Яцек Дукай
Лед (7)

За покварите на лукса

На 17 март 1891 година по юлианското летоброене е обнародван указ на цар Александър III, който постановява построяването на железопътна линия, водеща от жп станция Мяса през Челябинск, Петропавловск, Омск, Томск, Красноярск, Иркутск, Чита, Благовещенск и Хабаровск до Владивосток. На 19 май във Владивосток наследникът на трона, бъдещият Император Всерассийский Николай II полага основния камък на железницата, станала известна по-късно като Великий Сибирский Пут, Транссибирская Железнадарожная Магистрал, Транссиб.

Линията се пуска в експлоатация на етапи — така както е напредвало строителството, извършвано едновременно в различни участъци, — като накрая към нея са присъединени също Москва и Санкт Петербург; през октомври 1904 линията се простира от брега на Тихия океан до Балтика. Дължината на Транссиб е близо десет хиляди километра. С полагането на тази магистрала хазната на Империята изтънява с повече от милиард и половина рубли.

Тънка брошура отделя повече от десет страници на историята и подробностите по строителството на Транссибирската железница, докато Манджурският въпрос и руско-японските войни са едва бегло споменати. Най-късият път до Владивосток минава не през Благовещенск и Хабаровск, а през Манджурия, през Забайкалск, Харбин и Усурийск. След превземането на Порт Артур от японците и поражението на руската флота край островите Цушима, по силата на мирния договор, сложил край на първата руско-японска война, Манджурия е дадена през август 1905 година за „извънредно владение на Китай“. Но в началото на втората война Русия си я връща обратно, след което насочва усилията си към контрола над незамръзващите амурски пристанища и Сахалин, както и към проблема за обезпечаването на Камчатка и северните сибирски пътища; въпросът за Корея, Ляондунския полуостров и Порт Артур отива на заден план. В руско-китайския договор от 1911 година Манджурия преминава официално под властта на царя; това струва на руската дипломация два милиона рубли за подкупи на министрите от Централните сили. Но какво са тези милиони в сравнение с бюджета на строежа на Транссиб? А в крайна сметка цялото трасе на Магистралата се оказва на територията на Русия.

Последните страници на брошурата, която всеки пътник в класа Лукс може да намери в купето си, са заети от описание на проекта за Околосветска железница, в каквато трябва да се превърне Транссиб след свързването й с линия, която да премине от Чукотския полуостров през Беринговия пролив до Аляска; тогава Транссиб ще стане Триконтинентална железница Париж — Ню Йорк. Концесия за изграждането на тази линия получил консорциумът на Едуард Хариман, финансиран главно от инвеститори от Уолстрийт, и през 1917 година започва прокарването на тунела под Пролива, от изток и от запад. Строежът, сам по себе си необикновено трудно инженерно начинание, бива непрекъснато забавян и спиран поради различни външни фактори: ту война с Япония, ту дворцови интриги на някои от Великите князе, чийто интерес — като акционери на Лензото — беше да държат американците далеч от сибирските богатства, ту заради валящите в Думата петиции, заявяващи недоволства от продажбата на Аляска на Съединените щати, ту, най-сетне, заради повече или по-малко отявлените саботажни действия на конкурентните на Хариман Sociétés Anonymes, Aktiengesellschaften и Companies Limited, които при правителствата на Столипин и Струве се бяха размножили неимоверно в царска Азия и които се срастваха все по-плътно и по-надълбоко със стопанския организъм на Русия, така че до голяма степен тя дължеше на тях подобряването на икономическото си положение, независимо от провалите на световните пазари. Единственото нещо, което не губи от стойността си по време на криза, са именно благородните камъни и метали, а добивът на природни богатства от земята е най-сигурният от всички бизнес. Само по време на строежа на Транссиб бяха открити десетки залежи на метална руда и въглища. Чуждестранните геолози впрочем спекулираха също и с темата за скритите в Западен Сибир находища на нефт. Износът на зимлязо нарастваше всяка година с няколко десетки процента; кулата на Сибирхожето в Иркутск беше може би най-високата сграда в Азия. През декември 1923 година за унция тунгетит на Нюйоркската борса се плащаха 446 долара и 30 цента, над двайсет пъти повече от цената на унция злато.

