриви арсенала на Тесла.

— Тогава какво чакаме? Да тичаме колкото може по-бързо! — намеси се госпожица Елена.

Началникът на Експреса поклати глава. Извади часовника-луковица, погледна циферблата.

— Двайсет и пет минути.

Погледна през прозореца.

— Тръгнал е във виелицата, вече няма как да го открием. Трябва да се охранява Тесла и неговите машини, това е единственият начин.

Фогел се отправи по коридора към вратата на вагона.

Елена се завъртя на пета.

— Пане Бенедикте, нали ще ме почакате, само да взема палтото си!

Преди тя да се върне, измъкна изпод разгърдената шуба Архимайстора, разви от мушамата зимлязния револвер, провери тунгетитните куршуми в цветночашковия барабан, докосна леко змиевидния спусък. Началник-влакът наблюдаваше всичко това смутен, на два пъти отваряше уста и на двата пъти преглътна неизречените думи. Накрая само се прекръсти с мрачно лице.

Машинално гладеше ръкохватката с опакото на другата ръка.

Госпожица Муклановичувна дотича.

— Ето, готово… — прошепна задъхана, — мислех, че… няма… да изчакате… една жена…

— Госпожицата търсеше приключение.

— Но… може… да има убити…!

— Съвсем вярно. По това приключението се различава от представата за приключение. — Направи й път. — Моля.

Тя спря поглед на Гроссмайстера — големите й тъмни очи върху бледото личице — и тръгна напред.

Излязоха на перона. Закопча шубата. Бастунът в лявата ръка, Архимайсторът в дясната, под краката лед. Откъм страната на гарата тичаше униформен железнадарожник заедно с урядник и двама полицаи с карабини. Госпожица Елена се оглеждаше наоколо, криейки лице в пухкавата самурена яка. Лютият висеше над линията, разкрачен над Експреса, над вагоните с въглища и дървесен материал, над страничните коловози и локомотиви. Пулсиращата светлина от миражостъклените лампи рисуваше смръзляка на вълни от воднисти багри: бледозелено, морскосиньо, бледооранжево, опърленожълто. Дори падащият сняг, ха, дори самият въздух — също преливаха в тези цветове.

— А ако не е Верус?

Почука с бастуна по смръзлината.

— Госпожицата се съмнява? Тук ШерлокХолмсовците никнат от камъка, тоест от леда.

— Пан Бенедикт се шегува! — подхвърли тя ядосана.

— Пишещата машина, госпожице Елено. Трябва да се прави дедукция не само въз основа на това, което съществува, но и на онова, което не съществува. Аз отивам при Тесла, вие идвате с мен или не идвате, моля ви сега да решите коя Елена Муклановичувна влиза в Страната на Леда.

Тя погледна удивено.

— Вие пак изглеждате някак другояче. Сенки под очите — чух, че след онова, по-късно през нощта, е трябвало да ви носят…

— Идвате ли, или не?

Елена спусна по-дълбоко ръце в джобовете.

— Мислите, че ще се уплаша ли?

— Имам такава надежда, вярно е.

Тя изпусна дълга въздишка от дробовете си, облачето пара се разтвори пред лицето й като копринено ветрило. Когато то изчезна, тя вече гледаше по-различно и друга гримаса замразяваше лика й. Госпожица Елена се изправи, вдигна глава. Чакаше мълчаливо; нали му беше ясно колко трудно е, колко болезнено — и колко засрамващо, когато те гледат хора, когато те гледа дори само един човек. Защото тук съвсем не ставаше въпрос за банален страх. Това е друг вид тревога. Дори тези, които с помощта на никакво изкуство не могат да я изразят в езика от втори род, изпитват в такъв момент смазващото усещане за недействителност. Чакаше смирено, вихрушката кънтеше в ушите му.

Като въздъхна за втори път, госпожица Елена се повдигна на пръсти и бързо го целуна по замръзналата, обрасла буза.

— Благодаря.

И после, вървейки покрай влака, тя всяка минута подтичваше и се спираше, оглеждайки се нетърпеливо през рамо за него; но той не се опитваше да забързва, опасявайки се от инцидент с Архимайстора, ако пак направи салто върху този лед. А междувременно вихрушката стана още по-плътна, освен размазано над земята сияние, почти нищо не проникваше през талазите стелеща се мъгла. Хората притичваха насам-натам, вятърът донасяше откъслечни викове, звук от свирки, затръшване на вагонни врати, хрущене на смачкван под стъпки лед. Вече вдигаше ръката с Гроссмайстера, когато от преливащия във всички цветове на дъгата сняг изпадна фигура — оказа се солдат, полицай, къдрокос железничар, човек на княза или капитан Насболт, той също с приготвен за стрелба револвер. Усмихна се, извини се, направи поклон към госпожицата, затича се нататък.

— Отново ще се събере тълпа каза задъхана Елена. — А после ще се окаже…

— Какво?

— Че може би той просто се е уплашил и е офейкал, не е трудно понякога човек да се уплаши от господин Бенедикт…

— Пишещата машина, госпожице Елена. Впрочем самата вие ми разказахте неговия метод през онази нощ, с коняка. Кого търсехме ние? Пасажерът, който си е купил билет в последния момент, защото едва в последния момент леденистите са узнали за провала и са решили да вкарат още един агент в Транссиба. Може би Зейцов; може би Поченгло, нашите поредни заподозрени. Но, момент — самата вие кога си купихте вашия билет? Вие и Мариолка Белчик, кога го купихте? Не сте го купували! — Въртеше глава в тъпо смайване. — Вие всичко ми разказахте, а аз не разбрах; впрочем и самата вие също не разбирахте. Пътуването е магично време, госпожице Елено. Ние сме такива, каквито ни виждат непознатите. По какъв начин вие можете да установите истинността на Бенедикт Герославски? По какъв начин аз бих могъл да установя истинността на Елена Муклановичувна? Не мога! Същото се отнася и за идентичността на всеки един от пътниците. Повечето паспорти не съдържат дори подробни описания на чертите на човека. И какво прави агентът? Изнамира сред пасажерите на Лукса самотен мъж, такъв, който вероятно няма никакви стари познати сред другите пътуващи за Сибир, и…

— Жул Верус не е Жул Верус.

— Не знам как се нарича. Истинския Верус сигурно отдавна са го изяли вълците. Този Не-Верус — бас държа, че изобщо не е чужденец. Говореше така несръчно не защото не знае руски или немски, а защото родният му език е руският. Казах ви, госпожице: трябва да се правят дедукции също и въз основа на това, което не съществува.

Минаха покрай групичка пътници от търговския вагон; те оглеждаха с любопитство перона, по-точно неголемия фрагмент, който можеха да видят от стъпалата на влака, от който не се отделяха: двама бузести и брадати търговци, музикант с куче, жена, загърната в три шала, така че между гънките на червената тъкан се виждаха само монголските и очи; кльощав поп. Веднага щом ги забеляза, те също го забелязаха и започнаха да отправят кресливи въпроси и да го сочат с пръст: о, какъв голям револвер, черен, о, до него млада красавица, о, куца, това е онзи авантюрист от князете и богаташите, ето заради този е цялата дандания, тфу…

Избяга колкото може по-бързо през снега, почти догонвайки госпожица Елена.

— Първият въпрос, кхъ, който трябваше да си зададем — защо не избухна скандал още когато разбих главата на Фесар?

— Не е отишъл да се оплаче.

— Нямах предвид горкия турчин! В чие купе оставихме кърваво петно на килима?

— Ах! Пишещата машина!

— Значи отключва своето атделение, влиза, гледа: някой в негово отсъствие е пролял кръвта си тук, на пода. Какво прави нормалният човек след подобно откритие, кхъ? Тича при правадника, при началника, вдига голяма врява. Какво направи monsieur Верус?