Несъмнено във всичко това имаше и немалка доза царска пропаганда, но че от Сибир извират големи богатства, свидетелстваше дори вътрешното обзавеждане на вагоните първа класа в Транссибирския експрес — „най-луксозният влак в света“. От брошурата се узнава, че настоящата композиция — трето поколение след онзи, зашеметяващ с разкоша си състав, показан на Световното изложение в Париж през 1900 година — е била произведена във вагонния завод на Л. Желеневски в Санок и Лвовската фабрика за локомотиви, котли и помпи. Значи най-малко рамата и стоманената конструкция са излезли изпод ръцете на полски инженери; интериорите бяха проектирани от руснаци, донякъде по подражание на претъпкания с огледала вагон-салон в стил ампир на Николай I, впрочем също дело на поляци. Стените над дървената ламперия и таванът на атделението бяха тапицирани с тъмнозелено кроазе, украсено със златни и сиви растителни орнаменти. Месинговите изработки — окачалки, дръжки, брави, заключалки, рамки, обковки, решетки, ръкохватки и куки — бяха така излъскани, че блестейки под електрическата светлина, изглеждаха повече като увиснали в пространството пръски и мазки от метален теч. На всички бяха придадени изящни, макар и непрактични форми, на места дотолкова комплицирани, че изцяло замъгляваха същинските им функции. Проучва дълго симетричните дръжки на прозореца, отлети във формата на ревящи лъвове с щръкнали опашки. Оказа се, че за да се отвори прозорецът на купето, трябва да се дръпнат лъвовете за опашките; за да се затвори — да се натикат металните езици в пастта на зверовете. Крушките, скрити в цветни клош-абажури, се палеха от ключ на стената: златно Слънце с дебели, спираловидни лъчи. След малко се мярна мисълта, че е много вероятно ключът наистина да е изработен от злато. Постелята ушита само от най-фин памук и коприна. Подът покрит с дебел килим в червеникав цвят. Изу ботите и стъпи на килима само по чорапи, после на бос крак — ласка за голите стъпала. Усещаше как докосването, мирисът и багрите на лукса проникват през кожата, във въздуха и в светлината, вълна след вълна, изпълвайки мускулите, кръвта, костите — мънички молекули блаженство.

Транссибирският експрес напусна Ярославската гара в Москва на 18 юли, петък, в десет часа вечерта, което съвпадаше с разписанието, отпечатано в Путевадителя. В стената, до минисекретаря и гардероба за дрехи, срещу скрития зад огледало умивалник, имаше малко барче. Щом влакът набра скорост, наля добре охладено шампанское от шишето за „добре дошъл“. До дъно! За Бенедикт Герославски, какъвто ще бъде сред тези, които си нямат и понятие кой е Бенедикт Герославски! Зад прозорците пробягваха силуети на здания от предградията, после села и дървета — влакът излезе от московската зима, изведнъж стъклата заля черешовият кармин на лятното слънце, на следслънчевото сияние, защото самото Слънце вече се бе скрило зад хоризонта, но и без него в купето заискриха огнено всички лъснати до гланц метали, засияха ламперията и платнените тапети. Дръпна лъвските опашки, за да отвори прозореца, и лятото нахлу вътре, топлият вятър изду везаните перденца и кадифените завески. Пъхна глава в потоците на този вятър, под водопада от слънчев руж, с полупритворени очи и полуотворена уста. Минута, две, повече, докато загуби чувството за време — остана само едно измерение: тук-тук-тук-ТУК, тук-тук-тук-ТУК, тук-тук-тук-ТУК.