Госпожица Елена вече се вживя в логическата рутина на доктор Уотсън, слушаше с радостна възбуда, напрегната и отнесена, така че в нея не оставаше никакво място за страх; студ не студ, розова руменина заля бледите й бузи. Отговори по средата на вдишването, гълтайки вятъра и снега.

— Нищо.

— Нищо! Сега погледнете следващите несъществуващи неща. Какво е писал този прочут журналист на своята машина? Къде са неговите репортажи, интервюта, пътни бележки, разкази от дивия Сибир? Изчуквал е на листовете чисти безсмислици, буквен хаос и хилядократни повторения на един и същ знак, нищо повече. Защо го е правил?

— Момент… не казвайте, господин Бенедикт, аз сама! — Елена захапа устната си. — Той не е Верус, така. Следователно… Ха! Той не може да пише на машина!

— Не може.

— Само че през тези тънички стени тук всичко се чува, а той е трябвало да запази привидност. И затова всяка вечер съвестно чука по клавишите. Така ли? Така ли?

— Вероятно веднага би изхвърлил тази Верусова машина, ако е можело да я предвиди. Но в началото се е опитвал да пише нещо, сигурно е преписвал изречения от книга — но как трябва да е звучало това! Усетил се е, че така най-бързо ще се издаде, и е започнал да трака само заради бързия звук: трак-трак-трак, сякаш свири на пианото. Защото той наистина може да свири на пиано — и както сега го видях аз през прозореца — свирещ на пишещата машина… Разбирате ли, госпожице? — С делфийския бастун се плесна по шапката така, че от нея се посипа бял прах. Всички очевидности отведнъж замръзнаха по местата си, сякаш лют ме настъпи по главата.

Лютият, за когото Елена инстинктивно се огледа, висеше над железопътната линия на височината на гарата, основната му маса цялата разперена морска звезда от тъмен лед, стърчаща два етажа над вагоните — оставаше невидима оттук; през вихрушката и лъчистите отблясъци на фенерите можеха да се доловят само очертанията на два влакнообразни квазикрайника. Квазикрайници, а може би колони, корени, вертикални геологически вълни, нишки от глациална слуз, разтягани и припуквали часове и дни наред. Възможно е изобщо не материята да се премества, а самият неземен мраз, температурният градиент, покосяващ всичко по пътя си към четвъртото състояние на концентрация на материята: лютите. Скрежът по стъклото — той също пътува според…

Плесна се за втори път с бастуна по шапката балшая.

— И следващата очевидност: открива кръв, замълчава си за нея — но какво се случва? Цяла нощ не прави нищо друго, освен да претърсва купето си, сантиметър по сантиметър, залагам си главата. И какво намира?

— Какво е могъл да намери? Нали изхвърлихме… — Елена спря, от изненада едва не се спъна; с ръката в ръкавица инстинктивно посегна към здраво прибраните си коси. — Моята фиба!

— Вашата фиба. Открива женска фиба — с черен косъм. И какво си помисля? Кого започва да подозира? Та тогава бяхме все още далеч назад, в Лятото. Опитайте се да си припомните точното начало на този негов ненадеен интерес към самотната вдовица. Която има дълги черни коси и която пътува две купета от него.

— Исусе Христе!

— Вас ви спаси разположението на вагоните. И вие смятате, че той все още не е убил тук никого? Ха! Не забравяйте за целта на леденистите: Тесла, арсеналът на Тесла, защита на Леда, защита на status quo на Русия. Какъвто и да е бил преди това планът му, след моето изпадане от влака, след това, което mademoiselle Филипов е разказала на княжеската двойка и князът е започнал да отделя свои хора в помощ на охранниците — този Не-Верус е трябвало бързо да изработи нов план. Припомнете си — две памети са по-истинни от една, — припомнете си как той е започнал да обработва Фесар още ден преди това, всичко е трябвало да протече по друг начин, искал е да използва турчина съвсем другояче…

— Какво говорите!

— Когато вие ме изпратихте да отвличам вниманието на господин Поченгло, при нас, в галерията, нахълта Фесар, пиян до козирката, и започна да дрънка за машините, затворени във вагона на Тесла, за мои предполагаеми търговски договорки с Тесла, с Поченгло, Бог знае още с кого — и всичко това заради тези машини. Откъде му беше дошло подобно нещо в главата? Кой го беше насъскал така? Разпитвах след това — и какво чувам? Че въпросния следобед Фесар е напивал Верус! Кой кого, госпожице Елено, кой кого е тровил там! Видели са ги да лочат заедно водка, а Не-Верус с този негов буламач говор лесно симулира умствено помрачение, затова всички са си помислили, каквото са си помислили. Но по същество — чия глава носи повече: на мохамеданина ли, несвикнал със спирта, или на немладия и поживял си руснак? И на следващия ден при първата възможност клетият глупак се вмъква с взлом във вагона на Тесла. Ако Дусин с княза случайно не минаваха в този момент оттам, кой знае как щяха да се развият нещата по-нататък. Та нали турчинът вече беше направил публичен скандал, а после на мястото на експлозията щяха да намерят трупа му нищо повече не е било нужно на Не-Верус, арсеналът на Тесла взривен за нула време, въпросът уреден, никакви подозрения върху холандеца журналист. Но не успява, а турчинът побягва жив в тайгата. И какво прави нашият нагъл агент? Спомнете си, госпожице! Какво минало ни се разкрива тук! Беше ли другояче? Той, именно той пръв се провикна за експедиция в гората, да се спасява безумецът! Той помъкна хората! Защото му е трябвало да го пипне насаме, преди Фесар да дойде на себе си, да се върне в Експреса и да започне да разказва как го е подучил прочутият журналист. Затова Не-Верус сам тръгва за него колкото се може по-бързо, но първо прескача до своето купе, за да остави вече подготвената бомба; и късметът му работи, а може би силната му решимост, ние тръгнахме там като на разходка, на малък пикник, единствено той е търсел турчина наистина — и го намира, и му разбива главата с камък. След което се появява моментално на местопрестъплението, кърши ръце, драска си записки в репортерския бележник, кхъ, бръщолеви за Вавилонската кула… С една дума — той вече уби; уби и пак ще убие. — Закашля се, твърде много думи изговори, студеният въздух отново дере гърлото му. — А случаят с доктор Тесла? Разбира се, това може и да беше нещастен инцидент, признавам — но може и да е намесена ръката на Не-Верус. А днес през нощта? Промъква се след пиян-заляния, уж да му донесе бастунчето — но ако се бях валял там, потопен в сънен делириум, мислите ли, че щях да се събудя някога на Божия свят? Ха!

Тя опря език в бузата си, наклони главица.

— А ако все пак… Вие сам казвахте: убийците се създават. Нали подобни дедуктивни заключения никога не могат да бъдат проверени, така че нищо не може да се каже за миналото с абсолютна сигурност, нали всичко тук е размито, многозначно, колебливо. По този начин може да се състави главоблъсканица в книга, но не и в живота, не в света на „може би“, между истина и фалш. Всъщност ако вие сега не бяхте го видели през прозореца в купето му…

Извади изпод шубата металическата тръба на интерферографа, свали червеното кадифе.

— Погледнете, госпожице. Хайде, вземете го, моля ви.

Тя пое внимателно уреда между пръстите в кожена ръкавица, погали белите пръстени от слонова кост. Обърна се към размазания от снега ореол около най-близкия миражостъклен фенер, към ореолите от студено синкаво сияние; насочи интерферографа към тях, Слънце нямаше. Допря окуляра към окото, присви другото.

— И какво виждате?