Багажът не се разопакова. Куфарите са три плюс ръчна чанта — изнемощелият саквояж бе продаден в московска заложна къща заедно с кожуха и останалите стари дрехи, по-точно онази малка част, която се съгласиха да вземат там. В същата заложна къща, където бе купен и изящен бастун с дръжка от слонова кост във формата на делфин, перо Уотърмен (позлатен Айдропър), часовник, носещ марката Uhrenfabrik на von J. Rauschenbach, с посребрена верижка, както и пръстен с Кораб^[1] от хелиотроп. Откъде се бе взел пръстен с полски герб в заложна къща на „Арбат“? Но щом бе намерен при такова стечение на обстоятелствата, да не се купи, е все едно да се обърне гръб на любовта от пръв поглед. Знакът на Герославските е гербът Любич, но какво значение има това за онези, които не познават Герославските? Шляхтичът си е шляхтич, едно тесто, стига пръстенът да пасва добре на ръката.

Куфарите се прибират в нишите, изважда се само пижамата, халатът и тоалетните принадлежности. (Класът Лукс разполагаше с просторни, напълно обзаведени бани.) Преди напълно да се стъмни, на вратата почука вагонният правадник^[2], шишко със селска физиономия, в мундир като на казак, със златни петлици и лъскави еполети. Приветстваше всички нови пасажери, питаше дали не се нуждаят от нещо, удобни ли са им купетата, а ако все пак нещо — на вашите услуги, на вашите услуги, Ваша Светлост. Пъхна в шепата му трирубльовка. Денем и нощем, Ваше Благародие! След малко той донася каничка с горещ чай; едно от основните задължения на шафнера е да поддържа огъня в самовара на вагона. Чаят свършва добра работа: с подсвиркване и потропване с ток в такт се отваря над парата намереният между документите плик на безухия пилсудчик. Бенедикт Герославски щеше да изгори плика, без да го отваря, но онзи Бенедикт Герославски се отдалечаваше с всяко завъртане на колелата на Експреса, тук-тук-тук-ТУК, да забравим онзи нещастник Бенек!

В плика имаше един-единствен лист, сгънат на три, на който с едър машинописен шрифт бяха напечатани в дванайсет реда безсмислени върволици от букви.

XROZOJLBEXWABTXVEFIS
AMOKOREWSDXWFCEYTKUY
HVOZLFARJSODLAYTOREE
KJPVORAABTXWBATFBAOG
LJZBKNCGBBKVNYEUTJCF
JCARSXSFBYOKMXDLNGWZ
AHSALREZSXDRJCARYDWH
HJMSPMZPJXCPFYILMWIR
JYRGFLIDARMPFGBYPWLB
UNXUJNWPFAZZUJRLNDXR
VAYLSYRGZKEKAREEAHJL
TI

Ха, знаели са, че не могат да се доверят на пратеника! Всеки би отворил плика — чудо е, че се въздържа толкова дълго време.

Да, но тутакси се появява раздразнение и нещо като злост — срещу кого? Очаквали са некоректност и ето, били са прави!

Докато преписваше закодираното писмо, гризеше капачката на писалката. Как да бъде разбит този шифър? Може ли изобщо да бъде разбит? Математиците не се занимават с шифри, това е област на лингвистите, на специалистите по синтаксис, особено пък класиците — латинисти, елинисти, те страшно обичат да се забавляват с такива неща. На какъв принцип почива подобен шифър? На замяната на едни букви с други, на промяна в последователността им, на дописване на букви, замъгляващи съдържанието? Значение може да има разположението на знаците върху листа, тези единайсет реда по… преброяват се — по двайсет букви и дванайсетият с две. Опитва се четене през буква. Опитва се отделяне на думи по хоризонталата и по вертикалата, по диагонала, а дори и с хода на коня по шахматната дъска. Без резултат, безсмислицата прехождаше в безсмислица xvzafy robllr ozkrig zlnedz…

Буф! Събужда се от внезапното разтърсване на влака, Експресът рязко спираше, блокираните колела стържеха по релсите; писмото, писалката и блокнотът, изпълнен с редове неизказуеми брътвежи, се изтърсиха от тесния плот на минисекретаря. Погледна часовника. Два без десет по московско време. Според брошурата влакът трябваше вече да е минал Владимир край Клязма и да излиза от Залатое Калцо, тук не се предвиждаха никакви спирки.