— Светлина, светлинни, две точки, една над друга, такива едни, две малки зеници, мигащи, небесно дяволче…

— Две.

— Две. Ох! Ледът, пане Бенедикте…

Вдигна Архимайстора. Той изскочи от виелицата иззад госпожица Елена, тя не го забеляза, взряна в интерферографа, изравни се с нея — отпусна револвера, не, това пак не е Не-Верус — сега онзи бе вече съвсем близо до нея, блъсна девойката от пътя си, събори я в снега и леда, тя полетя с тих вик, а той вече издигаше над главата си дълго, проблясващо острие: висулка като кинжал, същинско копие. Не успя да се прицели наново с Гроссмайстера, успя само да забележи пред себе си босите стъпала на човека и голия торс под разкопчаната рубашка, и тъпо да помисли: В Зима чакаха, от мраз в мраз, в Зима убиха, помагай, свети Мартине…

Удари с висулката в сърцето.

Падна на земята. След удара падна и онзи. Висулката не успя да прониже дебелата шуба. Мартинистът го възседна, хващайки като с клещи под коленете си ръката с бастуна и ръката с револвера. Тежката шапка падна от главата, оголеният тил се удари в ръбеста смръзлина.

Сопличникът погледна и за момент се поколеба.

— Венедикт Филипович Герославски? — изхриптя.

— Да! — изръмжа през стиснати зъби.

Онзи замахна отблизо с ледената висулка към окото.

Дръпна рязко главата си наляво, висулката се плъзна по костта на скулата, удари в земята, ледени осколки се забиха в кожата, отваряйки пресните рани.

Мартинистът захвърли притъпения ствол на висулката, започна да го души. Пламтящо-ледените му лапи стиснаха шията, заби палци под брадата, в гърлото; изгуби дъх, тялото изтръпна в паника, а онзи го притискаше към земята като надгробен камък: дясната ръка, лявата ръка, гръдта — разпънаха, приковаха. Над главата на мартиниста, моравосиня от стари и нови отмръзвания, плуваше цветна дъга от невидим миражостъклен фенер, обграждайки плещестия силует на сектанта с лъчист нимб, достоен за образа на светец върху иконостаса — впрочем изразът на лицето му не беше зъл, той не убиваше с гримаса на ненавист, гняв или страх — по-скоро от горчивина, от някаква отчаяна печал…

Нимбът угасна, заслонен от нещо — черният лорнет се пръсна в слепоочието на мартиниста. Той падна с вопъл на една страна и закри с длан кървящото око; така остана да лежи в снега, стенейки.

Докато се мяташе по леда, хъркайки, плюейки и плачейки, гризейки въздуха, не видя какво направи госпожица Елена. По-късно, вече поел си дъх, седна и я видя да стои на границата на кръга от видимост, загледана в снежната вихрушка под фенера и монументалния крайник на лютия. От мартиниста бе останала само разтрошената висулка и виеща се кървава следа, бързо засипвана от мокра белота.

Намери бастуна си и Архимайстора, изправи се на люлеещите се крака. От дълбините на снежната виелица, откъм страната на товарните вагони, долетяха панически викове и трясък от затръшване на врати. Някъде там, в снежния вихър, от северната или южната, от западната или източната страна стреляха с карабина. Започна да бие гаровата камбанка. Дребен силует изскочи между колелетата на Експреса: куче, кучето на онзи мужик от търговския вагон, с влачеща се по земята каишка. Вдигна очи. В тъмния прозорец на вагона се мярна сянка, лице на човек или чудовище, залепено към заскреженото стъкло под невъзможен ъгъл. Инстинктивно отстъпи назад. Камбанката все биеше и биеше. Извън кръга от видимия свят тичаха хора, някой някого гонеше, някой от някого бягаше. Изтри лице с ръкава на шубата. Госпожица Елена сочеше нещо с едната ръка, придържайки с другата вдигнатата самурена яка, черните й очи се взираха, приковани в нещо. Там! Погледни! Снежният фронт за миг се открехна и се показаха съветникът Дусин, капитан Привеженски и казак с висока шапка и берданка до окото; в шинела на казака зееше кървава дупка под мишницата. Камбанката спря да бие. Госпожица Елена отпусна ръка. Изпод копитото на лютия, от миражостъкления ореол излезе Не-Верус в размятан кожух, с две дървени ковчежета с експлозиви в ръка. Натисна змийската опашка. Грохотът се вряза в ушите с ледени ножове — студът скова ръката, изпълни дробовете, прободе сърцето. Падна на колене.

Фал. Фал, разбира се — вместо агента леденист, улучи до него, в лютия. Този тътен, отекнал в черепа му с глухо ехо — е грохот от пукащ се лед: лютият се разпадаше върху гарата, върху релсите, вагоните, масите черна смръзлина се свличаха върху Зима.

Стои на колене с увиснала на гърдите глава, пригвозден под странен ъгъл към омръзналата земя от леденото копие, и дълго време чува само ефектите от своя не попаднал в целта изстрел, чувства единствено тръпнещата под краката земя и ледения, пронизващ вятър по окървавената буза.

Не може да си поеме дъх с вледенените дробове — първото вдишване е толкова болезнено, че изкрещява от цяло гърло, но това не е слово, а празен звук от въздуха, преминаващ през стиснатото от студа гърло. Чу ли го някой — сред грохота — във воя на сирената на „Черния Самур“ — в какофонията от десетки други викове? Никой. Докато внезапно в примръзналата към змиевидната ръкохватка на Архимайстора ръка не проникна мека топлина, докосване на чуждо тяло — разкъсва слепените от скреж клепачи и поглежда надолу, към тази сабака с примка на каишка на врата, която лиже ръката с револвера. Кученцето вдига глава, изплезва широк език. Размърдва десницата в безсмислен жест, за да погали кутрето, да зарови пръсти в сплъстената козина — ледът по ръкава на шубата се пропуква, посипват се отломки тънка смръзлина, синьо-виолетови под светлината на лампите. Кучето отскача, гледа с наострени уши. Забива делфинския бастун в снега, навят пред коленете му, и се повдига; издишваната черна пара пада на саждени парцали по снега. Изправя се. Къде е госпожица Елена? Какво се е случило с госпожица Елена?

За кратък миг виелицата като че ли поутихва, Транссибирският експрес става видим: от елиптичните плочи и аркообразния комин на зимлязния паровоз чак до последния вагон. Лютият се е пречупил наполовина, паднал е на релсите пред „Самура“ и върху източното крило на гарата, смазал е магазините и складовете, десетаршиновите необработени дървесни трупи са се пръснали наоколо, един от тях стърчи като телеграфичен стълб, забит в земята на няколко крачки от линията, там, където допреди малко стоеше госпожица Елена. Перонът и пространството около гарата покрива дебел килим от пара, пара или някакъв друг газ, гъст, кълбест, излита бавно на бели вълни от разтрошените фрагменти на лютия, от черупчестата морска звезда, размазана върху зимлязните решетки на гарата, изтича от откъснатите мразоструни, клокочи от натрошените отножия, изпарява се от простреляния ствол на мразника. Хората, които тичат по мястото на катастрофата, бродят в тази пара като в утринна мъгла, като в блатни изпарения. Светлината от фенерите, които още стоят непокътнати и светят, насища парата с многоцветни оттенъци. Ако погледнеш с присвито око, ще видиш хората като излети от картина заедно с разтворената боя, затъват в тази боя, боята ги облепва, те се разлагат до основните цветове. Все по-често някой от тях ще падне, ще започне да крещи, прерязан до костите от студа; и веднага го закрива бяло-не бял килим от въздушна емулсия.