Отвори прозореца, надникна в нощта. Композицията стоеше в голо поле, само светлините струяха през прозорците на вагоните. От съседния прозорец вдясно се подаваше кръглата глава на възрастен господин, с очила в метални рамки, с начеваща плешивина и впечатляващи мустаци. Разменят се усмивки и любезни поздрави. На развален руски той пита защо е това аварийно спиране, да не се е случил някакъв инцидент. Представя се като инженер Уайт-Джеслинг, англичанин, на работа в едно от дружествата на Сибирхожето. Преминава се на немски.

— Там, в далечината, виждам май шосе, има някакви постройки. Може би машинистът е отскочил за водка.

— Шегувате се, господин Геросаски.

— Естествено.

Експресът потегли, набирайки постепенно скорост. Назад останаха светлините на завиващ по пътя отсреща автомобил.

— Изглежда някой се е присъединил към нас, господин инженер.

— И чак да спрат Експреса специално за него? Кой може да е — царевичът?

— Или любимата балерина на Распутин.

Трябваше да се прибере обратно в купето, да затвори прозореца, нощният вятър брули очите.

Някой почука — инженерът идваше на приказки. Вдигна резето и отвори. По коридора вървеше шафнерът, следван от трима господа с черни костюми, най-възрастният — посивял, с достолепен вид — тъкмо слагаше на носа си пенсне и разгръщаше извадени от пазвата книжа. Не беше дошъл на приказки инженерът — той едва сега излизаше от купето си, призован също с чукане по вратата. Зад рамото му надничаше сънената съпруга.

— Проверяват документите.

— Какво, полиция? — попита инженерът.

— Ако не нещо по-лошо.

Всички пътници от третия вагон Лукс вече бяха наизлезли в коридора. Атделенията бяха проектирани редуващи се — едноместни и двуместни: от срещуположната страна, под номер четири, се появиха две жени, едрококалеста матрона заедно със слабичко, болезнено бледо момиченце под крилото й, по-нататък, зад тях, се легитимираше джентълмен с прошарени коси и стъклено око.

— Позволи ми, скъпа — без да обръща внимание на нощната доба, пижамата, оскъдния тоалет и извънредните обстоятелства, инженер Уайт-Джеслинг се зае с формалното представяне, — Бенедикт граф Геро-Саски.

Загърната в бял халат, тя протегна ръка иззад гърба на едрия си мъж.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин графе.

Откъде, по дяволите, му изскочи този граф? Изобщо не беше споменавана такава дума в разговора на прозореца. Какво му щукна на този глупав англичанин?

Преди да се е появила възможността да се опровергае заблудата, едва повдигнал глава от орловите нокти на ръката на госпожа инженершата, приближиха полицаите, легитимираха се вежливо като специални служители на Атделение на ахранению абшчественной безапаснасти и парядка, посивелият дори се представи: Павел Владимирович Фогел, и помоли за пътническите документи. Фогел говореше немски; на въпроса на англичанина за причината за нощната проверка каза нещо уклончиво за терористи — но няма повод за тревога, моля ви да спите спокойно, държим всичко под контрол, извиняваме се много за неудобството. Донесе поисканите бумаги и при вида на клеймата и печатите и разлагате подписи върху документите на Министерството на Зимата, онзи, другият господин зад Фогел, почти застана мирно; връщайки ги с мазна усмивка и поклон, надълго и широко пожелаваше лека нощ. Инженерът, без да разбере докрай руското словоизлияние, с още по-голямо внимание наблюдаваше ставащото. Ето ти сега, вече със сигурност няма да успее да разубеди никого с две думи относно този „граф“, ще трябва да се оправя на сутринта.

Затвори се в купето. Върху подплатеното с кадифен мрак стъкло на прозореца блещукаше портретът на млад мъж. Бонжурка в цвят бордо със зелени ширити и бял плетен шнур с пискюли, над широките ревери — бледи скули, тесен нос, черни коси, подрязани до средата на врата и заресани назад от високото чело, прилепнали към черепа от лъщящата помада, сложена от московския парикмахер, черен мустак, слизащ към брадичката покрай широка уста… а когато повдигна ръка към гладко избръснатата буза, в отражението проблесна и масивен пръстен с герб. Гледаше изумен.

Що за проклятие — непозната.