Къде е госпожица Елена? Погледна в другата страна. Двама казаци, полицаят и човекът в княжеска ливрея се целят в Не-Верус с карабини, опрели гърбове във вагона на доктор Тесла — Не-Верус стои само на десетина аршина по-нататък, замахващ с експлозив в ръката — Дусин и Фогел изтичват към него иззад вагона на снега, в краката на ледениста, лежи мъртъв казак — под затръшнатата врата на арсенала на Лятото лежи втори труп: Олег, с простреляна глава, а зад гърба на Не-Верус, откъм страната на разпукналия се пищял на лютия, по килима от многоцветна пара, се промъква госпожица Муклановичувна, черните и коси са разпилени по самуреното палто, миражостъклени отблясъци играят по белия й като кост профил, в дланта с ръкавица — остра буца черен лед. Със стиснати устни, с големи, широко отворени очи, с трепереща ръка, но — се усмихва, но — езикът се подава между зъбките, главата вдигната високо, зениците блестят!

Госпожице Елено! Нека госпожицата! За Бога! Какво ви е! Той ей сега! Бягай! Дави се от непоетия дъх, дъхът спира в гръкляна като кост в гърлото. Госпожице Елено! Та нали смръзлината със сигурност скрипти под краката й, тя ей сега ще се спъне там на нещо в мъглите от изпаренията на лютия и леденистът ще се огледа, невъзможно е да не се огледа. Задържа дъх, само да не извика. Дусин и Фогел изтичват от сянката иззад вагона и Не-Верус предупредително крещи, вдига още по-високо експлозива; те спират като вкопани. Междувременно Елена е все по-близо до бомбаджията. Разнася се двойна сирена от „Черния Самур“ и железен грохот, всички вагони се блъсват един в друг и локомотивът под зимлязни сияния изригва мръсна пара, изтласквайки цялата композиция назад, по-далеч от масата тъмен лед, от превърнатото в руина туловище на лютия, преградило линията. Нови изплашени пътници изскачат на перона на Зима. Заключеният с четири резета вагон с арсенала на Лятото бавно се измества зад гърбовете на стражите. Не-Верус прави крачка напред. Сега вече крещят всички. И изведнъж през малките прозорчета и тесните процепи в стените на вагона на Тесла избликват снопове тъмлина, разрязвайки миражостъклената Зима с хоризонтални и вертикални линии от мрак, петна от лъчесенки, припламващи зад преспите и зад телата, блокиращи тъмлината. Сцената на сблъсъка мигновено се преобразява в театър на сенките и контрасенките; предметите, хората, пейзажът се променят като туптене на сърце, обръщайки се в собствения си негатив — и в негатив на негатива — и отново обратно — и отново — светлина-тъмлина-светлина-тъмлина-светлина-тъмлина. Невъзможно е да се ориентираш в този ритъм, самата гледка предизвиква световъртеж в главата.

Не-Верус изругава, изплюва се и…

Госпожица Елена се хвърля да бяга…

Изправя ръка и прегъва вледенен пръст върху спусъка на Гроссмайстера. Грохот. Студ. Лед.

Този път всичко замря.

Бомбата избухна по-рано, но хвърленият във въздуха товарен вагон замръзна с колелата си на половин аршин над релсите, наклонен на една страна. В една четвърт от дължината си се превърна в трънена звезда от лед и разпилени отломки: взрив, замразен в една стотна от секундата — скулптура на взрив. Най-дългите игли, гейзери от лед, стърчат от тази хаотична скулптура на височината на кедър; тези, които не излетяха нагоре, се забиха навсякъде в околността. Прободоха казака, пронизаха Дусин. Фогел виси във въздуха с крак, заклещен в ледени челюсти. Едър фрагмент от теслекратичната машина, огънат на спирала зимлязен пръстен, се е вмразил в тялото на полицая; полицаят виси във вечерния полумрак над ледения паноптикум, възнесен на висулки с височина от два етажа: символична фигура, разпънат на небето ангелът-хранител в тази битка — човекът, слял се с леда и с машината.

Обезчувствена, дясната ръка удря безпомощно в шубата и бастуна, бастунът е вмръзнал в пръстта между краката, сякаш е пуснал корени в глъбта, до самата страна на мамутите; извън това остава неподвижен, като поредното ледено изваяние, невъзможно е дори да спусне клепачите, примръзнали към кожата на очните ябълки, а би искал, защото в този момент гледа право в дуло, прицелено за екзекуция. Защото тунгетитният куршум не беше нацелен към вагона и релсите, там го пренасочи глациалният рикошет; всъщност беше се целил в земята пред Не-Верус, възможно най-далече от госпожица Елена, застанала от другата страна на атентатора: да замрази него, да не допусне тя да бъде наранена — да улучи с епицентър на Леда на безопасно за нея и пагубно за него разстояние — такова беше намерението. И естествено, в последния миг дръпна ръката си встрани. С госпожицата нищо не се е случило, ето, тя точно сега се надига от снега — но и нищо лошо не се бе случило на пръчковидния агент на Леда, смръзлината го е срязала на височината на коленете, така че няма да му се размине, но е избегнал всички иглички и остриета от мразовзрива, така че моментално се е измъкнал от хватката на смразяващите струи земя, изхвърлени от кратера на перона, освободил е ръцете си, строшил е дъгата от чакъл под мишницата, навел се е, вдигнал казашката винтовка и сега се цели сигурен и спокоен, като участник в наказателен взвод, и той няма да не уцели, дулото е насочено в самия център на гърдите, като че върху тази оснежена шуба е нарисувана мишена — би могъл да закрещи, само че дробовете и устата са заковани с лед, би могъл да го изплаши, но в мозъка е мраз, той няма да пропусне да улучи, око, ръка, уверена мисъл, ще стреля право в сърцето този воин на Леда.

Стреля. Движение отляво скочи — кой ли? Повали се заедно с този някой в снега. Болка, но старата, позната болка: мраз в гърдите. Но нали онзи стреля, улучи, кого улучи? Със смръзнали ръце като топузи — към дясната пригвозден зимлязният револвер, към лявата бастунът — с тези безчувствени ръце обърна тялото на мъжа, постави главата му върху шубата, подгънала се под бедрата. Капитан Привеженски се усмихна, окървавен. Изтрещя пореден изстрел. Погледна. Не-Верус се олюля назад и падна възнак, с дългите си крака, оставащи в плен на ледените пранги. Наведен от дупка в стената на вагона, Степан стреля втори и трети път, доубивайки ледениста; после наганът изпадна от дланта на стария охранник, когато целият вагон с арсенала на Тесла се преобърна настрани, свален от постамента на заледената експлозия от инерцията на композицията, която „Черният Самур“ продължаваше да изтласква назад. Катастрофата не е свършила, поредните й актове настъпват един след друг с неумолимостта на лавина; изглеждаше като че нищо и никога не ще я спре. Какво още, кой още…? Капитан Привеженски изплюваше последните капки живот върху обледенената шуба, гримаса на безгранично презрение разкривяваше устата му под равно подстриганите мустаци. По мундира на царския офицер под незакопчания шинел се разпълзяваше петното, осветявано от последния оцелял миражостъклен фенер на Зима — ту розово, ту черно, ту тъмномораво. Искаше да повдигне ръка — но само стисна пръсти в юмрук. С все така примръзнали към орбитите клепачи го гледаше право в очите, без да мига; с все така смразено лице гледаше студено, въпреки Срама, който го изгаряше отвътре. Капитанът търсеше този поглед, заради този поглед бе умрял; и това беше окончателният триумф на Николай Петрович Привеженски.

Без да мига, без да отмества поглед, с първата въздишка-вик, която се надигаше от дълбините на смразените гърди, огън и лед, съзерцаваше руската душа: има ли по-голямо презрение от това да отдадеш живота си за презрения от теб човек.